Определение № 594 от 09.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 382/2026 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Н. П. П. от [населено място], действащ чрез адвокат С. И. Р., срещу определение № 525 от 17.11.2025 г., постановено по в. ч. гр. дело № 399/2025 г. на Бургаския апелативен съд, с което е оставена без уважение частната жалба на Н. П. П. против определение №533/05.09.2025 г. по гр. дело № 108/2021 г. на Сливенския окръжен съд, оставящо без уважение подадената от жалбоподателя молба за освобождаване при условията на чл. 83, ал. 2 от ГПК от задължението му да заплати държавна такса в размер на 4 213 лв. по сметка на ВКС за провеждането на производство по реда на чл. 303 и сл. от ГПК за отмяна на влязлото в сила решение №464/09.07.2024 г. по гр. дело № 3939/2023 г. на ВКС, поправено с решение №539/30.08.2024 г. на същия съд.

В частната касационна жалба се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение, тъй като в случая молителят изрично е декларирал, че не получава доходи. Твърди се, че направеният от въззивния съд извод, че молителят е в състояние да покрие таксите и разноските за производството, не може да се извежда въз основа на предположение за възможността му да полага труд и да реализира доход от дружеството, на което е управител. Жалбоподателят счита, че са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК, поради което моли да се допусне касационно обжалване на атакуваното определение и да се отмени същото като бъде освободен от внасяне на държавна такса по подадената от него молба за отмяна.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК процесуалният представител на жалбоподателя поставя следния въпрос, който според него е обуславящ извода на въззивния съд, а именно:

1. Допустимо ли е съдът, при преценка за наличието на предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК, да откаже освобождаване от внасяне на такса, мотивирайки отказа си с наличието на евентуални предположения за доходи от дружество, на което е едноличен собственик на капитала или предполагаемо полагане на личен труд и какъв е обхватът на преценката на съда за липса на достатъчно средства на страната да заплати държавна такса и разноски?

Позовава се на разясненията, дадени в т. 12 от ТР 6/2012 г. ОСГТК на ВК и определение № 686/12.12.2014 г. по ч. гр. д. № 7091/2014 г. на I г.о. на ВКС.

Касационната инстанция приема, че частната касационна жалба е допустима като подадена от легитимирана страна, в съответния срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което формално са изпълнени изискванията за нейното разглеждане.

По искането за допускане на касационно обжалване настоящият състав съобрази следното:

За да постанови обжалваното въззивно определение, апелативният съд е приел за установено, че с влязло в сила решение № 464/09.07.2024 г. по гр. дело № 3939/2023 г. на ВКС е отменено решение № 53 от 25.04.2023 г. на АС- Бургас по гр. д. № 457/2022 г. в частта, с която е потвърдено решение № 180/11.07.2022 г. по гр. д. № 108/2021 г. на ОС- Сливен в частта, отхвърляща предявения от КОНПИ иск за отнемане в полза на Държавата от Н. П. на сума в размер от 85 035 евро с левова равностойност 166 314 лв. и на сума в размер от 44 320 лв.- двете иззети с протокол от 27.09.2016 г. за претърсване и изземване като вместо него е постановено друго, с което горните суми са отнети от Н. П. П. в полза на Държавата, представлявана от КОНПИ; че на 30.07.2025 г. Н. П. П. е подал чрез Сливенския окръжен съд до ВКС молба за отмяна на решението на касационната инстанция по реда на чл. 303 ГПК с изложени съображения по чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Бургаският апелативен съд е посочил, че с разпореждане № 691/31.07.2025 г. молбата за отмяна е оставена от администриращия първоинстанционен ОС-Сливен без движение с указания в едноседмичен срок от връчването молителят да внесе по сметка на ВКС държавна такса за отменителното производство в размер от 4 213 лева.; че в дадения срок Н. П. П. е депозирал молба с искане да бъде освободен от това задължение поради липсата на достатъчно средства за заплащането на държавната такса като към молбата е приложил декларация за семейното и имущественото му състояние, съгласно която лицето не получава доходи от заплата, пенсия, наем или друг източник, има сключен граждански брак с М. С. П., не упражнява дейност на ЕТ, нито извършва услуги с личен труд или селскостопанска дейност; доходите на семейството му се осигуряват от неговите родители и от дейността му като самоосигуряващо се лице във „В. 22“ Е., което дружество обаче не било разпределяло дивиденти за 2023 г. и 2024 г.; съпругата му също не получава доходи; двамата не притежават недвижими имоти и МПС; съпругата няма дялове или акции в търговски дружества; П. има дял от 100 лв. в посоченото дружество; двамата не са титуляри на парични влогове; П., съпругата му и лицата, на които осигурява издръжка не страдали от заболявания, налагащи постоянни разходи; молителят имал малолетно дете, родено на 02.07.2022 г., което издържал.

Съдът е констатирал, че след дадени от администриращия съд конкретни указания за представяне на допълнителни данни във връзка с направеното искане, молителят е ангажирал удостоверение за раждане на детето В., потвърждаващо горепосочената рождена дата, както и произхода й от баща Н.П. и от майка - И. И. К..

Съдът е посочил, че от представено писмо на НАП се вижда, че за съпругата на П. няма генерирани данни за приходи към 28.08.2025 г., което се потвърждава и от служебна справка на АС-Бургас към 11.11.2025 г.; че към 20.08.2025 г. самият молител не е трудово ангажиран като последно заеманото от него работно място по договор е освободено на 08.12.2021 г. /информацията се потвърждава и от служебна справка, извършена от АС-Бургас на 11.11.2025 г./. Според въззивния съд няма данни П. и съпругата му да са регистрирани като търсещи работа лица.

Въззивният съд е извършил служебна справка в ТРРЮЛНЦ, от която е установил, че „В. 22“ Е. е регистрирано през 2022 г. с едноличен собственик И. И. К., притежаваща дялово участие от 100 лв. като на 27.04.2022 г.е извършено прехвърляне на предприятието от К. на Н. П. П., който понастоящем продължава да е негов собственик; че на 30.09.2025 г. е подаден, но все още се обработва първият ГФО за предприятието; че според националния списък за лицата, регистрирани по ЗДДС, дружеството, собственост на молителя, е регистрирано по ДДС на 20.07. 2023 г под №463280.

Въз основа на тези данни съдът е извел извод, че предприятието е действащ към настоящия момент правен субект, а съгласно обява на „В. 22“, предлагаща към 03.11.2025 г. работа за едно лице /извършена служебна справка на апелативния съд в интернет пространството-Jobs.bg/, е и фактически активно, търсещо допълнителна работна ръка.

С обжалваното определение администриращият молбата по чл. 303 от ГПК окръжен съд е оставил искането по чл.83, ал.2 от ГПК без уважение, приемайки на база ангажираните пред него доказателства, че независимо от липсата на посочени като приходи средства, след като Н.П. е в трудоспособна възраст /37-годишен/, също и съпругата му - 34-годишна, щом двамата признават обстоятелството, че нямат здравословни проблеми, не са твърдели да имат финансови задължения и издържат само едно малолетно дете, са в състояние да си осигурят трудови доходи поне в размер на средната за страната работна заплата за всеки и няма основание за уважаване на молбата на П. за освобождаване от задължението да внесе държавната такса, определена му за съдебното производство по отмяна пред ВКС.

Въззивният съд е приел, че обжалваното пред него определение е правилно като е споделил изводите на Сливенския окръжен съд по релевантните за произнасянето по чл. 83, ал.2 от ГПК факти, а именно: че П. е семеен, издържащ само едно малолетно дете; трудоспособната възраст на молителя и съпругата му и липсата на обективни пречки от здравословно естество да осъществяват доходи от трудова дейност, въпреки което не полагат обществено полезен труд и не са се регистрирали като търсещи работа лица- т. е. разполагат поне със средния за страната месечен доход /за всеки/, следователно могат да осигурят заплащането на дължимата държавна такса.

Въззивният съд е изложил и допълнително аргументи, а именно: в представената по делото декларация за семейно и имотно състояние на молителя е отразено, че средствата за издръжка на семейството му се осигуряват по две линии: от неговите родители и от осъществяваната дейност като самоосигуряващо се лице във „В. 22“Е., поради което е приел, че търговското предприятие, чийто капитал П. еднолично притежава, е очевидно работещо, а решението на собственика счетоводно да не отчислява от постъпленията вследствие упражнената търговска дейност средства за дивиденти и за личното си възнаграждение, освен, че е зависещо само от неговата воля, му е и фискално изгодно.

Съдът е достигнал до извода, че поради липсата на данни за обективни пречки да генерира приходи чрез търговска дейност и/или собствен труд, жалбоподателят сам се е въвел в положението да няма официално обявени приходи от работещото предприятие. Приел е, че молителят не може да извлича облага от това си състояние, защото един от основните принципи на действащото гражданско право отрича възможността субектите му да се ползват от своята недобросъвестност /от превратното упражняване на права или съзнателното си поставяне в неизгодно положение/, както и от неправомерното си /деликтно/ поведение.

При това положение според съда в случая няма основание да се приложи разпоредбата на чл. 83, ал. 2 от ГПК, чийто правен смисъл и цел е да осигури достъп до правосъдие на лицата с липсващи или недостатъчни за инициирането на съдебната им защита доходи.

В обобщение на горното и заключавайки, че в конкретния случай няма предпоставки за приложението на чл. 83, ал. 2 от ГПК, Апелативен съд- Бургас е приел, че определената държавна такса от 4 213 лв. е във финансовите възможности на молителя-жалбоподател и размерът й няма да възпрепятства упражняването на правото му на защита по реда на чл. 303 и сл. от ГПК.

По тези съображения въззивният съд е приел подадената частна жалба за неоснователна и е оставил същата без уважение.

Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, от който зависи изходът на частното производство, и по отношение на който правен въпрос е налице и някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК.

Поставеният от жалбоподателя въпрос, касаещ обхвата на преценката на съда за липса на достатъчно средства на страната да заплати държавна такса, е обуславящ извода на съда в обжалваното определение, поради което е налице общата предпоставка за допускане на обжалваното определение на касационен контрол.

Що се касае до наличието на специалния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване на въззивното определение следва да се допусне, тъй като въззивният съд е разрешил посочения правен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС. В определение № 496/10.07.2013 г. по ч. т. д. № 2492/2013 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, определение № 442/19.12.2013 г. по ч. гр. д. № 7440/2013 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, определение № 603/25.05.2014 г. по ч. т. д. № 2139/2014 г. на II-ро търг. отд.на ВКС, определение № 686/12.12.2014 г. по ч. гр. д. № 7091/2014 г. на I-во гр. отд. на ВКС, определение № 66/12.02.2016 г. по ч. гр. д. № 136/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, в които е прието, че по молба на страната за освобождаване от държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 ГПК съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставки за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото. След изясняване на общото материално състояние на страната и останалите относими обстоятелства съдът е длъжен да ги съпостави с цената на иска/исковете и пълния размер на дължимата държавна такса и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства, за да заплати дължимата държавна такса или част от нея и разноските по делото.

В подобен смисъл е и приетото в мотивите към т. 12 от тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а именно, - че искането по чл. 83, ал. 2 от ГПК, дори когато е направено при обжалване на съдебен акт, се преценява не само с оглед на конкретно задължение да се плати държавна такса или съдебни разноски по жалбата, съответно във връзка с отговора по нея, а доколко страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и съдебните разноски в съдебното производство; когато съдът намери, че страната е материално затруднена по начин, че няма да може да упражнява предоставените й процесуални права по делото, я освобождава от заплащането им по чл. 83, ал. 2 от ГПК и това разрешение е важимо до приключване на съдебното производство във всички инстанции, доколкото няма промяна в обстоятелствата.

В определение № 686/12.12.2014 г. по ч. гр. д. № 7091/2014 г. на I-во гр. отд. на ВКС и определение № 811/12.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6447/2014 г., III-то гр. отд. на ВКС (както и в цитираните в тях актове на ВКС) е прието, че преценката не може да бъде извършвана на основата на предположение за възможността лицето да полага труд и да реализира доход, както и за наличието на приходи от осъществявана търговска дейност при наличието на изрично изявление в декларацията, че такива доходи лицето не получава; ако за съда съществува основателно съмнение в истинността на посочените в декларацията данни, на искащото освобождаване от задължението за заплащане на държавна такса лице могат да бъдат дадени указания за представяне на допълнителни доказателства, установяващи тези данни, но не и да се формира извод за липса на предпоставки за освобождаване от заплащането на държавна такса само на основата на предположение, което при липса на доказателства следва да се приеме за необосновано; едва след отстраняване на съществуващата неяснота относно тези обстоятелства, съдът следва да постанови акта, с който се произнася по искането.

Прието е още, че ако въпреки дадените ѝ от съда изрични указания, страната не представи доказателства в подкрепа на декларираните от нея обстоятелства – за наличие на причини, поради които тя твърди, че не е в състояние да реализира доходи от трудова или търговска дейност, въпреки че е в трудоспособна възраст или че има данни, че тя е регистрирана като едноличен търговец или участва като съдружник в персонално търговско дружество, то следва да се приеме, че самата страна, непредставяйки доказателства като извлечение от счетоводни книги, ГФО и пр., въпреки дадените й от съда указания, е създала пречки да се установи действителното ѝ имуществено състояние, поради което не следва да се освобождава от внасянето на такси и разноски за производството по делото на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК.

При това положение, предвид и разрешението на правния въпрос, възприето в цитираната по-горе практика на ВКС, основателни са оплакванията в частната касационна жалба, че в нарушение на закона и необосновано въззивният съд е приел, че молителят няма да бъде затруднен да внесе изцяло дължимата държавна такса по молбата му за отмяна.

Видно е, че част от изводите на въззивния съд се обосновават с предположението, че молителят, който е здрав и в трудоспособна възраст и е собственик и управител на търговско дружество, няма да бъде затруднен да внесе дължимата държавна такса по молбата си за отмяна в размер на 4 213 лева. Съдът се е позовал на подаден за обявяване ГФО на търговското дружество „В.-22“ Е., чийто собственик и управител е молителят, но какво е съдържанието на този ГФО не е известно и на молителя не са били дадени указания да представи копие от същия за преценка на основателността на молбата му. Безспорно обстоятелството, че молителят е собственик и управител на търговско дружество, има значение при преценка на съда за освобождаването му от внасяне на държавна такса по молбата за отмяна, но от този факт не следва направеният от съда категоричен извод, че държавната такса в размер на 4 213 лева, дължима по молбата за отмяна, е във финансовите му възможности и няма да попречи за достъп до съд. Решението на собственика на дружеството да не се разпределят дивиденти не е неправомерно действие и не следва да се санкционира по начина, по който е разсъждавал въззивният съд. Решението да не се разпределят дивиденти означава, че генерираната от дружеството печалба остава в компанията като "неразпределена печалба" за реинвестиране, покриване на загуби от минали години или укрепване на капитала. Това решение на собственика на дружеството е в зависимост от финансовото състояние на дружеството и не би следвало да се приема, че молителят сам се поставя в затруднено положение.

Въззивният съд е следвало до съобрази, че при наличните данни и с оглед относимите критерии за преценка на основателността на молбата за освобождаване от държавна такса, той разполага с правомощие да освободи частично молителя от внасянето на такава.

С оглед така изложените съображения, обжалваното въззивно определение се явява неправилно и като такова следва да бъде отменено. Настоящата касационна инстанция следва да се произнесе по същество на искането по чл. 83, ал. 2 от ГПК.

В конкретния случай касационната инстанция приема, че доколкото молителят е семеен, има задължение за издръжка към малолетно дете, не притежава имоти, МПС, парични влогове, не получава регулярни доходи по трудово или сродно правоотношение, същият би бил затруднен да внесе изцяло дължимата по молбата за отмяна държавна такса. Доколкото обаче същият е собственик и управител на търговско дружество, следва да се приеме, че за него съществува финансова възможност за заплащане на половината от дължимата такса, равняваща се на 2 106. 50 лева или 1077 евро. Молителят следва да бъде освободен да внесе държавна такса за разликата над 1077 евро до пълния й размер.

Делото следва да се върне на първоинстанционния съд за извършване на по-нататъшни съдопроизводствени действия по неговото разглеждане с даване на указания на молителя да внесе държавна такса по молбата за отмяна в размер на 1077 евро.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение