Определение № 313 от 14.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 465/2018 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. З. С. против решение №229/25.10.2017г. по гр.д.№263/17г. на Великотърновски апелативен съд,с което след отмяна на решение №102/02.03.17г. по гр.д.№211/16г. на Окръжен съд [населено място] е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от него срещу [фирма] и З. С. С. иск с правно основание чл.170 от ЗЗД вр. чл.26 ал.2 ЗЗД – за прогласяване нищожност на договор за ипотека върху недвижим имот,собственост на ищеца,представляващ магазин,находящ се в [населено място]. В касационната жалба са наведени оплаквания за незаконосъобразност на въззивното решение,поради неправилно приложение на материалния закон. Ответникът З. С. С. в писмен отговор е оспорил наличието на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол,а по същество е изложил доводи за неоснователност на изложените в касационната жалба оплаквания срещу постигнатия с него правен резултат. Ответникът [фирма] не се е ангажирала със становище. Върховен касационен съд,Търговска колегия, първо отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: Русенски окръжен съд е бил сезиран с искова молба,в която въз основа на изложени от ищеца Х. С. твърдения за обезпечаване на задължение по сключен от ответника З. С. /негов баща/ с [фирма] договор за кредит първият учредил ипотека в полза на банката върху недвижим имот на ищеца без негово изрично съгласие /тъй като ответникът разполагал само с общо пълномощно от него/,е направено искане да бъде прогласена нищожността на договора за ипотека. Първата инстанция е уважила иска. За да промени този резултат с обжалваното решение Великотърновски апелативен съд,с оглед твърдението на ищеца за наличие само на общо упълномощаване на ответника З. С., е констатирал,че в издаденото от него безспорно пълномощно с нотариална заверка на подписа от 28.10.04г. ищецът е упълномощил баща си З. С. с представителни права относно управлението на процесния недвижим имот, между които и това да установява ипотеки и тежести върху него на негово име и за негова сметка. Липсата на индивидуализация на съществените условия на договора за ипотека в пълномощното съдът е отчел като неотразяваща се върху валидността на извършената впоследствие /на 16.11.2004г./ от упълномощения сделка по учредяване на договорна ипотека върху недвижимия имот в полза на ответната банка,като се е позовал на приетото в т.1 на ТР №5/12.12.16г. по тълк.д.№5/2014г. на ОСГТК на ВКС разрешение,че за упълномощаване с последиците на чл.36 ал.2 ЗЗД за валидно разпореждане с имуществото на упълномощителя, е необходимо и достатъчно в пълномощното общо да е изразена неговата воля за овластяване на пълномощника да извършва разпореждане от негово име,без да се посочва в пълномощното вид разпореждане,конкретни по вид сделки или действия на разпореждане,нито техни елементи – определено имущество,цена и пр.,нито лице,в полза на което да се извърши разпореждането,а обемът и ограниченията на учредената представителна власт изцяло се определят от изявената за това воля на упълномощителя,изразена в пълномощното. Като е констатирал,че в пълномощното,издадено от ищеца в полза на първия ответник, ясно е изразена волята му за овластяване на пълномощника да учреди ипотека върху недвижимия му имот,въззивният съд е намерил предявения иск за неоснователен,поради което е постановил решението си за отхвърлянето му. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 280 ал. 1 ГПК касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос,осъществяващ общата предпоставка за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК. Цитирайки чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, е посочил,че прилага влязло в сила решение на Р., постановено по гр.д.№80/15г.,по което страните са същите,оспорена е валидността на друг нотариален акт,изповядан въз основа на същото пълномощно,като решението е в противоположен смисъл. По-нататък в изложението касаторът е посочил /цит./: „По чл.280 ал.1 т.2 ГПК.Приложено със задна дата ЕС ТР 5/12.12.2016г. по т.д. 5/2014 ОСГТК – нарушава чл.17 ал.1, чл.52 ал.1 от Харта на основните права на Европейския съюз и с чл.3,4,5 от Директива 93/13/Е. на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори – по-специално в светлината на решение на Съда на Европейския съюз от 20 септември 2017г. по дело С-186/16 – когато по дадено дело в едно общо пълномощно за сключване на различни видове договори,включително договори за ипотека,не се посочват нито дата,нито предмет,нито насрещната страна на договора за гарантиране с договорна ипотека на кредитно задължение на трето лице,нито конкретните задължения,произтичащи за упълномощителя от този договор“. Настоящият състав на ВКС,ТК,първо отделение намира за необосновани нито общата предпоставка за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК,нито допълнителните такива,сочени от касатора в хипотезите на т.т.1,2 и 3 на същата разпоредба. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от касационната инстанция се допускат въззивни съдебни решения,в които се съдържат обуславящи крайния постигнат с тях резултат разрешения на конкретни въпроси,които въпроси касаторът,обосноваващ искането си жалбата му да бъде допусната и разгледана от ВКС, следва да формулира конкретно,тъй като с тях се определят рамките,в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. Съставът на ВКС нито е длъжен,нито може да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не е формулиран въпрос,по който въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления,както и в противоречие с практиката на ВКС; в противоречие с актове на Конституционния съд на РБ или на Съда на ЕС или, който да е от значение за точното прилагане на закона,както и за развитието на правото.Практика на ВКС,ВС или КС нито се сочи от касатора,нито се представя. Приложеното към касационната жалба решение на Русенски окръжен съд е неотносимо към нито един от допълнителните критерии по т.т.1-3 на чл.280 ал.1 ГПК, предвид подаването на касационната жалба след изменението на посочената разпоредба в ДВ бр.86/17г.,с което редакцията на т.2 - „решаван противоречиво от съдилищата“ отпадна. Посочването в обосноваване приложимост на т.2 в новата й редакция на решение на С. по дело С 186/16г. не съдържа в отговорите на отправените до съда преюдициални запитвания разрешения,в противоречие с които да са решаващите изводи на въззивния съд,доколкото тези разрешения касаят въпроси,свързани с неравноправните клаузи в потребителски договори,каквито въпроси не са включени в предмета на разглеждане по делото. Доколкото в изложението хипотезата на ал.2 на чл.280 ГПК само е цитирана, при липса на предпоставки,от които може да се направи обоснован извод за вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение и без да се сочат конкретни твърдения за негова очевидна неправилност, позоваването на сочената разпоредба също не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивния акт. Въз основа на изложеното достъпът до касационен контрол на атакуваното от Х. С. въззивно решение следва да бъде отказан. В полза на ответника З. С. следва да бъдат присъдени разноски за производството пред ВКС,представляващи платено адвокатско възнаграждение в размер на 1210 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд, първо търговско отделение