Определение № 9 от 03.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1814/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на всяка от страните против решение № 6/05.01.2024 г. по тд.№ 128/2023 г. на Апелативен съд Варна, както следва: Касаторът – ищец Д. С. Х. оспорва въззивното решение в частта му, с която, след частична отмяна на решение № 74/11.11.2022 г. по т.д.№ 111/2021 г. на Окръжен съд – Силистра, са отхвърлени предявените от същата искове, за обезщетяване на имуществени вреди в причинност с ПТП от 19.06.2016 г., настъпило по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, лек автомобил: 1/ в размер на 15 000 лева – обезщетение за закупуване на приспособено стандартно МПС, за управление от лице с пълна парализа на долните крайници; 2/ в размер на 1 500 лева месечно / разликата между присъдените от първоинстанционния съд 3 500 лева и приетото от въззивния съд за дължимо обезщетение от 2 000 лева месечно / – за покриване разходи за придружител, за периода от датата на исковата молба, до настъпване на обстоятелства, обуславящи изменение или погасяване на правото за получаване на това обезщетение; 3/ в размер на 3 000 лева месечно – разходи за рехабилитатор, за периода от датата на исковата молба, до настъпване на обстоятелства, обуславящи изменение или погасяване на правото за получаване на това обезщетение. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 236, ал. 2 ГПК, чл. 269, пр. второ ГПК и чл. 162 ГПК, както и като необосновано. Относно отхвърлената претенция за обезщетяване на бъдещи сигурни вреди от разходи за рехабилитация, страната счита, че по начало мотивите на въззивния акт, в тази им част, са неясни, доколкото съдът коментира необходимостта от рехабилитация, потвърдена и от вещото лице – неврохирург, достатъчно да се приеме, че разходи за същата са сигурни бъдещи вреди за ищцата. Ако въпреки това претенцията се приеме отхвърлена, като недоказана по основание, то следва да се съобрази, че в нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК, съдът не е обсъдил относими към тази претенция доказателства по делото - заключението на СМЕ в цялост, обясненията на вещото лице при разпит в открито съдебно заседание, епикризите от отделенията по физикална и рехабилитационна медицина към ВМА – Варна и Болница „Токуда„ от 19.07.2016г., 22.02.2018г. и 15.07.2019г., в които лекуващите екипи са препоръчали на ищцата целогодишно да провежда поддържаща рехабилитация в домашни и амбулаторни условия. По начало, в нарушение на чл. 269, пр. второ ГПК, въпреки невъведени с въззивната жалба доводи, за недоказаност на основанието на тази претенция, съдът е изложил съображения за такава, макар липсата на конкретно предписание за съдържанието на нужната рехабилитация да е относима, според касатора, не към основанието, а към размера на претенцията. По отношение на размера, съдът, в нарушение на чл. 162 ГПК, не е проявил нужната активност за доказването му – било определяйки го сам, ако прецени че разполага с нужните знания, или с допускането на експертиза. Съдът не е имал правото да отхвърли иск, доказан по основание и недоказан само по размер. Относно претенцията за обезщетяване на разходи по закупуването на МПС, специално пригодено за управление от лице с пълна парализа на долните крайници, се поддържат идентични доводи, за нарушение на чл. 269, пр. второ ГПК, тъй като въззивната жалба не съдържа доводи срещу правилността на извода на първоинстанционния съд, за необходимостта на ищцата от такъв автомобил, а такива единствено срещу присъдения размер от 15 000 лева, вместо сумата от 12 400 лева – посочения от СИЕ среден ценови диапазон на леки автомобили от съответния клас. Относно претенцията за обезщетяване на разходи за болногледач / придружител, частично отхвърлена, за разликата над 2 000 лева и до присъдените от първоинстанционния съд 3 500 лева месечно, касаторът оспорва правилността на въззивния акт, като необоснован / нелогичен / в извода на съда, че доказателствата по делото не установяват необходимост за ищцата от постоянно и непрекъснато наблюдение и грижи и през нощта. Съвкупната преценка на събраните доказателства, според страната, навежда на обратен извод. В разрив с постановките на т. 4 от ППВС № 4/1975 г., съдът е приел за релевантно обстоятелството, че ищцата живее при родителите си и майка й е назначена за нейн личен асистент, като получава възнаграждение за това, докато Постановлението предвижда, че и в хипотеза на полагани грижи от близък на пострадалия, на последния се дължи обезщетение, в размера на дължимото възнаграждение за болногледач. При това, получаваното от майката възнаграждение е за 4 – часово полагани грижи, далеч по-малко от помощта, която тя трябва да оказва на пострадалата през цялото денонощие. Твърди се и допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като, след отстраняване нередовностите на исковата молба, не е указал на ищцата за кои факти и обстоятелства носи доказателствената тежест и съответно не е посочила доказателства. Ответната страна - „ИФ Скадерфорсикринг“ – Кралство Дания – не е депозирала становище по касационната жалба на ищцата. Касаторът - „ИФ Скадерфорсикринг“ – Кралство Дания – оспорва въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното, за присъдена на ищцата сума от 13 371 лева – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в сторени разноски за медицински консумативи, лекарства и рехабилитация в Турция, във връзка с получените травми и здравословни усложнения от ПТП на 19.06.2016 г., както и за присъдена сума от 5 000 лева – обезщетение за бъдещи разходи по закупуване на модифицирана инвалидна количка, ведно със законната лихва върху всяка от двете суми, считано от датата на исковата молба. Касаторът оспорва въззивното решение като недопустимо, поради непроведена предварително процедура пред застрахователя, на основание чл. 380 КЗ, която счита абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на исковете по чл. 432, ал. 1 КЗ / чл. 498, ал. 3 КЗ /. Исковата молба не може да замести изискуемата писмена претенция по реда на чл. 380, ал. 1 КЗ. Доколкото съдът е счел исковете с правно основание на чл. 226, ал. 1 КЗ / отм. / вр. с пар. 22 от ПЗР на КЗ нов, в сила от 01.01.2016 г., касаторът се позовава на липса на доказателства за датата на сключване на застрахователния договор, за която - като такава, предхождаща влизането в сила на новия КЗ - не може да се съди от датата на самото ПТП – 19.06.2016 г.. Конкретно по уважените от съда претенции страната излага следното: разходите за медицински консумативи, лекарства и рехабилитация в Турция не са доказано необходими, като достъпна и надеждна рехабилитация се предлага и в България. При това, самата ищца е оценила лечението и рехабилитацията като неефективни. Липсват и доказателства за понесени разходи от 8 000 щатски долара, доколкото издадената фактура е за плащане в турски лири. Не е установена по делото нужда от ползване услугите на външно за семейството лице, за осъществяване на целодневни грижи за пострадалата. Това би било, според касатора, нежелано и неприемливо за семейството, предвид което и обективно не се е случило до момента. Ежедневната помощ на най-близките е разбираема, необходима, приемлива и възможна, при вече изграден стереотип на живот, с оглед обстоятелствата. Според страната съдът не е съобразил за релевантен факта, че въпреки възможностите на семейството, до момента не е ангажирана външна помощ, няма сторени разходи с такъв предмет. Ответната страна – Д. С. Х. – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради необоснован допълнителен селективен критерий по формулираните въпроси. Неоснователно намира възражението за недопустимост на производството, поради неспазена процедура по чл. 380 КЗ / в сила от 01.01.2016 г./, тъй като исковете са разгледани на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, който не предвижда такава, а възражение за приложимост на КЗ / в сила от 01.01.2016 г. / ответникът не е въвел своевременно в процеса. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни, срещу валиден и допустим / по съображения по-долу /, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност, настоящият състав съобрази следното: С исковата молба ищцата Д. С. Х. обосновава претенциите си за имуществени вреди с окончателното си състояние след претърпените от ПТП на 19.06.2016г. травми, по отношение което не се очакват промени за в бъдеще и което се изразява в загуба на двигателната и опорна функция на долните крайници, равнозначно на загуба на долни крайници / параплегия /. Това състояние обуславя / относими към претенциите / невъзможност за самообслужване и самостоятелно придвиждане, 100 % трайно намалена работоспособност с ползване на чужда помощ, респ. пълна зависимост от друг човек. Твърди се, че ищцата не може да извършва ежедневната си обща и гинекологична хигиена, има проблеми с тазовите резервоари, което налага постоянна смяна на памперси от друг човек. Нуждае се от всекидневни раздвижвания на крайниците и изправяне с помощни средства във вертикално положение, за да се избегне спастика на сухожилия, стави и мускули и обременяването на вътрешните органи и системи от постоянно сгънато положение на тялото. Твърди се, че в ежедневните дейности ищцата се нуждае от двама души – жена за тоалет и домакинство и мъж – за силови действия, като прехвърляне, пренасяне и пр., както и от рехабилитатор. Претендират се: 1/ 13 371 лева - понесени от ищцата разходи, за закупуване на медицински консумативи, лекарства и рехабилитация в Турция; 2/ 5 560 лева месечно / след увеличение на исковете по чл. 214 ГПК - бъдещи сигурни разходи по ангажирането на 24-часови, вкл. в празнични и почивни дни, грижи от болногледач / придружител / медицинско лице / за отхвърлянето на претенцията над размера от 3 500 лева, първоинстанционното отхвърлително решение, като необжалвано, е влязло в сила /; 3/ 3 000 лева месечно - бъдещи сигурни разходи за ежедневно ангажиране на рехабилитатор; 4/ 5 000 лева - бъдещи разходи за закупуването на инвалидна количка; 4/ 30 000 лева – бъдещи разходи за закупуване на пригоден за нуждите на ищцата автомобил / за разликата над размера от 15 000 лева, първоинстанционното отхвърлително решение, като необжалвано, е влязло в сила /. Размерът на претенциите първоначално е деклариран като прогнозен и последващо доказван с назначени по делото експертизи, в съответствие с чиито заключения е предприето увеличение на исковете. С доклада на първоинстанционния съд - в определение № 34/03.02.2022 г. по гр.д.№ 111/2021 г. на Окръжен съд – Силистра - е указано в тежест на ищцата доказването: на сторените разходи за консумативи, лекарства и рехабилитация, в причинност с полученото увреждане; нуждата от ползване услугите на три лица / придружител, болногледач, медицинско лице / 24 часа и ежедневно, вкл. в празнични и почивни дни, с оглед действителното й здравословно състояние; нуждата от ежедневно ангажиране на рехабилитатор; размера на дължимо възнаграждение за ползването на тези услуги; обусловена от състоянието й, в резултат на травмата от ПТП, нужда от специално пригодено за управление от нея МПС и размера на разхода за закупуването му; нуждата от ползване на инвалидна количка, специално пригодена за състоянието й, в резултат на увреждането, съответно размера на разхода за закупуването й. С молба от 04.04.2022 г., ищцата е уточнила, че се нуждае от ежедневна рехабилитация – два часа през първата и два часа през втората половина на деня, като междинния интервал се налага поради нуждата от почивка за пострадалата, а и за рехабилитатора. Уточнено е, че рехабилитацията поддържа в тонус мускулатурата й, за да се избегне атрофирането й. Ответникът не е депозирал отговор на исковата молба. В хода на производството се е позовал на незаявени предварително от ищцата претенции, по реда на чл. 380 КЗ вр. с предвиденото в чл. 498, ал. 3 и чл. 496 КЗ / в сила от 01.01.2016 г. /, като оспорва и основанието, съответно размера им. Позовава се на изплатени извънсъдебно суми, вкл. в обезщетяване на имуществени вреди. Спор относно механизма на ПТП, претърпените от ищцата увреди в причинност със същото, легитимацията на ответника, като застраховател на гражданската отговорност на водача на застрахован при същия лек автомобил, причинил ПТП, не е пренесен в настоящата инстанция, като въпросите са разрешени с влязло в сила съдебно решение, в предходно исково производство между страните, за обезщетяване на търпими от ищцата неимуществени и други имуществени вреди. По делото е разпитана, като свидетел, майката на ищцата - С. К. М., която споделя, че въпреки липсата на промяна в състоянието на пострадалата, продължават с рехабилитацията, по препоръка на рехабилитаторите, като я провеждат и в къщи и навън. Посочва, че всичко „каквото има в една болница„ го имат и в къщи – една стая е оборудвана само с уреди. Посочва, че ако не дойде рехабилитатор, самата тя провежда рехабилитацията – около час/час и половина два пъти на ден, сутрин и следобед. Свидетелката твърди, че постоянно е с ищцата и описва ежедневието им: сгъване на краката й след сън, тъй като са сковани, рехабилитация в леглото, завеждане до банята, закуска. Свидетелката твърди, че ищцата не може да прави нищо, тъй като не чувства краката си от колената надолу, не може да движи глезени, пръсти, не може да пази равновесие, придвижва се с количка - обикновена, трудна за бутане, особено по наклон, в които случаи се нуждае от помощта на съпруга си, а също и за вдигане и пренасяне на ищцата, за процедурите в банята. Свидетелката споделя, че постоянно пътуват, с оглед нужната рехабилитация, но в последно време на ищцата й ставало лошо в кола, поради което търсят рехабилитатор за домашни посещения. При тези пътувания се налага са пренасят огромен багаж – количка, шини за краката, тежести, тоалетния стол, не може да изброи всичко. Свидетелката потвърждава, че живеят заедно и е определена за личен асистент на дъщеря си, за 4-5 часа дневно, по общинска програма, предвид което не работи. С удостоверение на НОИ – териториално поделение Силистра, № 1023-18-24/17.06.2022г., се потвърждава получавана добавка за чужда помощ в размер на 127,50 лева, към лична социална пенсия за инвалидност. Свидетелката твърди, че нощем й се налага да води дъщеря си до банята. Вещото лице по допуснатата СМЕ - д-р С. К. – при осъществен медицински преглед на ищцата установява, че същата се придвижва бавно, с помощта на патерици тип „канадки“ / потвърдено и в представена епикриза /. Движения с краката извършва главно за сметка на тазобедрените стави, като съобщава възможност да измине по този начин максимум 100 метра, след което се налага да седне и да почине. В седнало положение изтрайва до час. Поради по-слаб десен крак ищцата съобщава, че понякога е затруднена и в придвижването си с патерици, както и че изпитва затруднения при обличане, събличане, тоалет. Вещото лице установява синдром на долна спастична парапареза, по-силно изразена за десния крак, самостоятелна походка при която е невъзможна без помощни средства. Установява контрол на тазовите резервоари. Вещото лице потвърждава, че занапред не се очертава положителна динамика по отношение възстановяване движенията на долните крайници и достигане на способност за самостоятелно придвижване, както и че приложими са единствено рехабилитационни методи, с възможност да се прилагат доживотно. Вещото лице посочва, че възможностите за самообслужване на ищцата са силно ограничени, поради което се нуждае ежедневно от придружител / болногледач /, който да се грижи за личната й хигиена, обличане и събличане, ежедневен тоалет и хранене, което практически означава пълна зависимост от грижите на друг човек, целодневно и ежедневно. Потвърждавайки нуждата от рехабилитация, вещото лице посочва, че вида и честотата й трябва да бъдат по преценка на лекар – рехабилитатор. При разпит в открито съдебно заседание на 12.04.2022 г., вещото лице уточнява, че предвид състоянието на ищцата и переспективите на възстановителния й процес, същата се нужда от всекидневна рехабилитация по няколко часа – най-вече за раздвижване на мускулите, предоляване на контрактури и т.н.. Първоинстанционният съд е уважил всички искове, част от тях частично: претенцията за обезщетяване на бъдещи сигурни вреди от разходи за ползване услугите на придружител / болногледач / медицинско лице, уважена до размера на 3 500 лева месечно, съответно отхвърлена за разликата до претендираните 5 560 лева месечно и претенцията за обезщетяване на вреди, съизмерими с бъдещи разходи за закупуване на пригоден за състоянието на ищцата автомобил, уважена за 15 000 лева, респ. отхвърлена за разликата до 30 000 лева. В така отхвърлените части първоинстанционното решение е влязло в сила. Стойността на разходите, за закупуване на специална инвалидна количка и на пригодено за състоянието на ищцата МПС, са определени като средна пазарна стойност за такива, със заключение на СТЕ. Първоинстанционното решение е обжалвано единствено от ответника. Във въззивната му жалба се излагат доводи за недопустимост на производството, поддържани и с касационната жалба, основани на липса на абсолютна положителна процесуална предпоставка – предварително проведена процедура по чл. 380 КЗ. Страната се позовава на неустановено, с предписание от специалист – рехабилитатор, конкретното съдържание на необходимата рехабилитация – вид, брой, времетраене, ефективност. Намира и необоснован от доказателствата извода на съда, за едновременната нужда от услугите на три лица, които да осъществяват 24 часово, ежедневно, вкл. в почивни и празнични дни, обслужване на ищцата, което би било и нереалистично. В аспект на последното се позовава на досегашното многогодишно процедиране в семейството. Ответникът оспорва годността на приетите заключения на СТЕ и СИЕ, поради необоснованост на изводите им,с конкретни обективни данни, а оттук – и основателността на приетите размери на дължими обезщетения. Досежно присъдените 13 371 лева, сторени разноски за медицински консумативи, лекарства и рехабилитация в Турция, ответникът поддържа идентични с тези в касационната си жалба доводи, за недоказана нужда от понасянето им, съответно – от рехабилитация в чужбина, при адекватни възможности в страната, като оспорва доказаност на размера на претенцията, с оглед обстоятелството, че представената фактура е в турски лири, а не в удостоверения от медицинското заведение разход от 8 000 щатски долара. Досежно присъденото обезщетение за разходи по закупуване на специално приходен автомобил, макар да се атакува присъденото обезщетение в цялост, въззивната жалба действително съдържа доводи, касаещи обосноваността на възприетия размер от 15 000 лева, посочен от съда, като среден размер според ценовия диапазон съгласно заключението на СТЕ, при фигуриращ в основното заключение различен среден размер - около 12 400 лева. Във въззивна инстанция съдът е оставил исковата молба без движение, за отстраняване нередовности в същата, като е указал на ищцата да изложи ясно, подробно и изчерпателно всички факти и обстоятелства, на които основава исковете си за обезщетение на бъдещи, сигурни имуществени вреди, съобразно установена от съда непълнота и неяснота. С молба от 13.07.2023 г. ищцата е уточнила претенциите си, като основно преповтаря вече заявените факти и обстоятелства и препраща към приетите експертни заключения и други събрани по делото доказателства. Допълнително е уточнила единствено, че пригоден за управление от нея автомобил ще подобри качеството й на живот – социално общуване, евентуална трудова реализация и ще улесни придвижването й. Потвърждава, че не притежава СУМПС, но е кандидатствала за обучение и по делото са налични документи, че е годна да се подложи на същото, но следва сама да осигури пригоденото МПС за това, тъй като съответните школи не разполагат с такива. Относно претенцията за специална инвалидна количка ищцата посочва, че държавата гарантира разход за стандартна такава, без допълнителни модификации, улесняващи управлението и пренасянето й, и без възможност да бъде изготвена според индивидуалните мерки и травми на лицето / колички от най-нисък клас /. За да промени частично правния резултат във въззивна инстанция, съдът е приел: Исковите претенции са предявени на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, независимо от реализиране на покрития застрахователен риск след влизане в сила на новия КЗ, съгласно пар. 22 от ПЗР на същия. КЗ / отм./. КЗ / отм./ не предвижда предварителна процедура, аналогична на тази по чл. 380 КЗ / в сила от 01.01.2016 г. / и с предвидените в чл. 498, ал.3 КЗ последици. Неоснователно е възражението за недопустимост на това основание, предявено от ответника, тъй като: същият не е противопоставил своевременно в процеса възражение, че приложима към исковете е уредбата по КЗ / в сила от 01.01.2016 г. /, при това в негова доказателствена тежест е установяване датата на застрахователната полица, каквато не е представил, въпреки вмененото му задължение по реда на чл. 190, ал. 1 ГПК. При това, в спора по гр.д.№ 2909/2017 г. на СГС, приключил с влязло в сила на 11.03.2022 г. решение, претенцията за обезщетяване на неимуществени и имуществени вреди на ищцата, в причинност със същото застрахователно събитие, е разгледана на основание чл. 226, ал. 1 КЗ / отм. / във връзка с пар. 22 от ПЗР на КЗ /2016г./. Тъй като това решение обвързва страните със сила на пресъдено нещо, всички възражения на ответника по фактите относно съществуването на претендираното право, вкл. по основанието на вземането, е следвало да бъдат въведени в производството по първоначално предявените от ищцата искове, съответно са преклудирани в настоящото. Претендираното обезщетение за сторени в чужбина разходи за лечението на ищцата, съдът е приел за доказано с представените фактура, епикриза и писмо-потвърждение за извършено плащане в полза на Болница за физиотерапия и рехабилитация Роматем, Турция и със заключението на СМЕ, за нуждата от проведената рехабилитация, основно за раздвижване на мускулатурата, с цел предоляване на контрактури и пр. / обяснения на вещото лице в открито съдебно заседание /. За остойностяването в лева, в съответствие с петитума на иска, на доказаните в турски лири разходи, съдът се позовава на заключението на ССЕ, работила по официалните курсове на БНБ за турската лира. Възражението на ответника, основано на твърдението на ищцата за разплащане в друга валута – щатски долари, за разлика от установеното с писмените доказателства плащане в турски лири, съдът е счел за преклудирано, като предявено за пръв път във въззивна инстанция. Съобразявайки заключението на СМЕ, въззивният съд е приел, че ищцата е в невъзможност да се придвижва сама, а възможностите й да се обслужва са силно ограничени, поради което е напълно зависима от помощта на друг човек – придружител / болногледач, който да й помага в ежедневието, за поддържане на лична хигиена, хранене, къпане, периодично обръщане, за обслужване на всички нейни физиологични нужди, за разходка и раздвижване, а при нужда – и за придружаване за рехабилитационни и др. лечебни процедури. Съдът се е основал на заключението на вещото лице, че тези грижи следва да се полагат целодневно и през всички дни от седмицата. Позовавайки се на съдържанието на свидетелските показания, обаче, съдът е приел, че необходимостта от постоянно и непрекъснато наблюдение и през нощта, не е установена, като следва да се отчете и факта, че ищцата живее с родителите си, полагащи непосредствено грижи за нея, а майката е назначена и за нейн личен асистент, за което получава възнаграждение. С оглед това, претенцията за възмездяване бъдещи разходи за осигуряване услугите на три лица, за денонощни грижи за ищцата, съдът преценява за прекомерна. Основната нужда от грижа и помощ / за личен тоалет, хранене, обличане, разходки / е през деня и може да се осъществява от един болногледач/придружител целодневно, в рамките на нормалния работен ден. Въз основа заключението на ССЕ е определена средна пазарна цена за такава услуга 2 000 лева месечно, до който размер претенцията е счетена за основателна. Претенцията за обезщетение за бъдещи сигурни разходи за ангажиране на рехабилитатор въззивният съд е отхвърлил, като недоказана, тъй като самото увреждане е счел за недостатъчно основание за пораждане на бъдещи, сигурни вреди от този вид. Те ще бъдат такива, ако ищцата бе предоставила конкретно предписание от лекар-рехабилитатор, за нуждата от съответна на твърдяната от страната честота на процедурите - двукратно всеки ден, вкл. за вида и съдържанието им. По делото, обаче, няма данни за назначено специализирано лечение / конкретни дейности, със съответна специфика, периодичност, време на изпълнение и продължителност /. Липсата на тези доказателства съдът е отнесъл и към необоснована сигурност в настъпването на тези вреди, като бъдещи, а не само към установяването на размера им. Акцентирал е на обстоятелството, че е напълно възможно да се касае за раздвижване и лечебна гимнастика, които са във възможностите на придружителя/болногледач, а видно от свидетелските показания са осъществявани и с помощта на майката. Предявената претенция, обаче, е за специализирано медицинско обслужване, което не е равнозначно на помощ при извършване на поддържаща лечебна физкултура или масажи. Към недоказаност по основание на претенцията – недоказана сигурност на вредата, като бъдеща - въззивният съд изрично е обсъдил липсата на доказателства за вече поет ангажимент от рехабилитатор, съответно вече понесени разходи по ангажирането на такъв / обстоятелство, което би било съобразимо като новонастъпило, съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК /. Съдът е отхвърлил претенцията за бъдещи разходи по закупуване на специално МПС, като отново е счел, че се касае за хипотетична, възможна, но не и сигурна вреда, още по - малко непосредствена от увреждането. Нищо по делото не доказва, че без катастрофата, ищцата непременно би закупила автомобил за придвижването си, като дори не притежава свидетелство за управление на МПС, нито е посещавала курс за снабдяване с такова, предходно на ПТП. Търпимите от ищцата неудобства, свързани с нуждата от такъв автомобил, поради невъзможно самостоятелно придвижване, от което пък е пострадало психическото състояние на лицето, съдът е приел за вече обезщетени с присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Като допълнителен аргумент за хипотетичността и крайната несигурност на тази вреда, съдът е посочил споделеното от родителя прилошаване на ищцата при пътуване с кола, както и невъзможността й да седи продължително време / не повече от час /. Претенцията за обезщетяване бъдещи разходи за закупуване на инвалидна количка, съдът е приел за основателна и доказана, в установения от СИЕ размер, съобразно средни пазарни цени в рамките на посочен от вещото лице диапазон. В изложението по чл. 284 ГПК на касатора Д. С. Х. са формулирани следните въпроси: 1/ Може ли съдът да се произнася по правилността на първоинстанционното решение извън посоченото във въззивната жалба, при ограничението по чл. 269, пр. второ ГПК ? – допълнителният селективен критерий за допускане на касационното обжалване се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ,т. 1 ГПК, с приетото по т.1 и т. 3 от ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приети за установени факти и закона ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в идентична хипотеза, с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения по т.д.№ 2483/2014 г., т.д.№ 1618/2014 г. и т.д.№ 2839/2018 г. на на ІІ т.о., т.д.№ 3638/2014 г., т. д. № 606/2018 г. и т.д.№ 2100/2018 г. на І т.о. на ВКС; 3/ Ако искът е доказан по основание, може ли да бъде отхвърлен поради недоказване на размера му ? – допълнителният селективен критерий се обосновава отново в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения по гр.д.№ 5023/2014 г. на ІІІ г.о., гр.д.№ 1242/2010 г. на ІІІ г.о. и гр.д.№ 7672/2013 г. на ІV г.о. на ВКС; 4/ Длъжен ли е съдът, в случаите когато констатира нередовност на исковата молба и даде указания за подробно, ясно и изчерпателно излагане на всички факти и обстоятелства, на които се основават исковете, да стори преценка на допълнително изложените факти и обстоятелства по основанието на исковете и да укаже за кои от тях счита, че не се сочат доказателства, както и да предостави възможност на страните за ангажиране на доказателства ? - процедирането на въззивния съд страната намира в отклонение от разрешенията в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По касационната жалба на ищцата: Първият от формулираните въпроси е предпоставен от касационния довод за произнасяне в нарушение на чл. 269, пр. второ ГПК. Касаторът счита, че с наведените с въззивната жалба на ответника доводи не се оспорва установеност на основанието на претенцията за обезщетяване на бъдещи сигурни разходи, за закупуването на МПС / според изложението, а в касационната жалба – и досежно претенцията за обезщетяване разходи за рехабилитатор /, а единствено присъдения от първоинстанционния съд размер. Страната счита, че въззивникът не е навел доводи по фактическите констатации и правните изводи на съда, въз основа които е приел претенцията за основателна. Твърдението е невярно, по отношение въззивните доводи срещу уважената претенция за разходи за рехабилитатор, които доводи на въззивника не са ограничени до размера и по които въззивният съд е изложил собствени мотиви. По отношение претенцията за бъдещи разходи за закупуване на пригодено към състоянието на ищцата МПС, действително не са оспорени фактическите констатации на първоинстанционния съд, но и промененият правен резултат не е основан на различна от вече установената фактическа обстановка. Въззивният съд е споделил различни правни изводи, относно характеристиката на претендираната, като бъдеща, вреда, доколкото следва да е сигурна, а не хипотетична, както и непосредствена от деликта. Тази сигурност и непосредственост съдът е счел недоказани, в съответствие със задължението да се произнесе в съответствие с материалния закон / чл. 51, ал.1 ЗЗД /, като се съобрази, че с петитума на въззивната жалба е атакувано първоинстанционното решение в цялост, за пълния присъден размер от 15 000 лева – обезщетение за бъдещи разходи по закупуването на автомобил, а не само за разликата над размера от 12 400 лева. Доколкото правомощията на всеки въззивен съд за контрол на правилността на първоинстанционното решение са ограничени, съгласно чл. 269, пр. второ ГПК, въпросът удовлетворява общия, но не удовлетворява допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване – процедирането на съда не е в разрив с цитираната съдебна практика по приложението на чл. 269, пр. второ ГПК. Вторият въпрос, относим към въззивното решение по претенцията за обезщетяване разходи за рехабилитатор, не удовлетволява изискването за правен въпрос, съгласно задължителните указания в т.1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като необсъдените от въззивния съд доказателства – епикризи от отделенията по физикална и рехабилитационна медицина към ВМА – Варна и Болница „Токуда„ от 19.07.2016г., 22.02.2018г. и 15.07.2019 г., дори да биха били съобразени, не са от естество да обосноват различен правен резултат, доколкото и те, както и съобразените от съда заключение на СМЕ и обяснения на вещото лице в открито заседание, касаят единствено приетата от съда за безспорно установена нужда от рехабилитация. В този смисъл, необсъждането им, като нарушение на съдопроизводствено правило, не се явява съществено, а само съществените са основание за неправилност / чл. 281, т. 3 ГПК /. Решаващият мотив на съда по този иск е необходимостта от установяване съдържанието на подходящата рехабилитация - вид, продъжителност, периодичност и пр., както и – за да би се приела за сигурна бъдеща вреда – доказано правоотношение с рехабилитатор. Към тези му решаващи мотиви, формулираният втори въпрос е неотносим. По идентични съображения не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване и третият въпрос: съдът е отхвърлил претенцията за обезщетяване на разходи за рехабилитатор, като недоказана по основание, приемайки че се касае за хипотетична / несигурна / вреда, но не само и единствено предвид неяснота относно конкретното съдържание на рехабилитационните практики. Доколкото и в хода на съдебното производство страната не е ангажирала доказателства за вече търпими разходи от този вид, макар претендирайки ги помесечно от предявяването на иска, съдът е счел за недоказана нуждата от рехабилитация в такава степен, която сама по себе си я обосновава като сигурна вреда - невъзможно да не би се поела за в бъдеще, тъй като е от екзистенциално за пострадалата значение. При този си извод, съдът не е имал причина да излага съображения относно установимостта на размера, съгласно чл. 162 ГПК. Впрочем, такава претенция за ищцата - за бъдещ период, при съответна установеност на възникнало правоотношение с предмет услуга по рехабилитация /вкл. възможно да се уговори под условие уважаване претенцията за възмездяването й от съда / или за минал към подаването на иска период, с представени доказателства за вече понесени разходи за същата - не се явява преклудирана с влизане в сила на съдебното решение по настоящия спор. Последователна и непротиворечива е и практиката на касационна инстанция, че погасителната давност в тези случаи не тече от настъпване на увреждането / деликта /, а от момента на понасянето на разхода / така в решение по гр.д.№ 1942/2023 г. на ІV г.о. на ВКС и решенията на други състави на ВКС, към които препраща /. Четвъртият въпрос не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като съдържанието му е неотносимо към действително дължимите от въззивния съд процесуалните действия, след уточняването на исковата молба във въззивна инстанция. Преди всичко, с уточнението си ищцата не са въвежда нови факти и обстоятелства, а допълнително се мотивира нуждата от претендираните обезщетения, в съответствие с вече заявените, както и междувременно установени с доказателства по делото факти и обстоятелства, към които уточнението препраща. Касационната жалба на ищцата само формално сочи допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в разрив с приетото в т.2 на ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, но не и за кои въведени тепърва фактически твърдения не е ангажирала доказателства, поради пропуска на съда да й укаже доказателствена тежест. Съдът няма задължението да укаже конкретния вид и съдържание на доказателственото средство, а само релевантния за установяване факт, като указанията на първоинстанционния съд, изложени по-горе, напълно изчерпват дължимите. Не е налице нарушение на задължението на съда по разпределение на доказателствената тежест в процеса, към каквото се отнася така формулирания въпрос. В изложението по чл. 284 ГПК на ответника се поддържа довода за недопустимост на въззивното решение, поради непроведена предходно на завеждането на исковете процедура по чл. 380, ал. 1 КЗ. Тъй като за недопустимостта на съдебното решение съдът следи служебно, ненужно е формулирането на въпроси, относими към същата, респ. произнасяне по обоснованост на селективни критерии по така предявените / раздели І и ІІ от изложението /. Отделно са формулирани следните въпроси / раздели ІІІ – VІ вкл./: 1/ Не дължи ли въззивният съд даване на указания до страните, относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания ?; 2/ Може ли съдът да приеме за установен факт от решаващо значение за делото, който е недоказан и е такъв, който съдът не е посочил като ненуждаещ се от доказване и без преди това да е уведомил страните, че го счита за спорен по делото и включен в предмета на доказването ? Съобразно чл. 154 ГПК не следва ли съдът да посочи, като нуждаещ се от доказване факта, че процесният застрахователен договор е сключен преди 01.01.2016 г., т.е. преди влизане в сила на новия КЗ / обн. ДВ бр. 102/ 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016 г. ? Не следва ли съдът да уведоми страните, че: счита тези факти и обстоятелства за спорни по делото и поради това ги включва в предмета на доказване ? Не следва ли да укаже на всяка от страните, че в нейна тежест е да установи конкретни факти и обстоятелства – тези на които основава исканията и възраженията си, респ. че всяка от страните следва да докаже тези конкретно посочени от съда факти ?; 3/ Не следва ли съдът в мотивите на решението си да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти ? Допустимо ли е да изключи с решението си приобщени към делото доказателства, ако преди това не са давани указания на ползващата се от тях страна, че следва да уточни какви конкретни обстоятелства доказва с всяко от приложените писмени доказателства или да ангажира други доказателства за фактите, до които те се отнасят? Обосноваването на допълнителния селективен критерий се сочи в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както следва: по първия въпрос – с приетото в ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС / т.2 /; по втората група въпроси – с приетото в решение по гр.д.№ 1168/2023 г. на ІІІ г.о. на ВКС; по третата група въпроси няма цитирана съдебна практика. Касаторът поддържа очевидна неправилност на въззивното решение, на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК, поради явна необоснованост на въззивния акт, изводима от мотивите му – формиране на изводи относно фактическата страна на спора, в разрив с правилата на логическото мислене. Въззивният съд е приел правна квалификация на претенциите по чл. 226, ал. 1 КЗ / отм./ вр с пар.22 от ПЗР на КЗ / в сила от 01.01.2016 г./ Тази правна квалификация е посочил в доклада си, като същата не е оспорена от страните, предвид което не е установим процесуален пропуск да им бъде надлежно предявена. Нещо повече – с влязло в сила съдебно решение по предходен спор, страните са обвързани със сила на пресъдено нещо относно факта, че застрахователното правоотношение е сключено при действието на КЗ / отм. /. Съдът не е отрекъл, че служебно следи за допустимостта на производството, излагайки обстойни мотиви защо не споделя за основателни възраженията на ответника, нито е приел, че предварителната процедура по чл. 380, ал. 1 КЗ / нов / не е абсолютна процесуална предпоставка за производството, а че подобно възражение е ирелевантно, с оглед предявената и неоспорена своевременно от страните, а и неоспорима тепърва, правна квалификация на спора. Поради това, няма вероятност въззивното решение да е недопустимо. Ответникът не е подал отговор на исковата молба, респ. не е въвел факти и обстоятелства, значими за защитата му, за които носи доказателствена тежест и недоказването на които са предпоставили правния резултат. При бездействието на ответника да представи застрахователната полица / впрочем и до момента същият не твърди конкретна дата на сключен застрахователен договор / и с оглед данните по делото, въззивният съд не е имал основание да приеме, че е налице сгрешена от първоинстанционния съд правна квалификация, а оттук - не е имал и задължението да даде указания, относно подлежащи на доказване факти и необходимостта от ангажиране на доказателства, в съответствие с правилната такава. Въззивната жалба на ответника не сочи непопълнен доказателствен материал, за конкретни обстоятелства в интерес на защитата му, поради съществени процесуални нарушения на първоинстанционния съд при докладване на делото. Касационен довод, в аспект на нарушение на въззивния съд, спрямо установими нарушения по доклада на делото от първоинстанционния, също не е наведен. Единственият, изводим от касационната жалба, като значим според страната, но неустановен по делото факт, е датата на сключване на застрахователното правоотношение. Същата, обаче, е от значение единствено за правната квалификация, без да касае елементи от фактическия състав на предявените претенции, в какъвто аспект са формулирани въпросите. Въпросите възпроизвеждат постановките на т.2 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, но същите са неотносими към дължимите процесуални действия на въззивния съд в конкретния случай, поради което не се явява обоснован общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване по първия и групата въпроси по п. 2. Групата въпроси по п. 3 не кореспондират с касационен довод на страната, поради което отговор на същите не би бил значим за произнасянето на настоящия съд, ограничено до касационните доводи за нищожност, недопустимост и неправилност, т.е. нямат характеристиката на правни въпроси. Следователно, не се обосновава основание за допускане на касационното обжалване по касационната жалба на ответника. Процесуалният представител на ищцата – адв.Н. Д., представлявал същата по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. е претендирал възмездяване на разноски за изготвяне отговор на касационната жалба на противната страна. Предвид недопускане касационното обжалване по жалбата на ответното дружество и съобразно материалния интерес от това обжалване, с предмет въззивното решение по четири уважени иска, с цена 13 371 лева, 5 000 лева и 72 000 лева / тригодишни месечни платежи по 2 000 лева, за обезщетяване разходи за придружител / болногледач, съгласно чл. 69, ал.1, т. 7 ГПК /, т.е. при общ обжалваем интерес 90 371 лева, настоящият състав намира за оправдано, вкл. с оглед фактическата и правна сложност на спора, наведен с касационната жалба на противната страна, присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 2 000 лева. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение