Определение № 212 от 17.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 930/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. С. И., чрез пълномощника му адвокат Д. Н., против решение № 260091 от 13.11.2020 г., постановено по гр.д. № 425 по описа за 2020 г. на Софийски окръжен съд, I гр. състав, с което е потвърдено решение № 30 от 6.02.2020 г. по гр.д.№ 324/2019 г. на Районен съд-Ихтиман за отхвърляне на предявения от А. С. И. против Й. И. Р. и Г. И. Р. установителен иск за собственост въз основа на десетгодишна придобивна давност на УПИ *, кв.201 по плана на [населено място], одобрен 1990 г., с площ 441 кв.м. Й. И. Р. и Г. И. Р. не са подали писмен отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съд съобрази следното: Въззивният съд е констатирал, че в исковата молба ищецът твърди, че владее имота от 2000 г., когато владението му е било предадено от Е. Р., а в отговора на исковата молба ответниците поддържат, че ищецът е бил държател, евентуално, че владението му е било прекъсвано, тъй като са ползвали имота. Приел е за установено от фактическа страна, че през 1997 г. А. и И. Р. са дарили на синовете си Е., Г. и Й. Р. по 1/3 ид.ч. от поземления имот, а на Г. и Й. Р. по 1/2 ид.ч. от построения в него масивен метален павилион. През 2013 г. Е. Р. е прехвърлил правата си на сина си М. Р. и през 2013 г. последният е дарил на ищеца 1/9 ид.ч. от имота и му е продал 2/9 ид.ч. С влязло в сила решение дарението на 1/9 ид.ч. от имота е признато за привидно, като прикриващо договор за покупко-продажба и е постановено изкупуване на продадената 1/3 ид.ч. от Г. и Й. Р. През 2017 г. двамата са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост на по 1/2 ид.ч. от поземления имот и металния павилион. През октомври 2017 г. са подали сигнал в РУ на МВР-гр.Ихтиман, че ищецът и брат му Д. И. са се самонастанили в имота и отказват да го напуснат. Съдът е възпроизвел и свидетелските показания на св.Т. /че само А. И. ползва имота от 20 години – вкарва коли, камиони, дърва и през този период не е виждал други лица да влизат в имота/, на св.С. И. /че имотът се ползва от ищеца от 24 години, има два входа, стои заключен и никой друг не може да влезе вътре/, на св.Е. Р., брат на ответниците по иска /че бегло познава ищеца А. И., а имотът е бил на тримата братя и никой друг не е имал ключ или достъп до него, но през 2013 г. синът на свидетеля М. Р. го продал на ищеца, който започнал да го ползва, а до 2013 година имотът не се е ползвал от А. и не е държал никакви вещи там/ и на св.Р. Р. /че към 2004 г. имотът бил железария и целият имот се е давал под наем, в него имало навес, който се ползвал за склад на железарията, а след 2004 г. И. Р. направил магазин за хранителни стоки, като свидетелят не е виждал камиони, автомобили или други превозни средства в имота/. Посочил е, че не кредитира показанията на първата група свидетели – на ищеца в частта, в която твърдят, че имотът се владее от ищеца през последните 20 години, като държал там камиони, коли и други вещи, тъй като не се подкрепят от другите събрани доказателства. Втората група свидетели – на ответниците подробно описват имота и установяват, че преди 2013 година А. И. не е ползвал имота и не е държал свои вещи в него. От показанията на Е. Р. е установено, че никой друг /освен собствениците/ не е имал ключ или достъп до имота. През 2013 г. синът на свидетеля М. Р. го продал на А., който започнал да го ползва от тогава. Преди 2013 г. е имало един случай, в който ищецът е вкарал свой камион в имота, но И. Рудаков му казал да го махне и ищецът го направил. Освен това до 2013 г. тримата братя през 2-3 седмици са проверявали имотът да не е разбит. Показанията касаят металния павилион, но с проверките, които са осъществявали съсобствениците, са установявали и състоянието на поземления имот, за което свидетелства и подадената жалба до РПУ-Ихтиман, че А. И. се настанил в имота и отказва да го напусне. Направил е извод, че при тези данни не се установява ищецът да е упражнявал явна, необезпокоявана и непрекъсната фактическа власт върху имота. Дори от 2013 г. нататък да е упражнявал владение върху целия имот, 10-годишната придобивна давност все още не е изтекла. Посочил е и, че действията, доказващи намерение за отблъсване владение, трябва да показват по явен и недвусмислен начин, че се отрича владението на други собственици, да се манифестират пред тях и да се доведат до знанието им. Не са извършени такива действия, доказващи такова намерение, които да отричат владението на други лица. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК А. С. И. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1) за начина, по който съдът следва да извърши преценка на събраните по делото гласни доказателства и 2) депозирането на жалби в полицията от собствениците срещу владението на имота им от несобственик, доказва ли манифестиране на владението и своенето на имота, както и довежда ли до обезпокояване на владението. Вторият въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване, доколкото е свързан с действие на ответниците от 2017 г. и съдът не е направил извод, че това действие е прекъснало давностния срок. Първият въпрос е свързан с доводите в касационната жалба, че съдът напълно е игнорирал показанията на ангажираните от ищеца свидетели без да аргументира причините за това и изцяло е възприел показанията на свидетелите на ответниците в нарушение на чл.172 ГПК. По него касаторът поддържа противоречие с практиката на ВКС по решение № 250 от 21.12.2015 г. по гр.д. № 3897/2015 г., I гр.о., даващо тълкуване за начина, по който съдът следва да извърши преценка на събраните по делото гласни доказателства, според което гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото, като се вземат предвид всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановката, психическото състояние на свидетеля, възрастта му към него момент, физиологичните особености-зрение, слух, възраст, заболявания, паметови и интелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането-възможност за възпроизвеждане /притеснение от съда, образование, заболявания, възраст, отдалеченост във времето/ и волята на свидетеля да каже истината, като във всички случаи съдът трябва да мотивира защо дава или не дава вяра на едни или други свидетели, но не може да игнорира свидетелските показания, освен ако неправилно ги е допуснал като доказателствени средства, както и, че при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да се приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите събрани доказателства факти и обстоятелства. Формално въззивното решение съответства на посочената практика на ВКС, доколкото в мотивите си съдът е посочил защо възприема показанията на ангажираните от ответниците свидетели, а не тези на ищците. Същевременно следва да се посочи /макар въззивният съд да не е изложил мотиви в тази насока/, че дори да се приеме, че ищецът е владял имота без правно основание от 2000 г., то по отношение на закупената през 2013 г. 1/3 идеална част, същият се е отказал от изтеклата давност, признавайки правата на собственика-продавач, а по отношение на притежаваните към този момент от ответниците по настоящия иск 2/3 ид.ч. възражението за придобивна давност е преклудирано с незаявяването му и липсата на оспорване на тези права в производството по предявения през 2014 г. иск по чл.33, ал.2 ЗС. От тази гледна точка поставения първи въпрос се явява и неотносим към изхода на спора. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение