Определение № 737 от 04.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1618/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 6900/19.08.2019 г. на „СЪНИ ДЕЙ 2006“ ЕООД, представлявано от управителя А. С., приподписана от адв. Е. М., срещу въззивно решение № 51/01.07.2019г., постановено по възз. гр. д. № 172/2019 г. по описа на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 44/28.02.2019 г., постановено по гр. д. № 1580/2018 г. по описа на Бургаския окръжен съд, в частта, с която „СЪНИ ДЕЙ 2006“ ЕООД е осъден да заплати на Е. В. Р. сумата от 1673,42 лв. – обезщетение за неизпълнен договор AR1/15 от 25.02.2011 г., т. 2. 1 – 2. 7 за управление, поддръжка и обслужване на съоръжения и обекти за общо ползване, считано от 06.06.2015 г.; в частта, с която „СЪНИ ДЕЙ 2006“ ЕООД е осъден да заплати на Е. В. Р. сумата от 6 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени от стрес и неудобство от разположения под апартамента на ищцата офис – собственост на „СЪНИ ДЕЙ 2006“ ЕООД, за периода 2013 г. – 2017 г.; в частта, с която е оставено без уважение възражението за прихващане на „СЪНИ ДЕЙ 2006“ ЕООД за разликата над 2 789 лв. до пълния претендиран размер от 3 071.62 лв. Първоинстанционното решение в частите, с които са отхвърлени претенциите на Е. В. Р. против „СЪНИ ДЕЙ 2006“ ЕООД за заплащане: 1./ на сумата над 1673.42 лв. до пълния претендиран размер от 2100 лв. – обезщетение за неизпълнен Договор AR1/15 за управление, поддръжка и обслужване на съоръжения и обекти за общо ползване от 25.02.2011 г. по т. 2. 1 - 2. 7, считано от 06.06.2015 г.; 2./ на сумата над 6000 лв. до пълния претендиран размер от 20 450 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени вследствие на стрес и неудобство от разположения под апартамента на ищцата офис – собственост на ответника, за периода 2013 – 2017 г.; 3./ за заплащането на сумата от 1230 лв. – начислени плащания за потребена електрическа енергия, не е било предмет на въззивна проверка и е влязло в сила. Първоинстанционното решение в частта, с която е уважено възражението за прихващане на „СЪНИ ДЕЙ 2006“ ЕООД за сумата от 2 789 лв. – вземания за неустойки, дължими от Е. В. Р., от просрочено плащане на вноски по договор AR1/15 от 25.02.2011 г. за управление, поддръжка и обслужване на съоръжения и обекти за общо ползване за 2017 г. и 2018 г., е влязло в сила като необжалвано. В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост и неправилност на решението, поради допуснато нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необоснованост – основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1./ „Необходимо ли е ищецът по иск за обезщетение на неимуществени вреди да проведе пълно и главно доказване на претърпяването им?; 2./ „Доказана ли е причинната връзка между собствената на ответника вещ и сочените от ищеца неимуществени вреди?“; 3./ „Отчетени ли са при определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД икономическата среда, жизнения стандарт и общоприетото разбиране за справедливост?“; 4./ Необходимо ли е съдът, първоинстанционният и второинстанционният, да изложат мотиви за значението им при определяне на размера на обезщетението?; 5./ „Страда ли и от какъв порок съдебно решение, с което е уважено възражение за прихващане, но съдът не е извършил прихващането?“; 6./ „Страда ли и от какъв порок въззивно решение, което потвърждава в цялост първоинстанционно решение, обжалвано частично?“. Поддържа се наличие на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. второ и трето – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Ответницата по жалбата – Е. В. Р., в писмен отговор, подаден лично, без да се представят доказателства за притежавана юридическа правоспособност съгласно изискванията на чл. 284, ал. 2 ГПК, изразява становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба в частта, насочена срещу въззивното решение, съдържащо произнасяне по иск с правно основание чл. 79 ЗЗД за заплащане на сумата от 2091,77 лв., представляваща годишни вноски за поддръжка на имот от 02.06.2015 г. до края на 2015 г., за цялата 2016 г. и частично за 2017 г., е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане, а касационното производство да се прекрати. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК /в ред. на ДВ бр. № 86/2017 г./ не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела. В настоящия случай цената на този иск е под определения в закона размер за допустимост на касационно обжалване и поради това решението по него не подлежи на касационно обжалване. В останалата част касационната жалба е редовна и процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол, и е постъпила в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Въззивният съд е приел за установено, че ищцата Е. В. Р. е собственик на апартамент, находящ се на първи жилищен етаж в сграда № AR 1 във ваканционен комплекс „Съни Дей 6“. Между страните по делото е сключен договор AR 1/15 за управление, поддръжка и обслужване на съоръжения и обекти за общо ползване от 25.02.2011 г., съгласно който Е. В. Р., в качеството на възложител, възлага на „СЪНИ ДЕЙ 2006“ ЕООД, в качеството на изпълнител, да управлява, поддържа и обслужва организационно, технически и административно съоръженията и обектите за общо ползване, находящи се в собствения на изпълнителя поземлен имот с площ от 54 794 кв. м. Прието е, че този договор няма за предмет управление и поддръжка на сградите, построени в имота, поради което по отношение на последните не е приложим Закона за управление на етажната собственост /ЗУЕС/. В исковата молба ищцата е изложила твърдения, че непосредствено под притежавания от нея апартамент е разположен офис на дружеството, чието съществуване не е било предвидено в плана на сградата. Наред с офиса, в близост до апартамента е била разположена и детска площадка, която също не е била предвидена първоначално. Посочила, че вследствие непрестанния шум, идващ от офиса, непрекъснатото движение на хора, хлопане на врати, пушене под прозореца ѝ, както и неправомерно начисляване на недължими консумативи от страната на ответното дружество, същата е претърпяла неимуществени вреди – преживяла е голям стрес, здравословното ѝ състояние се е влошило, развила е онкологично заболяване, което е наложило скъпоструващо лечение. За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният иск за неимуществени вреди е уважен до размера на 6 000 лв., въззивният съд на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на Бургаския окръжен съд относно формираните от него правни изводи. С оглед изслушаните свидетелски показания, е приел, че функционирането на процесния офис под собствения на ищцата апартамент, обслужващ собствениците в сравнително големия ваканционния комплекс, който съгласно Правилника за вътрешния ред на комплекс „Съни дей 6“ е предназначен за жилищни нужди, безспорно причинява на ищцата неудобства, липса на спокойствие и пълноценен отдих. Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд относно липсата на причинна връзка между онкологичното заболяване на ищцата и възникналите от обслужването на офиса неудобства. Пред първоинстанционния съд ищцата е направила искане за назначаване на специализирана медицинска експертиза с оглед установяване здравословното ѝ състояние, като същото е оставено без уважение, като направено извън срок. Отчетено е, че при закупуване на собствения на Е. В. Р. апартамент под него не е съществувал процесният офис. Предвид изложеното, предявеният иск за неимуществени вреди е намерен за доказан по основание, а относно размера, до който същият следва да се уважи – при съобразяване разпоредбата на чл. 52 ЗЗД съдът е определил като справедлив размерът от 6 000 лв. По отношение на възражението за прихващане въззивният съд е приел, че същото е въведено ненадлежно в процеса, доколкото е направено след срока за отговор на исковата молба. Предвид липсата на въззивна жалба от страна на ищцата, съдът е счел, че не дължи произнасяне по него. При тези мотиви на въззивния съд не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение в частта на произнасянето по претенцията за обезвреда на претърпените неимуществени вреди. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. По първия формулиран в изложението въпрос е налице трайна практика на ВКС, съгласно която при предявен иск по чл. 45 ЗЗД вината се предполага (чл. 45, ал.2 ЗЗД) до доказване на противното и това доказване е в тежест на ответника, в тежест на ищеца е да установи всички останали елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. Ищецът, с всички доказателствени средства, следва да установи увреждащото деяние, вредите и причинно – следствената връзка между тях така, че от анализа на доказателствата съдът да може да изведе еднозначен извод за наличието им. По иск за обезщетение в тежест на ищеца е да докаже пълно наличието на вреда. Както е прието и в ППВС № 4/68 г. правилното прилагане на закона изисква за присъждане на обезщетение за вреди да се установи, че действително са претърпени такива вреди. В случая въззивното решение не противоречи на тези правни разрешения. Не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване и по втория въпрос. Това е така, защото отговорът на този въпрос изисква преценка на събраните доказателства и на установените в процеса факти, която съдът извършва само във втората фаза на производството ако обжалването бъде допуснато. Така поставен въпросът е привързан към оплакванията на касатора за необоснованост и неправилност на решението, поради което по естеството си не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК. Последното подлежи на преценка във втората фаза на производството, ако касационното обжалване бъде допуснато. Въпроси № 3 и № 4, уточнени и обобщени от настоящия състав се свеждат до въпроса относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди и задължението на съда да изложи мотиви. Така уточненият въпрос не е обуславящ решаващите изводи на съда, който използвайки правомощията си по чл.162 ГПК след като е обосновал извод за доказаност на иска по основание и като е констатирал липсата на достатъчно данни за размера, е определил същия по справедливост по своя преценка. Следва да се посочи, че многократно ВКС в свои актове в ( пример: решение № 64/04.04.2011 г. по гр. д. № 1748/2009 г., IV г. о. на ВКС, постановено за уеднаквяване на противоречива съдебна практика (чл. 291 ГПК)) е пояснявал, че когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът може да определи този размер по своя преценка или да вземе заключението на вещо лице. Към последната алтернатива обаче съдът може да пристъпи само ако при съвкупния анализ на всички събрани по делото доказателства не бъде прието наличие на доказателства за обстоятелствата, които обуславят този размер. Ако такива доказателства са налице, размерът на иска се определя според тях, а не по усмотрение на съда. Обжалваното въззивно решение съответства на така установената практика на ВКС, защото съдът е определил размерът на дължимото обезщетение по своя преценка, след като е взел предвид наличните по делото данни за причинена вреда, липсата на установени факти и обстоятелства, релевантни за размера, и е констатирал тяхната недостатъчност по смисъла на закона. Предвид това не са налице основания за допускане на касационното обжалване и във връзка с този въпрос. Не следва да се допуска касационното обжалване и във връзка с въпроса „Страда ли и от какъв порок съдебно решение, с което е уважено възражение за прихващане, но съдът не е извършил прихващането?“ Както нееднократно е посочвал ВКС в свои съдебни актове (пр.: Решение №126 от 03.06.2019г. по гр.д.№3899/2018г. ІV ГО) :“ В правната доктрина и съдебната практика никога не е имало съмнения, че в случаите, когато са предявени иск и насрещен иск за парични вземания, съдът дължи произнасяне с решението си както по първоначалния, така и по насрещния иск. Това означава (предвид и разясненията, дадени в мотивите към т. 18 от тълкувателно решение (ТР) № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС), че съдът следва да се произнесе с отделен диспозитив на съдебното решение относно основателността/неоснователността на всеки един от исковете за парични вземания, с които е сезиран – първоначален и насрещен, като го уважи (постановявайки съответния осъдителен или установителен диспозитив в зависимост от вида на иска) или го отхвърли изцяло или частично. Няма причини от процесуалноправен или материалноправен характер произнасянето на съда по първоначалния и насрещния иск за парични вземания да е различно в случаите, когато някоя от страните по делото е направила в рамките на производството и изявление за прихващане между спорните по тези искове насрещни парични вземания. Тъй като чрез това процесуално изявление за прихващане страната упражнява по съдебен ред свое материално потестативно право (процесуалната възможност за това е предвидена в чл. 211, ал. 1 - in fine от ГПК), в случаите, когато съдът уважава изцяло или частично както първоначалния, така и насрещния иск, той следва да се произнесе и по него – след произнасянето си по исковете, като извърши прихващането – също с отделен диспозитив на решението си, което в тази част има конститутивно действие (поради това, при уважен изцяло или частично осъдителен (първоначален или насрещен) иск, съдът може да издаде изпълнителен лист, не за цялото парично вземане, за което е постановено осъждането, а само за съответната непогасена след прихващането част от него – ако преди прихващането то е било по-голямо по размер от също съдебно признатото насрещно парично вземане на противната страна, чиито иск (първоначален или насрещен; осъдителен или установителен) също е бил уважен изцяло или частично). Това произнасяне със съдебното решение в разглежданите по поставения процесуалноправен въпрос случаи – с отделни диспозитиви по първоначалния иск, по насрещния иск и по процесуалното изявление за прихващане, следва да се различава от случаите, когато съдът уважава възражение за прихващане срещу предявен иск (осъдителен или установителен) за парично вземане. Тъй като възражението за прихващане във всички случаи е единствено защитно процесуално средство на ответника срещу иска (чл. 298, ал. 4 от ГПК, т. 4 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 6 и т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС), то когато съдът намери за основателно възражението, постановява отхвърлителен диспозитив по иска – за неоснователност изцяло или частично на същия, като погасен чрез прихващането; респ. – уважава иска само за разликата, останала след прихващането, ако има такава.“ В контекста на изложеното диспозитивът на въззивното решение е непрецизен, но това не води до недопустимост на съдебния акт, нито до неправилност на същия. На практика дори и при този непрецизен диспозитив прихващането е извършено и съдът може да издаде изпълнителен лист, не за цялото парично вземане, за което е постановено осъждането, а само за съответната непогасена след прихващането част от него. Доколкото в случая е налице ясно формирана воля за каква част искът е основателен, съответно до каква част е основателно и възражението за прихващане, но тази воля не е отразена адекватно в диспозитива, следва да се приеме, че е налице очевидна фактическа грешка. Наличието й в случая не препятства настоящото произнасяне. Същата може да бъде отстранена по искане на страна по делото или служебно от съда и след приключване на касационното производство. Изложеното е относимо и към последния, поставен от касатора, въпрос. Видно от мотивите на решението, съдът ясно е определил предмета на въззивното производство, очертан от въззивника във въззивната жалба и от въззиваемия с отговора по жалбата; ясно е очертал и частта от решението на първата инстанция, която не е обжалвана и е влязла в сила; ясно е изразил и воля, че решението в обжалваната част като правилно следва да се потвърди. Обстоятелството, че в диспозитива е посочил, че потвърждава въззивното решение, като е пропуснал уточнението „ в обжалваната част“, не обосновава порок на решението като недопустимост, нищожност или неправилност, а единствено сочи наличието на очевидна фактическа грешка, която може да бъде отстранена по искане на страна по делото или служебно от съда и след приключване на касационното производство. Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. При служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изложеното не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,