Определение № 466 от 04.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3741/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. И. Д., чрез процесуалния си представител адв. С. Х. против определение № 260308/04.09.2020 г., постановено от Окръжен съд Бургас по ч.гр.д. № 1964/2020 г., с което е потвърдено определение № 288/22.07.2020 г. по гр.д. № 316/2020 г. по описа на Районен съд Поморие, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения иск. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е нищожно, недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. В жалбата са изложени единствено доводи за неправилност на обжалваното определение, като се поддържа, че противно на прието от съда, исковата молба, с която е предявен иск по чл.2б ЗОДОВ е редовна, а изводите на съда, че посочената от ищеца практика на ЕСПЧ, касаеща срока по чл.35, §1 ЕКЗПЧОС, е неотносима към срока по чл.60а, ал.4 ЗСВ за подаване на заявление до министъра на правосъдието за изплащане на обезщетение, както и че предявяването на иск по чл.2б ЗОДОВ не е равнозначно и няма последиците на заявление по чл.60а ЗСВ, са неправилни. Моли обжалваното определение да бъде отменено, а делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за разглеждане на иска по същество. Към касационната жалба е приложено изложение на касационните основания по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа по следните въпроси: 1/ От кога започва да тече срока за подаване на заявление по глава III „а“ от ЗСВ, когато окончателното решение е постановено от окръжен съд – датата на постановяване на съдебното решение или датата на уведомяване; 2/ Следва ли съдия, да се отведе от разглеждане на дело, когато е член на съд, с който страната е в правен спор /има висящ съдебен процес/ и 3/ Задължен ли е съда да разгледа иск за нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок, когато проведената административна процедура е завършила без споразумение. По отношение на първи и втори въпрос е посочен допълнителния критерий за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като се сочи, че произнасянето на въззивния съд по тях не съответства на практиката на ЕСПЧ по делото У. срещу А., по делото М. срещу България и по делото Г. срещу България. По отношение на първи и трети въпрос, без обосновка, се поддържа допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В касационната жалба се поддържа се бланкетно и основанието на чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното определение. В срока за отговор насрещната страна - „Първа инвестиционна банка“ АД поддържа, че изложените основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване, не са налице. Отделно от това поддържа и неоснователност на доводите за неправилност на атакуваното определение. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на жалбоподателя в частната касационна жалба и изложението към нея приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното определение, Окръжен съд Бургас е потвърдил първоинстанционното определение, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ, до който извод РС-Поморие е достигнал като е установил от фактическа страна, че ищецът не е обжалвал изричния отказ на министъра на правосъдието да разгледа по същество отправеното до него искане по чл.60а ЗСВ за издаване на индивидуален административен акт, в срока по чл.197 АПК, и при съобразяване на разпоредбата на чл.8, ал.2 ЗОДОВ и трайната съдебна практика на ВКС по приложението й, според която исковият ред се прилага само сред изчерпване на административната процедура. За да потвърди определението на районния съд, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 31.07.2019 г. ищецът е подал искане по реда на глава III „а“ от ЗСВ, но последното е оставено без разглеждане поради пропускане на шестмесечния срок от постановяване на окончателния съдебен акт – чл.60а, ал.4 ЗСВ, като по делото от страна на ищеца не са изложени твърдения, че отказът на оправомощеното от министъра на правосъдието лице да разгледа искането по глава III “а“ ЗСВ е бил обжалван по административен ред. В мотивите на въззивното определение е изложено, че съгласно чл.2б, ал.1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6, § 1 ЕКЗПЧОС, а разпоредбата на чл.8, ал.2 ЗОДОВ предвижда, че гражданите и юридическите лица могат да предявят иск по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ по приключени производства само когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава III „а“ ЗСВ, по която няма постигнато споразумение. На основание чл.60а, ал. 4 ЗСВ заявленията срещу актове, действия или бездействия на органите на съдебната власт, с които се нарушава правото им на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, се подават в 6 месечен срок от приключване на съответното производство с окончателен акт чрез Инспектората към Висшия съдебен съвет до министъра на правосъдието. Доколкото в конкретния случай производството по нахд № 525/2018 г. по описа на РС Бургас, чието решение е потвърдено с решение от 17.01.2019 г. на Окръжен съд Бургас, което е окончателно, е приключило след влизане в сила на чл.2б ЗОДОВ и глава III „а“ ЗСВ, въззивният съд е приел, че приложимия закон е ЗОДОВ, но в случая не е налице предвидената в него положителна предпоставка за допустимост на иска по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ – да е изчерпана административната процедура, което означава започнала и финализирана с акт по чл.60а ЗСВ, който административен акт може да е позитивен или негативен за лицето, подало заявление за обезщетение. Когато е налице отказ да се разгледа заявлението, било като подадено след срока по чл.60а, ал.4 ЗСВ или поради неотстранена в указан срок друга нередовност, редът за защита на лицата е чрез обжалване по реда на чл.197 АПК. Посочено е, че гражданите и юридическите лица могат да предявят иск по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ по приключени производства само когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение, т.е. исковият ред се прилага само след изчерпване на административната процедура – ако се отрича правото на обезщетение по същество или не се стигне до споразумение с държавата по обезщетението, а не когато ищецът не прибегне до тази процедура или поради своята небрежност я компрометира с нередовно или просрочено заявление. Във връзка с доводите в частната жалба по приложението на чл.17, ал.2 ГПК, уреждаща инцидентен съдебен контрол по валидността на административните актове, независимо от това дали те подлежат на съдебен контрол, а по законосъобразността – само в случаите когато актът се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство, въззивният съд е посочил, че доколкото жалбоподателят е бил участник в административното производство по издаване на административния – заявител, то на основание чл.17, ал.2, изр.2 ГПК гражданският съд не разполага с правомощия да упражнява косвен съдебен контрол върху законосъобразността на отказа на министъра на правосъдието да разгледа направеното искане по реда на глава трета „а“ от ЗСВ. Приел е също така, че не се констатират и съществени нарушения по чл.146 АПК, които да обуславят невалидност на процесния административен акт. Намерил е за неоснователен и доводът на жалбоподателя, че в шестмесечния срок е сезирал Окръжен съд Бургас, доколкото предявяването на иск по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ не е равнозначно и няма последиците на заявление по чл.60а и сл. ЗСВ, което се подава до министъра на правосъдието чрез Инспектората към Висшия съдебен съвет. На основание чл.274, ал.3 вр. чл.280, ал.1 ГПК преди да пристъпи към разглеждане на частната касационна жалба по същество, ВКС се произнася дали са налице изчерпателно изброените от закона общо и допълнителни основания за допускането й до касационен контрол. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. На първо място следва да се посочи, че обжалвания съдебен акт е валиден и допустим. Първите два въпроса не отговарят на критерия поставеният правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК да е свързан с решаващите съображения на съда, постановил обжалвания акт по допустимостта на иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ /нов-ДВ, бр.98 от 2012 г./ Решаващата преценка на съда по допустимостта на иска не е била и не следва да бъде обусловена от преценката, която тези въпроси задават в хипотезата на пропуснат срок по чл.60а, ал.4 ЗСВ, тъй като съдът по иска не следи за този срок. Преценката на гражданския съд по допустимостта е императивно обусловена от друго условие, което изрично е разписано в нормата на чл.8, ал.2 ЗОДОВ, съгласно която гражданите и юридическите лица могат да предявят иск по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ по приключени производства, само когато е изчерпана административната процедура за обезщетение да вреди по реда на глава III „а“ ЗСВ, по която няма постигнато споразумение. Когато закон или указ е предвидил специален начин на обезщетение, този закон не се прилага – чл.8, ал.3 ЗОДОВ. В случая е предвидено този закон да се прилага само след изчерпване на административната процедура и ако не се стигне до споразумение по обезщетението, а не ако ищецът не прибегне до тази процедура, независимо от съображенията му за това или ако заявлението му бъде оставено без разглеждане като просрочено от органа на основание чл.60а, ал.4 ЗОДОВ. Когато министърът на правосъдието, респ. оправомощеното от него лице откаже да разгледа заявлението, било като подадено след срока по чл.60а, ал.4 ЗСВ или поради неотстранена в указан срок друга нередовност, редът за защита на лицата е чрез обжалване по реда на чл.197 АПК. Третият поставен от касатора въпрос отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото въззивният съд е дал разрешение на въпроса в кои случай е допустим иск по чл.2б ЗОДОВ, но не и на допълнителния такъв – чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по този въпрос е налице трайна и непротиворечива съдебна практика на ВКС, обективирана в определения, постановени по реда на чл.274, ал.3 ГПК и по реда на чл.290 ГПК, с която практика въззивният съд се е съобразил при постановяване на акта си. Съгласно тази практика, обективирана в определение № 10 от 7.01.2019 г. по ч. гр.д. № 4873/2018 г., определение № 10 от 05.01.2018 г. по ч. гр.д. № 2643/2017 г., определение № 23 от 16.01.2020 г. по ч. гр.д. № 4706/2019 г. на ВКС и решение от 11.04.2016 г. по гр.д. № 5721/2015 г., III г.о на ВКС, съгласно ал.2 на чл.8 ЗОДОВ абсолютна предпоставка за предявяване на иска по чл.2б ЗОДОВ е изчерпването на административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава III „а“ ЗСВ, като предвидената уредба регламентира производството по присъждане на обезщетение като едно цяло, включващо административна и съдебна част, като до съдебната се стига само, ако пострадалият е останал недоволен от предложения му размер на обезщетение. В това производство / административна и съдебна част/ страните са две-държавата и пострадалия, като естеството на производството по глава III „а“ ЗСВ при упражняването на съдебно-административен контрол върху актовете на министъра на правосъдието или овластените от него лица в случаите на постъпили заявления по чл.60а ЗСВ, оставени без разглеждане, е изяснено в практиката на Върховния административен съд, според която когато министърът на правосъдието е откаже да разгледа заявлението, било като подадено след срока по чл.60а, ал.4 ЗСВ или поради неотстранена в указан срок друга нередовност, редът за защита на лицата е чрез обжалване на този акт по реда на чл.197 АПК. Наличието на трайна и непротиворечива практика на ВКС по третия въпрос, която се споделя от настоящия състав и не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва наличието на сочения допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не се констатира и „очевидна неправилност“ на обжалваното определение, доколкото отсъства видимо тежко нарушение на закона, явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика или нарушение на съществени процесуални правила, т.е. не е налице основание за служебно допускане на обжалването по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,