Определение № 3916 от 04.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2651/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Д. Н. М., чрез адвокат Пр. П., срещу въззивно решение № 45 от 20.02.2024 г., постановено от Пазарджишкия окръжен съд по въззивно гр.д. № 728/2023 г. Касаторът излага съображения за неправилност. Насрещната страна “Х. кооп“ АД, представлявана от изпълнителния директор В. Н., чрез адвокат Г. М., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално, че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е недопустима в частта, в която се иска връщане на дадени суми по договор за заем от 05.03.2021 г. и по договор за заем от 06.04.2021 г. И по двата договора заемната сума е в размер на 5000 лв. Касае се за два отделни иска, всеки от които е граждански, оценяем, облигационен. На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение в тази част не подлежи на касационно обжалване. При тези съображения, касационната жалба в тази част следва да бъде върната, а образуваното по нея касационно производство – прекратено. В останалата част касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Пазарджишки окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Пазарджишки районен съд, отхвърлил исковете на Д. Н. М. против “Х. Кооп“ АД за заплащане на следните суми: 8000 лв., представляваща главница по сключен между страните договор за паричен заем от 08.01.2021 г.; 6000 лв., представляваща главница по сключен между страните договор за паричен заем от 29.01.2021 г.; 8000 лв., представляваща главница по сключен между страните договор за паричен заем от 04.02.2021 г.;; 7000 лв., представляваща главница по сключен между страните договор за паричен заем от 05.05.2021 г., на осн. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумите, от датата на подаване на исковата молба до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД; За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че между ищеца Д. М. (като заемодател) и ответното дружество (като заемател), са подписани писмени договори за заем: от 08.01.2021 г. за сумата от 8000 лв. със срок на връщане до 12.02.2021 г.; от 29.01.2021 г. за сумата от 6000 лв. със срок на връщане до 26.02.2021 г.; от 04.02.2021 г. за сумата от 8000 лв. със срок на връщане до 10.03.2021 г.; и от 05.05.2021 г. за сумата от 7000 лв. със срок на връщане до 07.06.2021 г.; общата стойност на предоставените съгласно тези документи суми е 39 000 лв. В чл. 3 от всички договори е отразено, че всеки от тях служи като разписка за удостоверяването, че сумата е предадена от заемодателя на заемателя - лично и в брой, а последният я е получил. Съдът установил още, че на проведено на 06.04.2022 г. общо събрание на дружеството-ответник, изпълнителният директор И. Ш. е освободен от длъжност. Към тази дата сумите по заемите не са осчетоводени като задължение на дружеството към ищеца. Счетоводството на дружеството не е водено надлежно, а годишните финансови отчети са некоректни. По делото са представени фактури от третото лице-помагач за закупени в полза на дружеството стоки, но съдът е приел, че не може да се направи автоматичен извод, че заетите суми са послужили за закупуване на стоките, защото липсват каквито и да било доказателства, указващи начина на разходване на заетите суми. По наведените от ответника възражения, че договорите за заем са антидатирани и са подписани, след като изпълнителният директор е освободен от тази длъжност на 06.04.2022 г., съдът изложил съображения, че страната, която обосновава благоприятни последици за себе си с твърдяната от нея дата, е ищецът, който претендира заемните суми да му бъдат върнати от ответното дружество; ищецът е този, който желае да черпи благоприятни последици за себе си от представените от него договори за заем и от твърдението, че са сключени на датите, посочени в самите договори, поради което тежестта на доказване, че договорите са сключени на тези дати лежи върху него, а не върху страната, която ги оспорва; посочените в договорите дати са важни за ищеца, тъй като в този процес той желае да ангажира единствено отговорността на дружеството, не и тази на лицето, подписало договорите като негов представител. Съдът приел, че ищецът не е доказал, че договорите за заем са сключени на посочените в тях дати и достигнал до извод, че подписи от името на дружеството е положил освободеният изпълнителен директор, но след 06.04.2022 г. и, поради това, не обвързват дружеството. Неговото изявление по делото, в качеството му на третото лице – помагач на ответника по иска, приел като изгодно за него, поради което не го е кредитирал като доказателствено средство. Съдът е посочил, че полагането на печата на дружеството върху договорите не е достатъчно, за да се приеме за безспорно доказано, че към момента на сключването им И. Ш. все още е представлявал „Х. Кооп“ АД пред трети лица; такъв извод не може да се направи и от представените от Ш. фактури за закупуване на стоки от името на дружеството за периода януари – май 2021 г. Съдът намерил, че доколкото фактът на получаване на заемните суми в брой не е оспорен от страна на И. Ш., следва да се приеме, че към датата на сключването на всеки един от договорите (която и да е тя), той е получавал в брой всяка сума, посочена във всеки договор за заем. Съдът обаче посочил, че това не може да ангажира отговорността на самото дружеството. Допълнил, че по делото, между отделните косвени доказателства, често връзката е прекъсната, а преценени в тяхната съвкупност, от доказателствата не може да се направи безспорен извод, че към датата на сключването на договорите за заем И. Ш. е бил законен представител на дружеството и е действал от негово име и, че с получените в заем суми са закупени стоки за подпомагане на търговската дейност на дружеството. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият въпрос е с подвъпроси: в хипотезата на сключен договор за заем за потребление в писмена форма, между заемодател - физическо лице и заемател юридическо лице - търговец, когато в производството по предявен от заемодателя иск по чл.240 от ЗЗД ответникът оспори датата на договора за заем с твърдение, че същият е антидатиран и всъщност е подписан след прекратяване правомощията на органния му предствител, (т.е. от лице без представителна власт), за кого е доказателствената тежест относно оспорената дата; доколкото договорът за заем е реален договор и се счита за сключен с предаване на сумата, при гореописаната хипотеза, оспорването на датата му, представлява ли същевременно и оспорване на неговата валидност (действителност) и ако да, за кого е доказателствената тежест по отношение доказване на датата; ако не представлява такова оспорване, а представлява правоизключващо възражение изобщо за липса на сключен договор, за кого е доказателствената тежест по отношение доказване на датата; при положение, че заемателят е юридическо лице-търговец, при направеното от него в исковия процес възражение за липса на представителна власт на подписалия договора негов представител, намира ли приложение законовата презумпция на чл. 301 ТЗ и следва ли доказателствената тежест в процеса да се разпредели по правилото на чл.154, ал.2 от ГПК - т.е. тежестта за оборване на законово презумираните факти да е за оспорващия заемател; следва ли в този случай последният да докаже и датата на сключения договор за заем, за да обоснове възражението си, че тя е последваща спрямо датата на освобождаване на органния му представител. Твърди противоречие на въззивното решение по тези въпроси с решение № 60256 от 07.03.2022г. по гр. д.№ 3590/2020 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 186 от 26.05.2015 г. по т. д. № 3433/2013 г. на ВКС, I т.о.; решение № 50157 от 25.01.2023 г. по т. д. № 474/2021 г. на ВКС, II т.о. Поддържа в евентуалност основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без обосновка, което само по себе си е достатъчно да обоснове извод за неосъществена хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (изрично ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Съставът на Върховния касационен съд намира, че не е осъществено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по така поставените въпроси, свързани с доказателствената тежест. За разпределението на доказателствената тежест е без всякакво значение каква процесуална роля заема страната, решаващо е каква правна последица страната претендира като настъпила, което следва непосредствено от материалноправните норми, а те сочат както правнорелевантните факти така и спрямо кои лица възникват техните правни последици. Разпределението на тежестта на доказване е за вида на доказването, което страните следва да осъществят спрямо спорните факти и обстоятелства – главно, насрещно; пълно, непълно; обратно. По силата чл. 127, ал. 1 ГПК всяка от страните следва да проведе пълно доказване относно обстоятелствата, от които черпи права. Последиците от разпределението на доказателствената тежест е за приемането от съда за осъществен или не на съответния факт или обстоятелство, предвид извършеното доказване. Вътрешното убеждение на съда не подлежи на контрол от горната инстанция, на проверка подлежи начина, по който е формирано то, логични ли са изводите, противоречат ли на научните познания и опита. Без значение е как ще бъде квалифицирано възражението на страната и възможността с едно възражение да се правят различни правни доводи, на доказване подлежат фактите и връзките между тях, а не правните изводи. По настоящия спор ищецът трябва да установи наличието на заемно правоотношение, от което черпи права в качеството си на заемодател. Това означава, предвид реалния характер на договора, да установи реалното предаване на заемната сума, на заемополучателя, който е юридическо лице. След като има спор дали именно юридическото лице е получател на сумата и насрещна страна по заемното правоотношение, ищецът-заемодател трябва да установи, че сумата е получена от И. Ш., като представител на търговското дружество, т.е. преди датата, когато е бил освободен от длъжност изпълнителен директор. Писменият договор, който представя ищецът като доказателства за твърденията си е частен, диспозитивен и, несъмнено, няма обвързваща съда доказателствена сила. Спорът относно факти, отразени в него, не е оспорнване на верността му по см. на чл. 193 ГПК. По правилата на чл. 154 ГПК ищецът – заемодател трябва да установи с други доказателствени средства спорните релевантни факти (не оспорването, верността/неверността на документа). Посочените от касатора решения на ВКС не постановяват нещо различно. Специално, относно даденото тълкуване на чл. 301 ТЗ в решение № 50157 от 25.01.2023 г. по т. д. № 474/2021 г. на ВКС, II т.о. – то е неотносимо в случая, защото договорът за заем е реален, а не консенсуален, т.е. при спор по чл. 240, ал. 1 ЗЗД е нужно реално получаване от ответника – заемодател и търговец, на спорната сума, за която да се установи, че е дадена/получена именно по твърдяното заемно правоотношение, както и, че търговецът не се е противопоставил веднага след узнаването на извършените фактически действия от ненадлежно представляващ го. По настоящото дело съдът не е установил, че сумата е постъпила по сметка на търговското дружество или, че то я е ползвало по друг начин за свои нужди, съответно, че парите са преминали в патримониума на търговеца като заем, получен от ищеца по делото. Съдът, също така, не е установил, че чрез други способи търговецът, по надлежен ред, е узнал за заема. Напротив, въззивната инстанция приел, че парите са получени лично от Ш., а не от дружеството, на дата, след като Ш. вече не е бил негов представител. По разглежданите въпроси няма основание за допускане на касационно обжалване и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от една страна, липсва обосновка за допълнителните предпоставки, предвидени в цитираната разпоредба, от друга – въпросите са намерили своето непротиворечиво разрешение в съдебната практика, като нито се твърди от касаторите, нито сам касационният състав намира, че има основание за изоставяне или промяна на установената практика на ВКС. Неясно е защо е поставен в изложението следващият въпрос: поражда ли действие договор за заем за потребление, ако към действителната дата на получаване на заемната сума липсва представителна власт на лицето, получило сумата от името на юридическото лице заемополучател, и извършеното действие не е потвърдено при условията на чл.301 ТЗ, съответно чл.42, ал.2 ЗЗД, след като въззивният съд се е произнесъл в пълно съответствие с тълкуването, дадено в посоченото като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК решение на ВКС – № 186 от 26.05.2015 г. по т. д. № 3433/2013 г. на ВКС, I т.о. Изрично, ясно и по реда на чл. 290 ГПК съставът на ВКС в цитираното решение е постановил: „Ако обаче към реалната дата волеизявлението на едната или на двете страни по сделката изхожда от лице без представителна власт, това обстоятелство е от значение за възникване на договорното правоотношение. В тази хипотеза, за преценката, дали е налице съгласие между договарящите страни от значение е дали са осъществени предпоставките на чл. 301 ТЗ, съответно на чл. 42, ал. 2 ЗЗД, при които действието без представителна власт се счита или е потвърдено. При договора за заем, който е реален по своя характер, предаването на заемната сума /заместимата вещ/ е част от фактическия състав на сключване на сделката, поради което, ако към действителната дата на получаване на заемната сума липсва представителна власт на лицето, получило сумата от името на заемополучателя, и извършеното действие не се счита потвърдено при условията на чл.301 ТЗ, съответно чл.42, ал.2 ЗЗД, договор за заем не е сключен.“ Така е приел и въззивният съд по това дело. Поставен е и въпрос, свързан с тълкуване на чл. 175 ГПК, формулиран по следния начин: „при положение, че евентуалното уважаване на иска по чл. 240 от ЗЗД срещу юридическо лице - заемател и възможността последното да предяви регресен иск срещу бившия си органен представител, подписал договора за заем, е послужило като основание за допускане привличането на последния в процеса като подпомагаща страна на страната на ответника, допустимо ли е съдебното признание на факт, направено от тази подпомагаща страна, водещо до уважаване на иска, да се приема от съда като изгоден за подпомагащата страна факт, а не като неизгоден, с оглед провокиране от самия него на анагажирането на неговата регресна отговорност спрямо дружеството“. Твърди се, че въпросът е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото. Съставът на ВКС вече изясни по-горе, че условие за допускане на касационно обжалване е изричната обосновка за допълнителните условия, предвидени в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Цитиране на разпоредбата – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и/или възпроизвеждане текста на същата, не е равнозначно на излагане на мотивирани съображения, които касационната инстанция да вземе предвид в процедурата по чл. 288 ГПК. Гражданският процес е диспозитивен, а контролната проверка – контнолно-отменителна. Служебното начало намира проявление по определени дела и определени въпроси, като случаят не е такъв. Наред с изложеното, което е достатъчно за недоупскане на касационно обжалване по въпроса, следва да се изясни, че третото лице - помагач е обвързано от силата на присъдено нещо в отношенията си с противната главна страна, като нито се ползва, нито се засяга от изпълнителната сила на съдебното решение. С подпомаганата страна е налице обвързваща сила на мотивите: фактически констатации, правни изводи, становища по преюдициални въпроси. Възможно е да дава обяснения, които противоречат на тези, дадени от подпомаганата страна, като в този случай съдът ги преценява с оглед останалите данни по делото. Ако определението за привличане е неправилно, третото лице помагач няма да бъде обвързано от решението. В случая, заявлението на И. Ш. - бивш изпълнителен директор на ответника по иска “Х. кооп“ АД, че е подписал договорите за заем, докато е бил представляващ дружеството, са в негов интерес. Ако твърденията са верни, то тогава, при уважаване на иска, само поради това, че Ш. е получил от името и за сметка на дружеството заемите, търговецът няма основание да търси тази сума от Ш.. Наред с това, при подобно изявление, третото лице-помагач цели да избяга от лична отговорност спрямо ищеца, в качеството си на получател на парите на лично основание. Следващият въпрос е могат ли счетоводните вписвания в нередовно водените книги да служат като доказателство срещу лицата, които са ги водили, като се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 23 от 11.09.2017 г. по т. д. № 2413/2015 г. на ВКС, II т.о. Въпросът е неточно зададен с оглед съображенията на въззивния съд, като не се установява и поддържаното противоречие с цитираната съдебна практика. Съгласно чл. 55, ал. 1 ТЗ, редовно водените търговски книги и записванията в тях могат, но съдът не е длъжен, да се приемат като доказателство между търговци за установяване на търговски сделки. Ал. 2 постановява, че книги, водени в нарушение на изискванията на ТЗ и на Закона за счетоводството, не могат да служат като доказателство в полза на тези, които са задължени да ги водят. Съгласно чл. 182 ГПК вписванията в счетоводните книги, според тяхната редовност и с оглед другите обстоятелства по делото, се преценяват от съда, като могат да послужат като доказателство по делото на субекта, който е водил книгите. По силата на чл. 235, ал. 2 ГПК съдът постановява решението си въз основа на установените от него релевантни факти и обстоятелства, въз основа на преценка поотделно и в съвкупност на относимите доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на закона. По настоящото дело въззивният съд е установил, че счетоводните книги не са водени редовно от търговеца и от тях няма как да разбере дали сумите по процесните договори са постъпили или не в счетоводството, евентуално разходвани ли са в интерес на търговското дружество. От там, ведно с преценката на другите доказателствени средства, е достигнал да заключението, че спорната сума не е получавана от юридическото лице – ответник, нито е разходвана в негов интерес. Окръжният съд по делото не е ценил лошото водене на книгите като доказателство в полза на търговеца, като следва да се изясни, че чл. 55, ал. 2 ТЗ не води до извод, че всяко твърдение за получена от търговец сума е вярно, щом търговските книги и записванията в тях са водени в противоречие ТЗ и на ЗСч. Когато от анализа на доказателствата по делото, по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът намери, че въпросната сума е получена или не от търговеца, съответно разходвана или не в негова полза, приема тези фактите за установени, независимо, че е било нужно надлежно записване в книгите, което обаче именно търговецът не е сторил – това е смисълът на чл. 55, ал. 2 ТЗ, а и на по-общата разпоредба на чл. 182 ГПК. Тълкуването, дадено в решение № 23 от 11.09.2017 г. по т. д. № 2413/2015 г. на ВКС, II т.о. не противоречи на горните разяснения, нито на постановеното от въззивния съд в обжалваното решение. В цитираното решение касационната инстанция е намерила за неправилно разбирането на второстепенния съд, че по конкретното дело, досежно релевантния факт, нередовно водените книги нямат никаква доказателствена стойност. Напротив, касационната инстанция намерила, че макар и нередовно водено, счетоводното отразяване има доказателствено значение, като изводът, че договорът за заем не е съставен, респективно сключен на посочената в него дата, е изведен при съобразяване редовността на записванията, но още и на други обстоятелства около сключването на договора. Последният въпрос е: длъжен ли е съдът с решението си, на основание чл. 235 и чл.236 от ГПК, да разгледа и обсъди всички факти, обстоятелства, искания, твърдения, възражения, доказателства и доказателствени средства от значение за точното прилагане на закона - твърди се противоречие на въззивното решение с ТР № 1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 253/17.10.2014г. по гр.д.№ 2902/2014 г. на ВКС, III г.о.; определение № 246/24.03.2016 г. по т.д. № 1238/2015 г. на ВКС, II т.о.; решение № 163 от 14.06.2013г. по гр.д. № 1456/2012г. на ВКС, III г.о.: решение № 173/06.11.2020 по гр.д.№ 4404/2019г. на ВКС, III г.о.; решение № 244/21.01.2020г. по гр.д.№ 983/2019г. на ВКС, III г.о.; решение № 12/31.01.2019г. по гр.д.№ 2000/2018г. на ВКС, IV г.о.; определение № 470/25.05.2018г. по гр.д. № 1075/2018г. на ВКС, IV г.о.; решение № 224/22.12.2016г. по гр.д. № 2169/2016г. на ВКС, III г.о.; решение № 283/01.11.2016г. по гр.д.№ 2117/2016г. на ВКС, IV г.о.; Постановление № 1 от 10.11.1985 г. на Пленума на ВС; Постановление № 1 от 13.07.1953г. на Пленума на ВС и Постановление № 7 от 27.12.1965 г. на Пленума на ВС; Въпросът е от значение за всяко исково производство, като относимостта към предмета на обсъжданото въззивно решение следва да се прецени с оглед предмета на конкретното въззивно производство, който се очертава по правилата на чл. 269 ГПК, както и конкретните касационни оплаквания за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, имащи отношение към зададените въпроси. В касационната жалба и изложението липсват оплаквания за нарушение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. В допълнение, няма яснота, кое точно релевантно възражение довод или искане, надлежно въведено в предмета на въззивното производство, въззивният съд не е обсъдил или е обсъдил такива извън предмета на спора или невъведено по надлежен ред; кое доказателство, допустимо, относимо и необходимо, втората инстанция не е обсъдила. Само при подобно конкретно, а не бланкетно оплакване, касационният съд дължи проверка. Гражданският процес е диспозитивен, а касационното производство – контролноотменително; касационните доводи по чл. 281 ГПК следва да са конкретни, а не декларативни, изчерпващи се само с квалификацията им или с твърдение за нарушение на правна норма, без яснота в какво се изразява това нарушение. На следващо място, при липса на оплакване по чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, евентуално – на конкретика в какво точно се изразява поддържаното нарушение, ВКС в процедурата по чл. 288 ГПК не е във възможност да извърши преценка дали въпросите са от съществено значение за крайния резултат, в обжалваната от касаторите част. Касационният съд не замества касатора във въвеждане вместо него на касационни доводи, нито проверява изцяло въззивното решение (с някои изключения на засилено служебно начало, които, безспорно, нямат отношение към настоящия казус). Касационната инстанция няма как да предполага, според страната, кои нейни доводи и възражения въззивната инстанция е трябвало, но не е обсъдила, на кои искания не е отговорила, кои доказателства са относими, допустими и необходими, но въпреки това, въззивният съд не е обсъдил и, именно поради това, е постановил неправилно решение. При така изложеното, няма основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора правни въпроси. Касаторът се позовават още и на очевидна неправилност на въззивното решение, но не излагат доводи, различни от оплакванията им в касационната жалба, а те са твърдения за неправилност, които не могат да обусловят извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По неправилността на въззивния акт касационната инстанция се произнася по съществото на касационната жалба, с решение. В процедурата по чл. 288 ГПК извършва предварителна селекция за допускане на касационно обжалване. Хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК обхваща онези случаи, в които, и без въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и наличието на допълните условия по т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, е установима неправилността на въззивния съдебен акт – в него правни норми са приложени в смисъл, противоположен на действителното им съдържание, приложена е несъществуваща разпоредба или грубо са нарушени правилата на формалната логика, което е довело до очевидна необоснованост. Съдът и сам, служебно, не установи причини, поради което да допусне касационно обжалване в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 950 лв. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът