Определение № 4260 от 26.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4851/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на двете насрещни страни в исковото производство, насочени срещу въззивно решение № 921 от 03.07.2023 г. по в. гр. д. № 457/2023 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 7 въззивен състав, в частта му по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление в размер на 35 000 лв.. Ищцата З. С. С. обжалва въззивното решение в частта му, в която е потвърдено първоинстанционното решение от 19.12.2022 г. по гр. дело № 2203/2022 г. на Софийски градски съд, в частта му, в която е отхвърлен искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 3, вр. с чл. 201 НК за разликата над 20 000 лв. до 35 000 лв., поддържайки, че по делото са останали недостатъчно оценени установените конкретни факти досежно изпитания от увредената страх, че ще бъде лишена от свобода; чувството на обида, формирано от това, че наказателното производство е доведено до знанието на лицата от нейната широка среда на изява в областта на културата и авторските права, както и досежно продължителността на наказателното производство и възрастта на ищцата. Касаторката моли въззивното решение да бъде отменено като неправилно в обжалваната от нея част поради нарушение на материалния и процесуалния закон и предявеният иск за неимуществени вреди от квалифицирания деликт да бъде уважен до сумата 35 000 лв., която справедливо овъзмездява процесните неимуществени вреди, само до която е висящо исковото производство, доколкото в останалата част първоинстанционният съдебен акт е влязъл в сила като необжалван. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба ищцата навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпрос, „свързан с изследване на връзката между незаконното обвинение и професионалната дейност на обвиняемия, когато неговата изява е била от експертно естество и се е проявявала в сфери на обществения живот, различни от държавната служба и пряката служебна заетост в държавната или общинска администрация“. Поддържа, че този въпрос е относим към приложението на нормата на чл. 52 ЗЗД при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди при деликт по ЗОДОВ. Ответникът - Прокуратурата на Република България обжалва въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение от 19.12.2022г. по гр. дело № 2203/2022 г. на Софийски градски съд в частта му, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на ищцата З. С. С. сумата 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 3, вр. с чл. 201 НК. Касаторът поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Счита, че присъденият размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди е силно и необосновано завишен и е несъответстващ като еквивалент на действителните неимуществени вреди. Твърди, че претърпяните от ищцата неимуществени вреди с оглед установените конкретни правнозначими обстоятелства, относими към справедливото им овъзмездяване, не надхвърлят обичайните такива по критерия на чл. 52 ЗЗД. Поддържа, че въззивният съд не е съобразил всички правнозначими обстоятелства в контекста на нормата на чл. 52 ЗЗД или ги е оценил несъответно. Моли атакуваното въззивно решение да бъде отменено и присъденото обезщетение за неимуществени вреди от процесния деликт да бъде намалено до сума, съответстваща на действителните вреди и принципа за справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторът - ответник навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за начина на определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпяни от пострадалото лице, и за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, за който твърди, че е разрешен в противоречие с т. 11 ППВС № 4/1968 г.; т. 3 и т. 11 ТР № 3/22.04.2005 г. по т. дело № 3/2004г. на ОСГК на ВКС; т. 19 ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; решение № 15 от 04.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1510/2019 г., III г. о.; решение № 356 от 9.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2946/2014 г., IV г.о. и решение № 311 от 14.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 300/2017г., IV г.о.. Касационните жалби са допустими, като подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни и като насочени срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. По предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди от процесния деликт, въззивният съд е приел за установено, че с постановление от 23.04.2010 г. по пр. пр. № 52076/2009 г. по описа на СРП е образувано наказателно производство за разследване на З. С. С. за престъпление по чл. 202, ал.1, т.1 и т.3, пр. 2 вр. с чл. 202, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 201, вр. с чл. 20, ал.2 НК, като й е взета мярка за неотклонение „подписка“. На 29.11.2013 г. е внесен обвинителен акт, с който на ищцата е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 3, пр. второ вр. с чл. 201 НК. В съдебното производство са проведени 13 съдебни заседания с участието на подсъдимата - ищца, като с присъда от 30.11.2016 г. първоинстанционният съд я е признал за невиновна и я е оправдал по повдигнатото обвинение в престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 3, пр. второ вр. с чл. 201 НК. Присъдата е потвърдена от въззивната инстанция с решение от 27.06.2017 г.. По спорния по делото въпрос за претърпяните неимуществени вреди и справедливия размер за тяхното обезщетяване, апелативният съд е отчел тежестта на повдигнатото обвинение, което е за тежко престъпление съгласно чл. 93, т. 7 НК, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ от 3 до 15 години; възрастта на пострадалата, която е на 63 години към датата на повдигане на процесното обвинение; чистото й съдебно минало; наложената мярка за неотклонение - „подписка”, както и продължителността на наказателното преследване - 7 години. Съобразил е като правнозначимо обстоятелство за справедливия размер на процесното обезщетение и това, че пострадалата е авторитет в професионалната й област, специалист по защита на авторските права, член на комисии в Народното събрание и на Европейската агенция за авторски, изпълнителски и продуцентски права, главен редактор на списание в областта на културата, председател на сдружение за защита на авторски права и вещо лице. Въз основа на приетите по делото гласни доказателства – показанията на свидетелите Н. Ц. и А. С. е намерил за установено, че ищцата е претърпяла негативни последици в професионалното си амплоа, ограничила е социалните си контакти и професионална активност, като тези негативни последици са в причинно-следствена връзка с процесното незаконно обвинение в престъпление и надхвърлят обичайните при подобни деликти. При отчитане на горепосочените конкретни обстоятелства, въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за претърпяните неимуществени вреди е в размер на 20 000 лв.. Настоящият състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Поставените от касаторите въпроси могат да бъдат обобщени до един правен въпрос за начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди при деликт, вкл. квалифицирания такъв по ЗОДОВ, и критериите, които трябва да бъдат взети предвид за точното прилагане на принципа на справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Правният въпрос осъществява общото основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обусловил решаващите правни изводи в обжалвания съдебен акт, но спрямо него отсъства релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие с практиката на ВС и ВКС. Както е разяснено в ППВС № 4/23.12.1968 г., обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост, въз основа на преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като например тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, вида и срока на мярката за неотклонение, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца в личния, социалния и професионалния му живот, възрастта на увредения и други, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Видно от мотивите на обжалвания акт, решаващият съд е взел предвид именно тези правнозначими обстоятелства, установени спрямо ищцата – тежестта на обвинението за тежко престъпление съгласно чл. 93, т. 7 НК, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ от 3 до 15 години; продължителността на процесното наказателно производство, която е около 7 г.; възрастта на пострадалата - 63 годишна към датата на повдигане на обвинението и чистото й съдебно минало; предприетата срещу нея мярка за неотклонение – „подписка“; значителните негативни последици върху ищцовата професионална сфера - увреден професионален авторитет на експерт по защита на авторските права, член на комисии в Народното събрание и на Европейската агенция за авторски, изпълнителски и продуцентски права, главен редактор на списание в областта на културата, председател на сдружение за защита на авторски права и вещо лице; ограничените социални контакти и професионална активност поради процесното наказателно производство, и претърпените негативни психоемоционални преживявания, които надхвърлят обичайните при подобни деликти, при съобразяване на сериозното накърняване на професионалния авторитет и активност на увредената, които е ценил съответно, в тяхната съвкупност и взаимовръзка. Поради това атакуваното въззивно решение не противоречи, а е в съответствие с цитираната от касаторите практика на ВС и ВКС, при което не е налице нито релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито другото релевирано допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК за допускане на искания касационен контрол поради вероятна нищожност и вероятна недопустимост на обжалвания акт. Водим от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение