Определение № 50092 от 24.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 314/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на У. И., представлявана от адв.Й. Д., срещу решение № 253 от 03.11.2021г. по в.т.д. № 198/2021г. на Великотърновски апелативен съд, гражданска колегия, с което, след частична отмяна на решение № 260029 от 16.03.2021г. по т.д. № 243/2019г. на Плевенски окръжен съд, търговско отделение, е отхвърлен предявеният от У. И. срещу ЗК „Лев Инс“ АД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за сумата от 25 000 лева, представляваща обезщетение за причинените ѝ неимуществени вреди от смъртта на нейния внук – А. Д. И., настъпила при ПТП на 17.07.2014г., ведно със законната лихва, считано от 15.07.2016г. до окончателното изплащане.

Касаторката поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че противно на изводите на въззивния съд, събраните писмени и гласни доказателства установяват наличието на особено близка връзка между ищцата и починалия. Твърди, че изградените привързаност и обич не са прекъснати от настъпилата впоследствие физическа отдалеченост между бабата и внука. Твърди още, че въззивният съд не е отчел особеностите на етноса на семейството на ищцата, придаващ по – различно значение на отношенията между отделните членове на семейството. На следващо място поддържа, че събраните гласни доказателства установяват наличието на завишена степен на претърпените вследствие загубата болки и страдания, която оправдава получаването на обезщетение. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил и съобразил всички установени по делото факти и всички наведени от ищцата и ответника твърдения и възражения, както и не е извършил обстоен анализ на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да прецени доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните, като изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи? Поддържа, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 222 от 30.01.2015г. по т.д. № 3466/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение по т.д. № 823/2018г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 291 от 07.05.2020г. по т.д. № 2108/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 5 от 28.02.2019г. по т.д. № 1404/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 57 от 25.07.2019г. по т.д. № 1218/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 9 от 22.02.2019г. по т.д. № 1380/2017г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 206 от 26.10.2018г. по т.д. № 670/2017г. на ВКС, ТК, I т.о. и определение № 534 от 15.10.2020г. по т.д. № 2834/2019г. на ВКС, ТК, II т.о.

2. При анализ на доказателствата по делото, установяващи наличието на трайна и дълбока емоционална връзка между търсещия обезщетение и починалото лице, длъжен ли е съдът да съобрази етноса и особеностите в семейните отношения и традиции на другия етнос? Позовава се на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. по тълк.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, определение № 291 от 07.05.2020г. по т.д. № 2108/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 5 от 28.02.2019г. по т.д. № 1404/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 57 от 25.07.2019г. по т.д. № 1218/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 9 от 22.02.2019г. по т.д. № 1380/2017г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 206 от 26.10.2018г. по т.д. № 670/2017г. на ВКС, ТК, I т.о. и определение № 534 от 15.10.2020г. по т.д. № 2834/2019г. на ВКС, ТК, II т.о.

3. Какви са критериите, определящи конкретна житейска ситуация, за да бъде установена и доказана трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, за да са настъпили сериозни като интензитет и продължителност морални и душевни болки и страдания и се приеме, че те надхвърлят обичайните такива между баба и внуче, като предпоставка за присъждане на обезщетение? Твърди, че по въпроса въззивният съд не е съобразил Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, определение № 291 от 07.05.2020г. по т.д. № 2108/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 5 от 28.02.2019г. по т.д. № 1404/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 57 от 25.07.2019г. по т.д. № 1218/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 9 от 22.02.2019г. по т.д. № 1380/2017г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 206 от 26.10.2018г. по т.д. № 670/2017г. на ВКС, ТК, I т.о. и определение № 534 от 15.10.2020г. по т.д. № 2834/2019г. на ВКС, ТК, II т.о.

Ответникът ЗК „Лев Инс“ АД, представляван от юрк. К. А., оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, респ. че касационната жалба е неоснователна по същество. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови обжалваното решение, е приел за безспорно, че на 17.07.2014г. е настъпило ПТП, при което е загинал внукът на ищцата – А. И. като пътник на задната седалка на лек автомобил „Рено Меган“, с рег. [рег.номер на МПС], чийто водач е бил застрахован при ответното дружество по валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

По спорния въпрос относно материалноправната легитимация на У. И. да получи обезщетение за неимуществени вреди решаващият съдебен състав се е позовал на задължителните разяснения на Тълкувателно решение № 1 от 23.06.2018г. по тълк.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС и е съобразил свидетелските показания на А. М. И.. Приел е, че от исковата молба и от събраните по делото доказателства не се установяват обстоятелства за изключителност в отношенията между починалия внук и ищцата. Намерил е за недоказано наличието на продължително контактуване на У. И. с детето и създаване на отношения на привързаност, уважение, емоционална близост от конкретни съвместни преживявания, изтъквайки обстоятелството, че А. И. е роден през 2007г., а семейството му е живяло при ищцата до 2007г. – 2008г. Изложил е съображения, че показанията на разпитания свидетел са общи, неконкретни и не почиват на негови преки възприятия относно това, което се е случило. В тази връзка е акцентирал, че свидетелят знае от другия син на ищцата, че тя е приела тежко инцидента, в който са загинали нейните внук, син и снаха, но показанията не съдържат информация конкретно относно загубата на детето. Изтъкнал е, че свидетелят не разполага и с преки впечатления за състоянието на ищцата след ПТП, като изложените от него общи впечатления не удовлетворяват изискванията за пълно и главно доказване на състоянието на трайно създадена връзка и чувства между ищцата и нейния внук, както и за негативните състояния, които загубата е предизвикала у ищцата. С оглед на тези съображения въззивният съд е приел, че между починалия внук и неговата баба е съществувала обичайна връзка между родственици, която не се характеризира с изключителна близост. Намерил е за недоказано наличието на завишена степен на търпените от ищцата болки и страдания вследствие загубата, която да оправдава получаването на обезщетение. Намерил е още за недоказано и наличието на търпени продължителни във времето и засилени негативни субективни изживявания, болки и страдания от смъртта на детето, обобщени в исковата молба като тежко понасяне на загубата.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият процесуалноправен въпрос се отнася до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, и е поставен във връзка с оплакването на касаторката за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила. По приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана задължителна съдебна практика, обективирана в цитираното от жалбоподателката Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна съдебна практика - решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 324/22.04.2010г. по гр.д. № 1413/2009г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 157/8.11.2011г. по т. д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 10/4.07.2011г. по гр. д. № 533/2010г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 147/11.01.2013г. по т. д. № 46/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 221/18.01.2013г. по т. д. № 1270/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други, по смисъла на която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценката на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и постоянната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК, като е постановил решението си след обсъждане на показанията на изслушания свидетел по отношение на релевантните за делото обстоятелства и ги е ценил в съвкупност с всички събрани доказателства, както и се е произнесъл по доводите и оплакванията на страните във въззивната жалба и отговора, излагайки мотиви в тази връзка. При наличие на задължителна и постоянна практика по поставения въпрос, в съответствие с която е постановено обжалваното решение, не са налице поддържаните допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Вторият материалноправен въпрос не обосновава общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото по същество представлява оплакване за неправилност на обжалваното решение поради допуснато от въззивния съд процесуално нарушение при преценката на свидетелските показания и неотчитане на етноса и особеностите в семейството на ищцата. По оплакването по чл.281, т.3 ГПК касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК. Дори и да се приеме, че въпросът се отнася до критериите, въз основа на които се определя кръгът на материалноправно легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък, в каквато връзка е поставен и третият въпрос, не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в цитираното от касаторката Тълкувателно решение № 1 от 23.06.2018г. по тълк.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4 от 25.05.1961г. и ППВС № 5 от 24.11.1969г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетението се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на Тълкувателното решение е прието, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родственост, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4 от 25.05.1961г. и ППВС № 5 от 24.11.1969г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най – близките на починалия. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че едно лице е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи продължителни болки и страдания от неговата смърт, са различни за всеки случай, поради което се преценяват конкретно по всяко дело въз основа на събраните по него доказателства. В константната практика на ВКС, обективирана в решение № 17 от 16.03.2021г. по т.д. № 291/2020г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 92 от 17.11.2020г. по т.д. № 1275/2019г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение 45 от 10.05.2021г. по т.д. № 370/2020г. на ВКС, ТК, II т.о., е прието, че за да е налице особено близка връзка, е необходимо, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по – голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка. Прието е, че житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно, но като примерни ситуации за възникване на такава връзка могат да се посочат продължителното отглеждане и възпитание на внук от баба/дядо по причина на заболяване, смърт, дезинтересиране от детето или работа на родителя/родителите в чужбина /решение № 92 от 17.11.2020г. по т.д. № 1275/2019г. на ВКС, ТК, II т.о./, трайно полагане на грижи за бабата/дядото от внука, вместо от неговите родители. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от Тълкувателно решение № 1 от 23.06.2018г. по тълк.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС и постоянната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК, като изводът за недоказана материалноправна легитимация на ищцата е резултат от обсъждане на събраните по делото гласни доказателства и установяване наличието на обичайна връзка между бабата и внука, но не и на други отношения, разкриващи изключителна близост между тях, както и липсата на доказателства за наличието на завишена степен на търпените от ищцата болки и страдания вследствие загубата, обосноваващи необходимостта от присъждане на обезщетение за претърпените неимуществени вреди. С оглед наличието на постоянна практика на ВКС по отношение на кръга на материалноправно легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък, в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд и която не се нуждае от промяна или осъвременяване, не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касаторката не се дължат разноски. На ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, на основание чл.78, ал.8 ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение