Определение № 1897 от 18.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3552/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 277393/05.06.2023 г., подадена от Р. Х. Ч. (починал на 31.07.2023 г., с конституиран наследник по закон Р. Р. В.-Д.), срещу решение № 260660/26.04.2023 г. по гр. д. № 7108/2017 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № І-043-208 от 27.09.2011 г. по гр. д. № 40681/2009 г. на Софийски районен съд в частта за отхвърляне на предявения от А. С. У. срещу Р. Х. Ч. иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ищцата е титуляр на 3/4 ид. ч. от правото на собственост на апартамент № 2, на втори надпартерен етаж в сградата, находяща се в [населено място], [улица], състоящ се от две стаи, кухня, антре и тераса, с площ от 95.55 кв.м, с обща кубатура от 408.58 куб.м, при съседи: [улица], отдолу - Н. и В. Р. и магазини, отгоре - тавански помещения, заедно с прилежащите таванско помещение - единствено, находящо се над апартамента, и две мазета, находящи се под сградата, вляво от стълбата, заедно с 25 % ид. ч. от общите части на сградата и 17.13 % ид. ч. от дворното място, върху което е построена сградата, съставляващо поземлен имот № * от кв. 64а по плана на [населено място], местност „ЦГЧ-З.-*-*“, цялото с площ от 221 кв.м, при съседи: [улица], ПИ № *, ПИ № * и ПИ № *, всичките попадащи в парцел *, отреден за ОЖС и магазини, на основание наследяване по завещание от майка й - С. С. Р., извършено със саморъчно завещание от 07.10.1995 г., като вместо това искът е уважен за посочените идеални части; потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл. 124, ал. 1 ГПК е уважен за 1/4 ид. ч. от имота. Въззивният съд, разглеждащ делото по реда на чл. 294 ГПК, е съобразил, че от А. С. У. е предявен срещу Р. Х. Ч. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК - за признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик, на основание завещание от майка й С. С. Р., починала на 11.03.2001 г., на недвижим имот - апартамент № 2 (описан подробно по-горе). Визирал е, че в изпълнение на задължителните указания, дадени в отменително решение № 22 от 02.06.2017 г. по гр. д. № 3786/2014 г. на ВКС, ІІ г. о., пред него е прието основно и допълнително заключение на съдебно-техническа експертиза, неоспорено от страните. В основното заключение на вещото лице инж. Н. е описано фактическото състояние на процесния имот към момента на огледа, като е приложена и скица относно разпределението на отделните помещения в имота. В допълнителното заключение експертът е посочил, че не може да даде отговор на въпроса дали е налице идентичност между имота, предмет на нотариален акт № 21, том VI, рег. № 6994, дело № 956 от 14.06.2007 г. за дарение на недвижим имот (документа, с който Р. Ч. се легитимира като собственик на 1/2 ид. ч. от процесния имот), и имота - предмет на завещателните разпореждания на П. и С. Р., тъй като няма идентичност между изброените помещения и тези, които са установени при огледа. Съдът е посочил, че по делото са приети като доказателства писмо от Държавна агенция „Архиви“ от 03.09.2021 г., писмо от Столична Община, Дирекция „Общински приходи“, както и писмо от НАП от 13.04.2022 г., в които е посочено, че в архива на съответните учреждения не се съхраняват документи, касаещи притежаваните от жителите на [населено място] и декларирани от тях недвижими имоти през 1983 г. Въззивният съд е намерил, че обжалваното пред него първоинстанционно решение е валидно и допустимо, но неправилно в частта, с която е отхвърлен предявеният положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК. Изложил е, че крайният извод на СРС, че по делото не се доказва, че ищцата е придобила изцяло правото на собственост върху процесния недвижим имот на основание завещание от майка й - С. С. Р., починала на 11.03.2001 г., е обоснован при неправилно приложение на материалния закон и не кореспондира на събраните по делото доказателства. СРС неправилно е приел, че извършеното завещателно разпореждане от П. Р. от 05.01.1983 г. в полза на С. С. Р. е нищожно поради липса на предмет на основание чл. 26, ал. 2, пр. първо ЗЗД, поради факта, че завещаният имот не е индивидуализиран по местонахождение, граници и площ, няма посочен адрес, като по делото не са събрани и доказателства, че имотът е съществувал реално в този си вид към момента на откриване на наследството. В тази връзка СРС е заключил, че ищцата (респективно майка й) е собственик на частта от процесния имот на основание наследствено правоприемство, а не по силата на завещателното разпореждане. Въззивният съд е приел, че така направените изводи на първоинстанционния съд не са обосновани с оглед данните по делото. Софийски градски съд е посочил, че в случая ищцата, предвид изложеното в исковата молба, следва да докаже, че се легитимира като собственик на процесния имот въз основа на саморъчно завещание от 07.10.1995 г., извършено в нейна полза от майка й С. С. Р., която от своя страна е придобила имота на основание извършено от съпруга й П. Р. в нейна полза саморъчно завещание от 05.01.1983 г. Според въззивното решение, от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства се установява по несъмнен начин фактът, че недвижимият имот, предмет на спора, е придобит от П. Н. Р. през 1930 г. на основание договор за покупко-продажба, оформен с нотариален акт № 170, том X., рег. № 3931, дело № 3662/1930 г., съгласно който П. Н. Р. е закупил от К. М. Б. недвижим имот, описан като една къща с дворно място от 221 кв.м, находяща се в [населено място], м. „Б.“, [улица], при съседи: Г. С., Е. С., наследниците на Х. С. и [улица], съставляващо парцел *. в кв. 64 по плана на [населено място]. На името на собственика П. Н. Р. е съставен акт за изземване на недвижим имот за държавен от 08.09.1949 г., в който е посочено, че по силата на ЗОЕГПНС са одържавени партерният и първият етажи от сградата на [улица], заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и мястото, и съответните зимнични и тавански помещения, а в раздел „описание на сградата“ е посочено, че се касае за „външна къща от четири етажа, три помещения от по три стаи, едно помещение от една стая, кухня и два магазина със стая“. Въззивният съд е приел, че от описанието на недвижимия имот, предмет на одържавяване по реда на ЗОЕЕПНС, се налага изводът, че вторият надпартерен етаж, на който се намира спорният по делото имот, не е бил включен в акта за изземване на недвижимия имот за държавен от 08.09.1949 г., т.е. не е бил отчуждаван от собственика му П. Н. Р.. В подкрепа на този извод е и приетата като доказателство по делото заповед на кмета на Столична община от 24.11.1993 г., съгласно която след приемането на ЗВСОНИ на наследниците на П. Н. Р. са възстановени и предадени два магазина в партерния етаж, а за останалата част от одържавения имот - първия етаж на сградата, е посочено, че е продадена на трети лица, поради което е налице пречка за възстановяването й на наследниците на П. Н. Р.. На следващо място, доколкото по делото няма релевирани твърдения, както и ангажирани доказателства, че правото на собственост върху втория надпартерен етаж от момента на придобиването му от П. Н. Р. до момента на неговата смърт - 16.12.1983 г., е било прекратено или прехвърлено на трети лица, Софийски градски съд е заключил, че П. Н. Р. до смъртта си е бил собственик на втория надпартерен етаж, на който се намира спорният по делото имот. Със завещание от 05.01.1983 г. П. Н. Р. е заявил, че оставя на жена си С. С. Р. „двете стаи, кухня, антре, тераса, таван и две мазета и част от двора“. По отношение на това завещателно разпореждане въззивният съд е съобразил дадените задължителни указания в отменителното решение № 22 от 02.06.2017 г. по гр. д. № 3786/2014 г. на ВКС, ІI г. о., че при новото разглеждане на делото от въззивната съдебна инстанция е необходимо да се тълкува волята на завещателя относно това кой е завещаният имот, като от отговора на този въпрос зависи дали завещанието ще се определи като частно или като универсално, и едва след това могат да се обсъждат евентуално основанията за нищожност. Софийски градски съд е приел, че действително в съставеното от П. Н. Р. на 05.01.1983 г. завещателно разпореждане в полза на съпругата му С. С. Р. липсва ясна индивидуализация на завещания имот, поради което в тази хипотеза, когато не е ясен самият предмет на разпореждането, следва да се извърши тълкуването му съобразно общите правила за тълкуване по чл. 20 ЗЗД. Това означава, че при тълкуването следва да се търси действителната воля на завещателя, като отделните разпореждания се тълкуват във връзка едни с други и всяко от тях се схваща в смисъла, който произтича от цялото завещание. Съдът е посочил, че тълкувайки волята на завещателя П. Н. Р. в извършеното от него на 05.01.1983 г. завещателно разпореждане в полза на съпругата му С. С. Р., и съобразявайки факта, че по делото не са събрани доказателства, оборвайки твърдението на ищцата, че към момента на смъртта на П. Н. Р. в патримониума му не е било включено право на собственост върху други имоти, освен завещаваният имот, прави извод, че с процесното завещателно разпореждане от 05.01.1983 г. Р. се е разпоредил с единственото имущество, за което има данни, че е притежавал. Следователно, волята на завещателя, изразена в направеното саморъчно завещание в полза на С. С. Р., се отнася до цялото му имущество, притежавано от него към момента на смъртта му. Поради това завещателното разпореждане по своя характер се явява общо (универсално) такова и придава на лицето, в полза на което е направено, качеството на наследник - чл. 16, ал. 1 ЗН. Ето защо, Софийски градски съд е намерил за неправилен извода на първостепенния съд, че става дума за частно завещателно разпореждане, към което СРС, също неправилно, е отнесъл основанието за нищожност по чл. 26 ЗЗД. При тези съображения, въззивният съд е заключил, че С. С. Р., на основание извършеното в нейна полза завещателно разпореждане, направено със саморъчно завещание от 05.01.1983 г. от П. Н. Р., е придобила след смъртта на завещателя правото на собственост върху процесния имот, който на 07.10.1995 г. е завещала на дъщеря си А. У.. Завещанието на С. С. Р. е съставено в предвидената от закона форма и съдържа дата на извършването му и достатъчна индивидуализация на прехвърленото право; същото не се и оспорва от ответника. Следователно, ищцата А. У. след смъртта на майка си, починала на 11.03.2001 г., се легитимира като единствен собственик на спорния имот въз основа на посочения от нея в исковата молба придобивен способ - извършено в нейна полза от майка й С. С. Р. саморъчно завещание от 07.10.1995 г. Софийски градски съд е визирал, че при така направените правни изводи се опровергава твърдението на ответника Р. Ч., че той се легитимира като собственик на 1/2 ид. ч. от процесния имот на основание сключен през 2007 г. договор за дарение с П. П. Р. - син на П. Н. Р. и С. С. Р.. Според въззивното решение, тъй като към момента на сключването на договора за дарение, оформен с нотариален акт № 21, том VI, рег. № 6994, дело № 956/14.06.2007 г., безспорно се установява по делото, че едноличен собственик на процесния имот е била ищцата, П. П. Р. е извършил дарение на идеална част от чужд имот. Дарението на чужд имот не е нищожно, но няма вещноправен ефект по правилото, че никой не може да прехвърли повече права, отколкото сам притежава. От това следва, че Р. Ч. не може да се легитимира като собственик на имота на основание визирания нотариален акт № 21/2007 г. Въззивният съд е посочил, че във въззивната жалба на Р. Ч. се релевира за първи път, като защитно средство по предявения положителен установителен иск за собственост, възражение за придобиване на имота по давност. Приел е това възражение за преклудирано. Съдът е съобразил и че за първи път във въззивната жалба Ч. променя становището си, заявено и поддържано при разглеждане на делото пред СРС, че не владее имота. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди, че атакуваното от него решение е обосновано изцяло с предположението, че недвижимият имот, предмет на оспореното завещание, е именно придобитият през 1930 г. от П. Н. Р. имот, предвид липсата на доказателства собствеността на последния да е била прехвърлена на трети лица, както и на доказателства за други притежавани от завещателя имоти към датата на смъртта му. В тази връзка не е ценено заключението на вещото лице по делото за липса на идентичност между имотите. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. трето ГПК. Сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. Указанията на касационната инстанция във връзка с тълкуването и прилагането на материалния и/или процесуалния закон задължителни ли са за въззивния съд и тяхното несъобразяване води ли до незаконосъобразност на постановеното при новото разглеждане на делото въззивно решение; 2. Има ли процесуално задължение съдът да обсъди всички относими и допустими доказателства, представени пред него, и то съвкупно (в тяхната взаимна връзка и зависимост). Съдебното решение може ли да почива на предположения; 3. Съдът има ли процесуалното задължение да обсъди заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото, преди да кредитира или не заключението на вещото лице. Позовава се на следната практика на ВКС: решение № 115/30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г., II т. о., определение № 443/29.06.2011 г. по т. д. № 1087/2010 г., решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о., решение № 77/22.06.2020 г. по т. д. № 684/2019 г., II т. о., решение № 132/31.10.2018 г. по гр. д. № 4116/2017 г., I г. о., решение № 83/11.07.2022 г. по т. д. № 859/2021 г., I т. о. От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: По първия въпрос от изложението към касационната жалба не се констатира твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Несъмнено, дадените от касационната инстанция, връщаща делото за ново разглеждане, указания по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото, като в конкретния казус Софийски градски съд е съобразил същите, а именно да извърши тълкуване на волята на завещателя П. Р., за да обоснове извод въз основа на доказателствата по делото, кой е завещаният имот. По втория въпрос, в неговата първа част, установената непротиворечива съдебна практика, включително визираната от Р. Ч., приема, че дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея. В случая Софийски градски съд не се е отклонил от тази съдебна практика. Същият е обсъдил всички събрани доказателства, като е сторил това не формално, а задълбочено, и е направил съответните правни изводи. Относно втората част на същия въпрос (дали съдебното решение може да почива на предположения), настоящият съд намира, че при извеждане на изводите си, въззивният съд е изходил не от предположения, а от анализ и съпоставка на всички обстоятелства по делото и събраните доказателства, като е изпълнил дадените му от предходната касационна инстанция указания да обсъди твърдението на ищцата, че завещаният на С. Р. имот е бил единственият, който завещателят е притежавал към момента на откриване на наследството; описанията на сградата; данните кои имоти са били освободени от отчуждаване. Ето защо в тази част въпросът е формулиран според твърдението на жалбоподателя, а не според изложените от Софийски градски съд мотиви, поради което не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. И по третия въпрос от изложението не се констатира соченото противоречие, доколкото въззивният съд е взел предвид заключенията от изслушаната пред него съдебно-техническа експертиза, заедно с всички останали доказателства по делото. Следва да се отбележи и че този въпрос е формулиран при защитната теза на жалбоподателя, че вещото лице е направило извод за липса на идентичност между имота – предмет на завещанието и процесния имот, която теза не намира подкрепа от данните по делото. В действителност вещото лице е заявило, че не може да отговори с категоричност на въпроса дали е налице идентичност между имота, предмет на направените завещания, и този по нотариалния акт, с който се легитимира като собственик Р. Ч., тъй като в тези документи описанията на имота са непълни и не отговарят на установеното при огледа на място. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Ответницата по жалбата има право на направените разноски за адвокат пред ВКС в размер на 1200 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,