Определение № 801 от 17.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2332/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. В. Т., чрез назначения й особен представител адв. Б. против решение № 68/27.02.2020 г. по гр. д. № 341/2019 г. на Апелативен съд – Велико Търново. От ответниците държавата, представлявана от министъра на финансите чрез областен управител на област Русе и старши юрк. И. е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Останалите ответници – физически лица не са подали отговор и ангажирали становище. Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното: Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 245/24.06.2018 г. по гр. д. № 324/2018 г. на Окръжен съд – Русе в уважената част на иска с правно основание чл. 59 ЗЗД, предявен от държавата, представлявана от министъра на финансите по пълномощие от Областния управител на област Русе против Т. В. Т., с осъждането на последната заедно с М. Ц. Т. да заплати на ищеца сумата 26 705 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на недвижим имот - магазин с площ от 34 кв. м., находящ се в [населено място], [улица] (бивш адрес: [улица]) за периода 16.05.2013 г. - 08.12.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.05.2018 г. до окончателното й изплащане и в частта на присъдените от първостепенния съд разноски в полза на ищеца. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е съобразил, че с влязло в сила на 20.06.2017 г. решение № 730/30.05.2016 г. по гр. д. № 2119/2007 г. на РС - Русе е прието за установено по отношение на жалбоподателката Т. В. Т. и на М. Ц. Т., че държавата е собственик на два недвижими имота: 1/ двуетажна масивна сграда с идентификатор № ... по КККР на [населено място], намираща се в ПИ с пл. № ... в кв. ... по отменения план на [населено място], с адрес: [населено място], ул. ••• и 2/ 284/1164 ид. части от ПИ с идентификатор № ... по КККР на [населено място], представляващ ПИ пл. № 1502 в кв. 264 по отменения план на [населено място], заедно със самостоятелни обекти в двуетажна масивна сграда с идентификатор № ... всеки от тях с идентификатор № ... и № ..., както и 1/2 идеална част от общите части на сградата, като на основание чл. 108 ЗС ответниците Т. са осъдени да предадат на държавата владението върху тези имоти. Установено е също, че на основание чл. 431 ал. 2 ГПК (отм.) са отменени нотариални актове №№ 49/29.12.2003 г., т. 10, рег. № 12797, нот. дело № 1389/2003 г. на нотариус Г. Г. и 76/30.12.2003 г., т. 6, рег. № 14315, нот. дело № 891/2003 г. на нотариус Цв. М.. Въз основа на решението е издаден изпълнителен лист от 04.07.2017 г. и е образувано изп. д. № 969/2017г. по описа на ЧСИ И. Х., по което на 08.12.2017 г. е извършен въвод на държавата във владение на процесните имоти. Прието е, че така ответниците са лишили държавата от ползване на собствените й имоти, поради което предявените искове с правно основание чл. 59 ЗЗД са уважени като основателни до размер на сумата 26 705 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на недвижим имот - магазин с площ от 34 кв. м., находящ се в [населено място], [улица] (бивш адрес: [улица]) за периода 16.05.2013 г. - 08.12.2017 г., при зачитане на направеното правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност. За неоснователни са намерени възраженията на касаторката, че през процесния период не е осъществявала фактическа власт върху имота, поради което не дължи обезщетение за ползването му. В тази връзка е изтъкнато, че тя е участвала като ответник в производството по предявения от държавата иск по чл. 108 ЗС, предмет на гр. д. № 2119/2007 год. на Районен съд – Русе и е обвързана от силата на пресъдено нещо на решението по спора (конституирана е като страна - ответник в качеството й на наследник на починал в хода на делото ответник). Развити са съображения, че предмет на цитираното дело е било както установяване и съдебно признаване на правото на собственост на ищеца върху имотите, така и фактът на владението върху тях, осъществявано от ответната страна без основание. Затова и съдът се е произнесъл както с установителен диспозитив, така и с осъдителен – с осъждане на ответниците Т. (вкл. и настоящата касационна жалбоподателка) да предадат на държавата владението на процесните имоти. Посочено е също, че самото индивидуално принудително изпълнение (по изп. дело № 969/2017 г. на ЧСИ И. Х.) за осъществяване на притезанието на държавата е проведено срещу длъжниците – ответниците Т. Т. и М. Т., като е реализиран въвода във владение на имотите. Втората инстанция е приела за неотносими към спора доводите на жалбоподателката Т. Т. относно начина, по който е била представлявана в образуваните срещу нея производства, като е установено, че във всички тях, вкл. и в настоящото страната е била представлявана от назначени по реда на чл. 47 ал. 6 ГПК особени представители, които са упражнили надлежно правото й на защита. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига един въпрос, чието съдържание е следното: „Придобиването от едно лице на качеството наследник, автоматично ли предполага, че то владее или държи наследените имоти или е необходимо да извърши действия по упражняване на фактическата власт върху тях?“. Отсъстват изтъкнати аргументи в обосноваване на хипотеза от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, като предпоставка за достъп до касация. Касационно обжалване не следва да се допуска. Поставеният за разглеждане въпрос не притежава характеристиката на правен въпрос по смисъла на обвързващото тълкуване, дадено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК – т.е. въпросът да е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В случая питането е направено в контекста на становището на касационния жалбоподател, че не упражнява фактическата власт върху имота, вкл. в исковия период, поради което не е могъл да лиши ищеца от ползването му, за да дължи обезщетение и изразява несъгласие с изводите на въззивния съд за основателност на претенцията. Въпрос, който е обоснован със становище на страната, респ. с несъгласието й с постановения правен резултат, а не с решаващите изводи на въззивния съд, не е релевантен и не формира общо основание за селекция на касационната жалба. Непоставянето на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, само по себе си, е достатъчно основание да не се допуска касационен контрол при това без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. За пълнота ще следва да се изтъкне, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК липсва изцяло обосновка на допълнителни предпоставки от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК – нито по т. 1 (при отклонение на въззивното решение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава на ВКС и ВС); нито по т. 2 (когато правното разрешение по въпроса е в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз); нито по т. 3 (когато разглеждането на въпроса от ВКС по реда на касационното обжалване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото при съобразяване с изискванията, очертани в постановките по т. 4 от горецитирания тълкувателен акт). В обобщение, не са налице предпоставки в приложно поле на основания за селектиране на касационната жалба, поради което касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Съобразно изхода на делото предвид заявеното искане за присъждане на разноски, на представляваната от юрисконсулт страна ще следва да се присъдят разноски за настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ (НЗПП), в размер на 100 лв. По искането за определяне възнаграждение за назначения по реда на чл.47, ал. 6 ГПК особен представител на ответницата Т. В. Т. за касационното производство. То е основателно. Възнаграждение с горния характер се дължи от ищеца за всяка инстанция поотделно. Разноските за този вид представителство следва да бъдат внесени в съда от ищеца преди приключване на делото в съответната инстанция, съответно съдът, който разглежда делото в съответната инстанция е компетентен да определи размера на разноските за тази инстанция. В случая разноски за особен представител на ответницата Т. Т. – настоящ касатор, не са определяни за касационната инстанция и с оглед висящността на делото пред ВКС, това следва да бъде сторено от този съд. Съобразявайки характера на производството, обжалваемия интерес, разясненията по т. 6 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, на основание чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, настоящият състав определя, при предпоставките на чл. 47, ал. 6, изр. 2 ГПК, възнаграждение на адвокат Т. Б. в размер на 670 лв., което следва да бъде внесено от ищеца - държавата. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение