Определение № 3058 от 17.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3028/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК вр. чл. 396, ал. 2, изр. 3-то ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 4752/09.06.2023 г. на „М. Експрес 2013“ ЕООД със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя Л. А., подадена чрез адв. С. С., срещу определение № 187/22.05.2023 г. по в. ч. гр. д. № 273/2023 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е отменено първоинстанционното определение № 1121/10.05.2023 г. по гр. д. № 1019/2023 г. на Пловдивския окръжен съд и вместо това е допуснато обезпечение на предявените от „М. Експрес 2013“ ЕООД против „Немос 85“ ЕООД със седалище и адрес на управление в [населено място] кумулативно съединени искове по чл. 26, ал. 2, предл. 5-то ЗЗД и чл. 108 ЗС чрез спиране на изпълнението по изп. д. № 209/2023 г. на ЧСИ Д. М. при условията на парична гаранция в размер на 15 000 лв. В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилност на определението, като са развити съображения, че обезпечението е следвало да се допусне без условие за внасяне на гаранция, тъй като искът е подкрепен с убедителни писмени доказателства. От ответника по частната касационна жалба „Немос 85“ ЕООД е подаден писмен отговор със становище, че същата е неоснователна. Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искове по чл. 26, ал. 2, предл. 5-то ЗЗД и чл. 108 ЗС, предявени от „М. Експрес 2013“ ЕООД срещу „Немос 85“ ЕООД във връзка сключен между страните договор за учредяване на право на строеж, обективиран в н. а. № 114, том V, рег. № 6855, дело № 914/18.10.2016 г., касаещ ПИ 004037, находящ се в местност „Сухата чешма“ в землището на [населено място], [община], област Пловдив. С молба с вх. № 14888/10.05.2023 г. ищецът е поискал допускане на обезпечение на предявените от него искове чрез спиране на изпълнението по изп. д. № 209/2023 г. по описа на ЧСИ Д. М. с длъжник ответното дружество, по което е вписана възбрана върху процесните недвижими имоти за обезпечаване вземането на взискателя, като преди това върху имотите била вписана и договорна ипотека в полза на същия взискател. С определение № 1121/10.05.2023 г. по гр. д. № 1019/2023 г. Пловдивският окръжен съд е оставил без уважение искането за допускане на обезпечение, тъй като е счел, че поисканата обезпечителна мярка е неподходяща по съображения, че спряното изпълнително производство не би могло да гарантира осъществяване на правата на ищеца при евентуално решение в негова полза - исковата молба е вписана след вписването на възбраната и ипотеката и като такава е непротивопоставима на взискателя по изпълнителното дело. Първоинстанционното определение е обжалвано пред Пловдивския апелативен съд, във връзка с което е образувано в. ч. гр. д. № 273/2023 г. С определение № 187/22.05.2023 г. въззивният съд е допуснал исканото обезпечение чрез спиране на принудителното изпълнение при условие, че ищецът-молител внесе парична гаранция в размер на 15 000 лв. За да допусне обезпечението, въззивният съд е приел, че исковете, предмет на гр. д. № 1019/2023 г., са допустими, на етап искова молба са подкрепени с убедителни доказателства, и доколкото се касае до спор за собственост, ищецът има интерес да съхрани имота в патримониума на ответника-длъжник по изпълнителното дело. Действително исковата молба е вписана след вписването на възбраната, но това вписване в конкретния случай има само оповестително действие, поради което разпоредбата на чл. 453, т. 2 ГПК е неприложима. При това положение спирането на изпълнението би обезпечило ищцовия интерес, макар и само до приключване на производството по настоящото дело. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на обжалваното определение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 110/14.06.2013 г. по гр. д. № 93/2012 г. на ВКС, IV-то г. о., и определение № 151/28.02.2012 г. по ч. гр. д. № 101/2012 г. на ВКС, III-то г. о., както и със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 5 на ТР № 6 от 14.03.2014 г. по тълк. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, по въпроса: „следва ли при наличие на достатъчно убедителни доказателства по смисъла на чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК да се определя парична или имотна гаранция, или такава се определя само за неподкрепената с убедителни доказателства част от претенцията“. Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения: Съгласно чл. 390, ал. 4, изречение второ ГПК спиране на изпълнението се допуска само срещу представяне на гаранция. Макар правилото да се намира в разпоредбата „Обезпечение на бъдещ иск“, същото следва да намери приложение и по искане за обезпечение при висящ исков процес, доколкото предпоставките за допускане на обезпечение и в двата случая са еднакви. Касаторът счита, че обжалваното определение противоречи на т. 5 от ТР № 6 от 14.03.2014 г. по тълк. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В нея обаче е разгледан въпрос, различен от поставения, а именно: предпоставка ли е за допускане на обезпечение чрез налагане на възбрана или запор принадлежността на имуществото - предмет на обезпечението, към патримониума на ответника. Такъв въпрос по настоящото дело не е поставян и не е разрешаван. Касаторът се позовава на тази част от мотивите към т. 5 на тълкувателния акт, в която е посочено: „Преценката за вероятната основателност на иска се извършва въз основа на въведените от ищеца твърдения и подкрепящите ги писмени доказателства (чл. 391, ал.1, т.1 ГПК), а когато ищецът не разполага с убедителни писмени доказателства, при представяне на гаранция в определен от съда срок при условията на чл. 180 и 181 ЗЗД, т.е. законът задължава съда да допусне обезпечение винаги, когато искът е допустим и е налице обезпечителна нужда, а вероятната му основателност може да бъде базирана върху изразената от ищеца готовност да внесе гаранция за евентуалните вреди, които ответникът ще претърпи ако обезпечението е неоснователно (чл. 391, ал.3 ГПК)“. Така посочената част от мотивите касае предпоставките за допускане на обезпечението - предявеният иск да е допустим, вероятно основателен и да е налице обезпечителна нужда, които се преценяват по всяко искане за допускане на обезпечение, и по наличието на които е извършена преценка и по настоящото дело, и в този смисъл не се разкрива противоречие на обжалваното определение със задължителната съдебна практика, както смята касаторът, още повече, че преценката винаги е конкретна - на база твърденията в молбата и представените към нея доказателства. Обжалваното определение е съобразено както с посоченото императивно правилно на закона, така и със задължителната съдебна практика. Въззивният съд е осъществил преценка на данните по делото, като е стигнал до извода, че с оглед направеното искане за спиране на изпълнението по изп. д. № 209/2023 г. на ЧСИ Д. М. и изричното и императивно предписание на закона, е налице и нужда от внасяне на гаранция. Посоченото от жалбоподателя решение № 110 от 14.06.2013 г. по гр. д. № 93/2012 г. на ВКС, IV-то г. о., е неотносимо към настоящия случай. Касационното обжалване е допуснато по въпроса относно реда за реализиране отговорността на държавата по чл. 7 от Конституцията на Република България за вреди от незаконосъобразни съдебни актове извън тези по чл. 2 ЗОДОВ- допуснати обезпечителни мерки, какъвто спор не съществува в настоящото производство. Във втория акт - определение № 151 от 28.02.2012 г. по ч. гр. д. № 101/2012 г. на ВКС, III-то г. о., липсват данни за обезпечителната мярка, с която ще се извърши обезпечението, което обуславя невъзможността да се прецени дали се касае до сходни случаи. С оглед изхода на производството на ответника са дължими направените пред настоящата инстанция разноски, но доколкото не са представени доказателства за реалното им извършване, не следва да бъде уважено направеното в отговора на частната касационна жалба искане. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.