Определение № 60378 от 23.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2099/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Маимекс Трейдинг“ ЕООД срещу решение №1942 от 29.07.2019г., постановено по в.т.д.№2038/2019г. на Софийски апелативен съд, ТО, 15 състав, с което е отменено решение №170/25.01.2019г. по т.д.№2995/2017г. на Софийски градски съд и вместо него е постановено отхвърляне на предявените искове от „Маимекс Трейдинг“ ЕООД против „Военномедицинска академия“ ЕАД („ВМА“ ЕАД).

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно. Твърди се, че прилагайки клаузата на чл.17 от договора между „ВМА“ ЕАД и цедента „Медиком“ ЕООД от 08.06.2009г., въззивният състав не се е съобразил с факта, че срокът на договора е изтекъл на 08.06.2012г. и че цесията е извършена над две години след изтичане срока на договора и връщането на банковата гаранция. Сочи се, че с връщане на банковата гаранция възложителят „ВМА“ ЕАД е приел, че е приключило действието на договора и че е налице точно изпълнение от страна на „Медиком“ ЕООД. Според касатора валидността на цесията е призната с влязло в сила решение по друго дело, което е изцяло в полза на „Медиком“ ЕООД. Претендира се отмяна на въззивното решение и уважаване изцяло на предявените искове.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че аргументът на съда за неоснователност на исковите претенции поради уговорка между страните по договора за непрехвърлимост на правата и задълженията, произтичащи от договора, противоречи на закона до степен, че същият е приложен „contra legem “. Същевременно се излагат съображения, че изводът на въззивния съд за нищожност на процесния договор за цесия на основание чл.43, ал.1 ЗОП (отм.) също е направен след прилагане на закона в противоположния му смисъл, тъй като не е съобразен с разпоредбата на чл.42а ЗОП (отм.), предвиждаща възможност за прехвърляне на вземанията по договорите за обществени поръчки и с нормата на §115, ал.3 от ПЗР на ЗИД ЗОП (отм.), придаваща обратно действие на чл.42а ЗОП (отм.) за договорите, сключени до влизане в сила на този закон.

В изложението се твърди и наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение като са формулирани следните два правни въпроса“:

1.„ Представлява ли замяна на една от страните по см. на чл.43, ал.1 ЗОП (отм.) цедирането на парични вземания, дължими по изпълнен договор за ОП, след влизане в сила на чл.42а ЗОП (отм.), която разпоредба има обратно действие, съгласно §115, ал.3 от ПЗР на ЗИД ЗОП (отм.)?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №135/05.10.2016г. по т.д.№2082/2015г. на ВКС, ІІ т.о.; решение №137/19.07.2016г. по т.д.№1503/2015г. на ВКС, І т.о.; решение №206 от 11.01.2016г. по т.д.№3004/2014г. на ВКС, І т.о. и решение №115/18.06.2015г. по т.д.№1922/2014г. на ВКС, І т.о.

2. „ Води ли клауза за непрехвърлимост на договорно вземане до нищожност на последваща цесия на това вземане?“. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с решение №1173/29.05.1975г. по гр.д.№692/1975г. на ВС, І г.о.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК са депозирани два писмени отговора на касационната жалба с идентично съдържание от „Военномедицинска академия“ ЕАД, в които се твърди, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване,. Сочи се, че въззивното решение не е „очевидно неправилно“ и че поставените въпроси от касатора не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на жалбата по съществото на спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е отменил изцяло решение №170/25.01.2019г. по т.д.№2995/2017г. на Софийски градски съд, с което ответникът „Военномедицинска академия“ ЕАД е бил осъден да заплати на ищеца „Маимекс Трейдинг“ ЕООД по иск с правно основание чл.99 вр. чл.266 ЗЗД, предявен като частичен, сумата от 26 000лв. – част от общо дължима сума в размер на 781 244.45лв. по договор за изпълнение на услуга „Изгаряне на опасни биологични отпадъци (ОБО) за нуждите на ВМА - София“ от 08.06.2009г., ведно със законната лихва от 28.10.2017г. и по иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД, предявен като частичен, сумата от 5 000лв. - лихва за забава за периода 28.10.2014 г. - 27.10.2017г. – част от общо дължима сума за лихви от 238 046.47лв. С обжалваното решение въззивният съд е отхвърлил изцяло предявените искове.

Въззивният състав е приел за безспорно по делото, че на 08.06.2009г. е бил сключен по реда на чл.41, ал.1 от ЗОП (отм.) между „ВМА“ ЕАД като възложител и „Медиком“ ЕООД като изпълнител договор за изпълнение на услуга „Изгаряне на опасни биологични отпадъци (ОБО) за нуждите на ВМА - София.“. Стойността на договора възлиза на 3 408 480лв. с ДДС за уговореното количество биологични отпадъци. Съдът е посочил, че в чл.17 страните са се договорили, че нито една от тях няма право да прехвърля правата и задълженията, произтичащи от договора.

На базата на събраните по делото доказателства въззивният състав е приел за установено, че по силата на договора от 08.06.2009г. ответникът „ВМА“ ЕАД е останал задължен към „Медиком“ ЕООД за сумата от 833 739.45лв. Във връзка с пристъпване на изпълнение по особен залог, учреден от „Медиком“ ЕООД върху вземанията му към „ВМА“ ЕАД, за задължения на „Медиком“ ЕООД към трето лице, ответникът е заплатил сумата от 52 495лв. Въззивният състав не е обсъждал направеното от ответника пред първоинстанционния съд правопогасяващо възражение за извършено през м.ноември 2014г. извънсъдебно прихващане с ликвидно насрещно вземане на „ВМА“ ЕАД срещу „Медиком“ ЕООД в размер 781 244.45лв. (в резултат на което е останало задължение в размер на 52 495лв., заплатено впоследствие от „ВМА“ ЕАД), посочвайки че възражението е било прието за преклудирано пред първата инстанция и не е предмет на въззивната жалба.

В обжалваното решение е отразено, че н а 12.11.2014г. между „Медиком“ ЕООД като цедент и ищецът „Маимекс Трейдинг“ ЕООД като цесионер, е бил сключен договор за цесия, по силата на който цедентът прехвърля на цесионера вземането си, произтичащо от процесния договор с „ВМА“ ЕАД от 08.06.2009г. в размер на 833 739.45лв., която цесия е била съобщена на длъжника с писмено уведомление на 12.11.2014г., получено от „ВМА“ ЕАД на 13.11.2014г.

За да отхвърли предявените като частични искове от цесионера „Маимекс Трейдинг“ ЕООД против „ВМА“ ЕАД, въззивният съд е посочил, че видно от сключения по реда на ЗОП (отм.) договор, страните по него (в чл.17), изрично са договорили, че нито една от тях няма право да прехвърля правата и задълженията, произтичащи от договора. Отделно, съдът се е позовал на практиката на ВКС ( решение №162/28.01.2013г. по т.д. №453/2012г., І т.о .), съгласно която договорът за цесия, с който се прехвърля вземане, възникнало по договор за обществена поръчка, е нищожен с оглед разпоредбата на чл.43, ал. 1 ЗОП (отм.), забраняваща на страните да изменят договора. Въззивният съд е посочил, че установената забрана в специалния закон за изменение на договора за обществена поръчка създава непрехвърлимост на вземането, произтичащо от изпълнение на договор за възлагане на обществена поръчка, като в случая непрехвърлимостта е уредена в императивната правна норма на чл.99, ал.1, предл.1 ЗЗД. В заключение съдът е посочил, че процесният договор за цесия няма действие по отношение на длъжника по договора за обществена поръчка като за възложителя по договора от 08.06.2009г. - „ВМА“ ЕАД, не е възникнало задължение да престира на цесионера „Маимекс Трейдинг“ ЕООД, от което следва, че исковите претенции са неоснователни.

Преди да бъдат обсъдени сочените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основания за допускане на касация, следва да се отбележи, че твърденията в изложението не следват оплакванията, изложени в касационната жалба, които са свързани единствено с неправилното приложение от въззивния съд на чл.17 от договора поради изтичане на срока на договора и точното му изпълнение от страна на цедента „Медиком“ ЕООД. Съдържащите се в изложението към жалбата твърдения от една страна за непротивопоставимост на цесионера на клаузата на чл.17 от договора и от друга - за обратното действие, придадено на чл.42а ЗОП (отм.) с 115, ал.3 от ПЗР на ЗИД ЗОП (отм.), по своята същност представляват неправомерно допълване на касационната жалба. Според разпоредбата на чл.290, ал.2 ГПК ВКС проверява правилността на въззивното решение само по посочените в жалбата основания, от което следва, че направените за пръв път в изложението оплаквания за неправилност на обжалваното решение, не могат да обосноват наличието на предпоставките за допускането му до касационно обжалване. Независимо от горното и за пълнота на изложението, касационният състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните съображения:

Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.

Анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че въззивният съд е обосновал липсата на активна легитимация на „Маимекс Трейдинг“ ЕООД с два отделни и независими един от друг аргументи за липса на действие на цесията от 12.11.2014г. спрямо длъжника „ВМА“ ЕАД: единият – макар и непълно мотивиран - поради клаузата на чл.17 от договора във вр. с чл.99, ал.1, предл.2 ЗЗД, а вторият – поради нищожност на цесията на основание чл.43, ал. 1 ЗОП (отм.) във вр. с чл.99, ал.1, предл.1 ЗЗД. В тази връзка липсата на очевидна неправилност на един от двата решаващи извода, обуславящ самостоятелно основание за отхвърляне на исковите претенции, води и до липса на „очевидна неправилност“ на решението по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Обжалвано решение не е очевидно неправилно, тъй като изводът на въззивния съд, че клаузата на чл.17 от договора, предвиждаща, че нито една от страните няма право да прехвърля правата и задълженията, произтичащи от договора, обуславя непрехвърлимост на вземанията чрез цесия с оглед императивната разпоредба на чл.99, ал.1 ЗЗД, не е в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. Не може да се приеме „prima facie“, както се твърди в изложението, че тази клауза е непротивопоставима от длъжника на цесионера, тъй като длъжникът не е страна по договора за цесия. Самият касатор излага доводи за тази своя теза, позовавайки се на правната теория и на съдебната практика (тълкувайки ги съобразно своите виждания), от което следва, че изводът на съда и съответно обжалваното решение, не са очевидно неправилни като предпоставка за допускане на касация. Ето защо дори да се приеме, че вторият извод на съда за нищожност на цесията е очевидно неправилен с оглед приетата нова разпоредба чл.42а ЗОП (отм.) - ДВ. бр..40 от 2014г., на която е придадено обратно действие с §115, ал.3 от ПЗР на ЗИД ЗОП (отм.), в случая не е налице „очевидна неправилност“ на решението, което е мотивирано отделно и с решаващия извод на съда за значението за конкретния спор на уговорката в чл.17 от договора.

По аналогични на горните съображения не може де бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение с оглед въпроса на касатора: „Представлява ли замяна на една от страните по см. на чл.43, ал.1 ЗОП (отм.) цедирането на парични вземания, дължими по изпълнен договор за ОП, след влизане в сила на чл.42а ЗОП (отм.), която разпоредба има обратно действие, съгласно §115, ал.3 от ПЗР на ЗИД ЗОП (отм.)?“. Настоящият състав намира, че въпросът е решен от съда в противоречие с практиката на ВКС, цитирана от касатора, която е съобразена с извършената законодателна промяна със ЗИД на ЗОП (ДВ.бр.40а в сила от 13.05.2014г.), и в частност с новата разпоредба на чл.42а ЗОП (отм.) и с придаващата на новата норма обратна сила разпоредба на §115, ал.3 от ПЗР на ЗИД ЗОП (отм.). В случая обаче неотчитането от страна на въззивния съд на посочената промяна в ЗОП и на новосъздадената практика на ВКС, свързана с тази промяна, не обуславя самостоятелно основание за допускане на касация, доколкото (както бе посочено по-горе), обжалваното решение е обосновано и със самостоятелния извод на съда за непрехвърлимост на правата и задълженията, произтичащи от уговорката в чл.17 от договора във връзка с чл.99, ал.1, предл.2 ЗЗД.

Не покрива общия и допълнителния селективни критерии по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване формулираният от касатора въпрос: „ Води ли клауза за непрехвърлимост на договорно вземане до нищожност на последваща цесия на това вземане?“. На първо място въпросът не е поставен коректно и не е обусловил решаващата воля на съда, тъй като въззивният състав не е приел, бе договорната клауза за непрехвърлимост на договорно вземане води до нищожност на цесията. От мотивите на решението (макар и непълни) става ясно, че нищожността на цесията е обоснована с разпоредбата на чл.43, ал.1 ЗОП (отм.) – поради противоречие със закона. Що се отнася до валидността на цесията с оглед уговорката в чл.17 от договора, въззивният състав е приел, че процесният договор за цесия няма действие по отношение на длъжника, поради което не е възникнало задължение за„ВМА“ ЕАД да престира на цесионера „Маимекс Трейдинг“ ЕООД на осн.чл.99, ал.1, предл.2 ЗЗД, без договорът да е характеризиран като нищожен. Отделно следва да се има предвид,че посоченото от касатора решение №1173/29.05.1975г. по гр.д.№692/1975г. на ВС, І г.о., на което касаторът основава твърдението си за наличие на предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито представлява практика на ВКС, респ. на задължителна практика на ВС, по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито се отнася до аналогичен случай, свързан с приложението на чл.99, ал.1, предл.2 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,