Определение № 752 от 21.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3157/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при Окръжна прокуратура-Добрич, против решение №136 от 15.05.2023г., постановено по въззивно гр.д. № 175/2023г. на Окръжен съд-Добрич, в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 6/12.01.2023г. по гр.д.№279/2022г. на РС-Генерал Тошево, Прокуратурата на РБ е осъдена, на основание чл. 2б ЗОДОВ, да плати на Т. М. К. сумата 4 000 лева-обезщетение за неимуществени вреди, причинени от нарушено право на разглеждане в разумен срок на ДП № 40/2016г. по описа на ОСлО - ОП - Добрич, пр.пр. № 1675/2016г. на ОП-Добрич, преобразувано в ДП № 111/2020г. по описа на НСлС, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба-01.09.2022г. до окончателното изплащане. Решението на въззивния съд в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над присъдените 4 000 лева до претендираните 15 000 лева е влязло в сила. В касационната жалба се поддържа неправилност на решението в обжалваната осъдителна част, поради допуснати съществени нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи наличие на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формулира следните правни въпроси, за които счита, че са обусловили решаващите изводи на съда и които са решени в противоречие с практиката на ВКС: 1. Следва ли да съществува пряка причинно-следствена връзка между увреждането и претендираните вреди; 2. Какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението и следва ли съдът да извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното приложение на чл. 52 ЗЗД. По първия въпрос твърди противоречие на въззивното решение с разясненията, дадени в т.11 от ТР № 3/2003г. и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. а по втория – с ППВС № 4/23.12.1968г., решение № 376/21.10.2015г. по гр.д.№ 514/2012 на ІV ГО, решение № 263/21.03.2017г. по гр.д.№ 5257/2015г. на ІV ГО, решение № 251/21.12.2015г. по гр.д.№ 812/2015г. на ІІІ ГО и други. Ответникът по касационната жалба-Т. М. К., чрез процесуален представител поддържа, че не са налице предпоставките за допускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната от Прокуратурата част. Излага подробни съображения за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Разгледан е иск с правно основание чл.2б ал.1 от ЗОДОВ. От фактическа страна е установено, че на 14.10.2016г. в [населено място] е починал М. К. П. - баща на ищеца. На същата дата било образувано ДП № 40/2016г. по описа на ОСлО-ОП-Добрич, пр.пр.№ 1675/2016г. на ОП-Добрич срещу неизвестен извършител за това, че на 14.10.2016г. в [населено място] причинил смъртта на М. П., поради незнание или немарливо изпълнение на занятие или друга правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност- престъпление по чл.123 ал.1 от НК. В хода на разследването било установено, че в деня на инцидента на М. П. (работещ като „водач на селскостопански машини по трудов договор с „Био М. България“ ЕООД) било възложено, заедно със свидетеля Т. А. (работещ като оператор на пътно-строителни машини по трудов договор с ЕТ „С. Ж. П.“) да съберат пресованите бали от ниви в землището на [населено място], след което да ги транспортират и стифират на определено място в [населено място]. П. управлявал колесен трактор с прикачено транспортно ремарке и осъществявал транспорта, а Т. А. управлявал телескопичен товарач-челен, оборудван с подходящо товарозахранващо приспособление и с него товарел, разтоварвал и стифирал балите с тегло от около 350-400 кг. Същия ден със задачата били заети и свидетелите М. И. и С. Г.. По време на разтоварването на балите и стифирането им в един момент свидетелят А. изгубил от поглед бащата на ищеца, но не се притеснил. Свидетелят И. извършил третия курс и след като П. не се появил, тръгнали да го търсят, като към И. и А. се присъединил и Г.. След като не открили пострадалия, И. предложил да проверят дали колегата им не е затиснат от балите; Г. разместил последната купчина от третата колона на втория ред бали и под тях открили П. безжизнен. Обадили се на управителя на „Био М. България“ ЕООД –Д., който от своя страна подал сигнал към тел.112 и казал на свидетелите И. и Г. да си отиват, тъй като нямали сключени договори за дейността, която извършвали през деня. Непосредствено след злополуката на местопроизшествието пристигнали близките на пострадалия и медицински екип, който констатирал смъртта. Установено е, че на основанието по чл.234 ал.3 от НПК с общо 26 прокурорски постановления срокът за разследване по ДП № 40/2016г. е бил удължаван с по 1 или с по 2 месеца. Наказателното производство е било спирано два пъти-с постановления от 21.06.2018г. и от 01.02.2019г. на прокурор при ОП- Добрич и на основанието по чл.244 ал.1 т.3 от НПК. И в двата случая спирането е постановено, поради невъзможността единствен свидетел очевидец- П. В. Д., да бъде разпитан и за допуснатите от него нарушения на безопасността на труда и да участва в следствен експеримент, тъй като пребивава в чужбина. Второто постановление за спиране е било отменено с определение № 60/05.03.2019г. по нчхд № 48/2019г. на ОС-Добрич и делото е било върнато на ОП-Добрич за продължаване на разследването, поради липса на изключението, позволяващо спирането–свидетелят да е единствен такъв. Наказателното производство по следственото дело е било прекратявано 4 пъти: с постановления на прокурор при ОП-Добрич от 10.07.2017г., от 24.02.2020г., от 19.08.2021г. и от 04.10.2-22г. (след предявяване на настоящия иск), поради това, че от обективна страна липсва състав на извършено престъпление по чл.123 ал.1 от НК и на основанието по чл.24 ал.1, т.1 от НПК -деянието не съставлява престъпление. Тези постановления са отменяни от съда след констатации, че разследването не е осъществено в изискуемите от закона пълнота и обем, че предходно дадени указания на съда са изпълнени само формално и непълно, че макар да са назначавани съответните експертизи, въз основа на тях представителят на обвинението неправилно е приложил материалния закон относно правната регламентация на дейността, при която е причинена смъртта на бащата на ищеца, респ. формално и декларативно е отказано да бъдат съобразени нормативни правила във връзка с причинно следствената връзка между процесния резултат, действията на св. А. и бездействието на управителя на дружеството Д.; делото е връщано на прокуратурата за изпълнение на указания, изразяващи се в продължаване на разследването с предприемане на конкретно посочени следствени действия и точното прилагане на закона. Установено е, че ищецът е подавал до Окръжна прокуратура Добрич молби/жалби с искания за предоставяне копие от протоколи, за запознаване с материалите; за прилагане на протоколи от съдебни заседания по търговски дела, съдържащи свидетелските показания на Т. А.-водач на телескопичния товарач и изготвени по тях КСМАТЕ с искане за допълнителен разпит на свидетеля с посочване на конкретни въпроси; искане за назначаване на комплексна автотехническа и трасологична експертиза; искане за разделяне на делото, като се отделят материалите за отговорността на работодателя, поради невъзможност за призоваване (напуснал страната) и делото да продължи срещу водача на специализираната селскостопанска техника. Ищецът е настоявал за отстраняване на наблюдаващия прокурор и разследващия следовател и с постановление от 14.10.2020г. на ВКП е отведена от разглеждане на делото прокурора В. В., а по отношение на искането за отвод на следователя е счетено за целесъобразно да се предложи на главния прокурор разследването да бъде възложено на следовател от НСлС. Последвало е възлагане на разследването на следовател от НСлС с постановление №11873/09.12.2020г.. на Гл.прокурор и преобразуването му в ДП № 111/2020г. по описа на НСлС. От събраните в първоинстанционното производстство гласни доказателства (показанията на свидетелите А. Д. и М. М.) е установено, че в деня на инцидента, свидетелите били в Добрич; ищецът им се обадил и ги помолил да отидат в [населено място]; намерили ищеца, клекнал до мъртвия си баща, плачещ. След смъртта на баща си, ищецът бил друг човек; винаги в разговори подхващал темата за него; трудно изживял факта, че баща му не е видял внучето си. В разговорите винаги присъствала темата, че никой нищо не предприема по въпроса за смъртта на М. П., че времето минава и нищо не се прави. Ищецът изпитвал отчаяние, не спирал да се интересува от хода на разследването, очаквал някой да бъде наказан за смъртта на баща му и да получи успокоение. Според заключението на съдебнопсихиатрична експертиза, изготвена от д-р Т. С., дългата продължителност на разследваното се е отразила върху психическото състояние на ищеца. Психиатричното изследване установило депресивни симптоми с лека към умерена тежест с изразена соматизация, нo с елементи на посттравматично стресово разстройство-тежко нарушен сън, ангажиране с починалия си баща в мислите, идентификация с него, връщане към спомени от миналото, тревожност за бъдещето, загуба на кураж и увереност, забравеност и накърненото чувство за справедливост от нарушаване на правото за разглеждане на делото в разумен срок, както и пренебрегване на мъката му от компетентните органи и исканото от него възмездие относно лицето виновно за смъртта на баща му. Според експерта дългата продължителност на разследването е причина за непреживяната и към момента скръб и незавършения процес на траур, който за ищеца продължава именно с оглед дългото очакване да приключи наказателното производство и неудовлетворението от невъзможността за ефективно ангажиране отговорността нa виновника. Ищецът живее в болка по загубения безвъзвратно родител, неспособен е да се радва на живота, неспособен е да преодолее и преработи своята мъка по него, неспособен е да продължи живота си, поради причина на непреживяната и към момента скръб и незавършения процес на траур. Негативните изживявания на ищеца са надхвърлили по интензитет обичайните такива и са в пряка зависимост от голямата продължителност на наказателното производство. Разследването по делото допълнително е връщало в подробности ищеца в мислите му за преживяната семейна трагедия, което е довело до изживяване на болка и страдание. Живеейки в травмата, ищецът е страдащ и от факта, че спрямо виновника няма ефективно обвинение. При така установеното от фактическа страна, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл.2б от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Прокуратурата за репариране на причинените на ищеца неимуществени вреди от прекомерната продължителност на досъдебното производство. Според съда висящото досъдебно производство е такова за определяне на гражданските права на ищеца; има значение за съдебната защита на същите и не може да бъде изключено от обхвата на чл. 6, § 1 КЗПЧОС в гражданско-правния му аспект, тъй като ДП е засегнало правата на Т. К. да узнае причината за смъртта на баща си и му е вменено в задължение да търпи това фактическо положение. Посочил е, че преценката за разумния срок се прави въз основа на критериите по чл.2б ал.2 от ЗОДОВ - фактическа и правна сложност на делото, поведение на страните и техните представители, на останалите участници в производството, на компетентните органи, като се отчита, че държавата е длъжна да организира системата си за разследване по начин, че да не засяга правата на гражданите. Като част от преценката се приема и „значението на делото“ за ищеца при отчитане на факта, че обичайно наказателните дела изискват по-голяма експедитивност. Правото да се получи справедливост, житейско възмездие и убеждение у обществото, включително и у пострадалите, че виновните ще бъдат наказани, е толкова по-интензивно засегнато, колкото по-значими са накърнените от престъплението права, при съобразяване критерият „значение на делото“ за пострадалия-в случая смъртта на възходящ от първа степен. Съдът е съобразил, че принципът за разглеждане и решаване на делата в разумен срок е основен съдопроизводствен принцип на наказателния процес, а за прокуратурата и разследващите органи принципът за „разглеждане и решаване на делата в разумен срок“ е намерил израз във вмененото им от законодателя задължение да осигурят провеждането на ДП в предвидените в НПК срокове-така чл.22 ал.2 от НПК. В случая срокът за разследване по ДП № 40/2016г. след образуването му и до завеждане на делото е бил продължаван 26 пъти по реда на чл.234 от НПК; ДП е образувано на 14.10.2016г. и до предявяване на иска по чл. 2б от ЗОДОВ на 01.09.2022г. е с обща продължителност 5 години и 11 месеца, а до приключване на устните състезания пред въззивния съд на 12.04.2023г. продължителността му е 6 години и 6 месеца. Престъплението по чл. 123 от НК е тежко по смисъла на чл. 93 т.7 от НК, разпоредбата на чл. 123, ал. 1 от НК е бланкетна и съдържанието й изисква да се запълни с конкретни правила от други актове, регламентиращи задълженията, предмет на обвинението и предполага събирането на достатъчен обем доказателства. Съдът е приел, че делото е с правна и фактическа сложност, но не такава, която да обуслови продължителност на разследването над 6 години. Според съда, установените по делото факти водят до категоричния извод, че разследващите органи и органите, осъществяващи ръководство при извършване на разследването и упражняващи надзор за законосъобразното му провеждане не са упражнили своевременно своите правомощия за пълно и всестранно разследване, не са създали съответната организация за приключването му в разумни срокове; тази продължителност не може да бъде оправдана само с характера и сложността на конкретното дело, като причина за превишаване на разумния срок. Съобразено е, че формално са извършени многобройни процесуални действия и са събрани множество писмени доказателства, свидетелски показания, изготвени са значителен брой експертизи-единични, комплексни, по няколко на брой от всеки вид, от специалисти с познания в различни области. Според съда ненужното удължаване срока на разследването не е свързан с процеса на събирането на доказателствата, а от произлезлите за разследващите затруднения -невъзможността да оценят събраните доказателства относно релевантните по делото факти и неизпълненията на даваните от съда указания, обусловило повтаряне на действия и извършване на нови действия. Прието е, че е налице неоснователно забавяне в досъдебната фаза на процесното разследване и е налице такова поведение на ответника, което е нарушило правото на ищеца като пострадал от престъпление за разглеждане и решаване на наказателното дело в разумен срок. Активното участие на ищеца в досъдебното производство, вкл. чрез обжалване на актовете на прокуратура за спирането и прекратяването му, довело до отмяната им и отправените от него искания не са довели до забавяне на разглеждането му. В обобщение съдът е приел, че правото на ищеца за разглеждане на делото в разумен срок е било накърнено, поради което и предявеният иск е счетен за основателен. Въз основа на непротиворечивите показания на двама свидетели, заключението на психиатрична експертиза и останалите ангажирани в производството доказателства съдът е обосновал извод, че дългото досъдебно производство, недаващо отговори във връзка със смъртта на бащата на ищеца и евентуалния извършител, както и неколкократните прекратявания на разследването, са се отразили негативно на ищеца, който търпи отрицателни емоции-обезсърчаване и възмущение от липсата на справедливост до съмнения за прикриване на евентуално виновни лица, краен песимизъм, постоянно емоционално напрежение, стрес, чувство на безизходица и безпомощност, пълна загуба на доверие към правозащитните органи. Съобразявайки установените конкретни обстоятелства, интензивността и продължителността на търпените от ищеца вреди от забавеното разследване, въззивният съд е приел, че обезщетението следва да бъде определено в размер 4 000 лева, която сума според съда в пълна степен отговаря на правилото на чл. 52 ЗЗД и на критериите, посочени в ППВС № 4/1968г. за справедлива компенсация за претъпените неимуществени вреди. При тези мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО намира, че решението не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Поставените от касатора-Прокуратурата на РБ въпроси са обславящи въззивното решение, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, включително и с цитираната от Прокуратурата. Отговорът на първия въпрос, уточнен от касационната инстанция по следния начин: следва ли да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушеното право на ищеца за разглеждане и решаване на наказателното дело в разумен срок и причинените неимуществени вреди, е положителен. Налице е трайна и непротиворечива практика на ВКС, според която при предявен иск по чл. 2б ЗОДОВ във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС приложение следва да намери даденото в т. 2 на ППВС № 7/1959г. и в т.1 на ППВС №4/1968г. разрешение: отговорността за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД се поражда при наличието на причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди, като причинната връзка трябва да бъде доказана от ищеца във всеки конкретен случай. В този смисъл е и даденото в т. 11 от ТР № 3/22.04.2004г. разрешение, съгл. което държавата отговаря за тези вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането - чл. 4 ЗОДОВ. Вредата е пряка, когато тя следва закономерно от неизпълнението на определени задължения и е непосредствена, когато противоправният резултат директно предпоставя вредата без намесата на други фактори на въздействие (решение № 449/17.06.2009г. по гр. д. № 3696/2007г., решение №3/03.01. 2024г. по гр.д. № 1746/2023г. и двете на ІV ГО и мн.др.). Прокуратурата на РБ се позовава и на противоречие на решението в обжалваната осъдителна част с т. 19 от ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК - съгласно която мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. Този довод не е конкретизиран, като е налице единствено бланкетно позоваване на липса на мотиви. В случая въззивният съд е направил логически извод, че забавеното производство е довело до настъпването на вреда за ищеца, тоест съответните вреди са причинени именно в резултат на неразумното забавяне при разглеждането на делото. Следователно налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване. Отговор на втория въпрос е даден в множество съдебни актове на ВКС, според които справедливото обезщетяване, което изисква чл. 52 ЗЗД - в това число дължимо при условията на чл. 2б ЗОДОВ, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай (решение №111/17.03.2014 по гр.д. №4207/2013г. на ІV ГО на ВКС), вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти; колкото по-важен е резултатът от забавеното производство за пострадалия, толкова вредите са по-големи. В случая, видно от подробните мотиви на атакувания съдебен акт, въззивният съд е обсъдил релевантните факти и обстоятелства, в това число важността на засегнатите интереси на ищеца и начина, по който му се е отразило забавянето на ДП. Изложил е подробни мотиви с позоваване на релевантна практика и конкретни доказателства, въз основа на които е направил съответните изводи, които не са произволни. Цитираните от касатора съдебни актове на ВКС, представляващи казуална практика, не установяват противоречие по въпроса относно приложението на чл. 52 ЗЗД. Отделно от това, тези актове са неотносими за случая, тъй като касаят обезщетения за вреди от незаконно задържане или от незаконно повдигнато и поддържано обвинение, за което ищецът е бил оправдан, т. е. касаят фактическите състави на чл.2, ал.1, т.1, т.2 или т.3 ЗОДОВ, каквито искове не са били разглеждани в настоящото производство. След като въззивната инстанция се е произнесла в съответствие със задължителната практика на ВКС, не е налице допълнителният селективен критерий на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на повдигнатите от касатора правни въпроси, поради което решението в обжалваната част не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да плати на ответника по касация адвокатско възнаграждение в размер 1 500 лева, съобразно представените писмени доказателства за сторени разноски-договор за правна защита и съдействие от 11.07.2023г. и разписка за изплатено адвокатско възнаграждение от 11.07.2023г. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на IV ГО