Определение № 721 от 14.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2410/2024 г.

Производството е образувано по касационна жалба от М. Г. Т., чрез адвокат В. К., срещу решение №198/29.03.2024г. постановено от Окръжен съд – Велико Търново по в.гр.д.№671/2023г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението, постановено при нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Насрещните страни А. Г. П. и М. Т. П. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Д. Б., оспорват жалбата. Твърдят, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Излагат, че първите три поставени въпроса са разрешени от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС. При определяне режима на личен контакт на детето съдът е подходил индивидуално, съобразил е неговото конкретно състояние и нужди. Излагат довод за неотносимост на поставения четвърти въпрос, тъй като в него се твърдят обстоятелства, които не са установени по делото. В условие на евентуалност изразяват становище за неоснователност на жалбата. Претендират присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл.284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, след отмяна на решението на първостепенния Районен съд – Велико Търново, постановил друго, с което определил режим на лични отношения между детето Л. Т. Т. и неговите баба и дядо А. Г. П. и М. Т. П., както следва: 1/ През първите три месеца, считано от влизане в сила на настоящото решение А. Г. П. и М. Т. П. имат право да виждат детето Л. Т. Т. всяка четвърта събота от месеца за един час за времето от 10:00 ч. до 11:00 часа, без участието на майката М. Г. Т., в присъствието на социален работник, психолог или друг специалист, посочен от ДСП – Велико Търново, на място определено от ДСП – Велико Търново, като на тези срещи детето бъде водено и вземано от майка си или друго определено от нея лице. 2/ През следващите три месеца А. Г. П. и М. Т. П. имат право да виждат детето Л. Т. Т. всяка четвърта събота от месеца за два часа за времето от 10:00 ч. до 12:00 часа, без участието на майката М. Г. Т., в присъствието на социален работник, психолог или друг специалист, посочен от ДСП – Велико Търново, на място определено от ДСП – Велико Търново, като на тези срещи детето бъде водено и вземано от майка си или друго определено от нея лице. 3/ През следващите шест месеца А. Г. П. и М. Т. П. имат право да виждат детето Л. Т. Т. всяка четвърта събота от месеца за три часа за времето от 10:00 ч. до 13:00 часа, без участието на майката М. Г. Т., на подходящо обществено място – парк, заведение и др. подобни, като вземат и връщат детето от дома на майката. 4/ След изтичане на тези преходни периоди А. Г. П. и М. Т. П. имат право да виждат и вземат при себе си детето Л. Т. Т., без присъствието на майката М. Г. Т., всяка втора неделя от месеца от 10:00 до 14:00 часа и всяка четвърта събота от месеца за времето от 10:00 часа до 16:00 часа, като за тези контакти детето следва да се взема от адреса, на който живее и се връща на същия адрес. 5/ Всяка година на Коледните празници А. Г. П. и М. Т. П. имат право да виждат и вземат при себе си детето Л. Т. Т. на 26 декември за времето от 10:00 часа до 14:00 часа, както и на последния ден от Великденските празници - Светли понеделник за времето от 10:00 часа до 14:00 часа; - всяка година за рождения ден на детето Л. Т. Т., А. Г. П. и М. Т. П. имат право да го виждат и вземат при себе си в деня, следващ рождения ден за времето от 10:00 ч. до 12:00 ч., ако деня е делничен и детето е на училище втора смяна респ. за времето от 15:00 ч. до 17:00 ч., ако е на училище първа смяна, а ако деня е почивен за времето от 11:00 ч. до 13:00 ч. Постановил още, че лични контакти между А. Г. П. и М. Т. П. и детето Л. Т. Т. могат да се осъществяват и всеки друг път извън посочения по-горе режим, след постигнато между А. Г. П. и М. Т. П. от една страна и М. Г. Т. от друга страна предварително съгласие, при желание на детето за такива срещи. Указал на Дирекция "Социално подпомагане" [населено място] да осигури подходящ социален работник съответно психолог за изпълнение на горните мерки. Разпоредил на А. Г. П., М. Т. П. и М. Г. Т., както и на техните близки да оказват съдействие на служителите на Дирекция "Социално подпомагане" [населено място] при осъществяване на горните мерки. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото е надлежно установено обстоятелството, че М. Г. Т. е майка на малолетното дете Л. Т. Т., родено на 06.10.2012г., а ищците А. Г. П. и М. Т. П. са негови баба и дядо по бащина линия. Посочил, че по делото не е спорно обстоятелството, че бащата на детето е починал на 01.07.2019г., като се е самоубил. Съдът установил, че според социалния доклад от ДСП – Велико Търново, предоставен пред първостепенния съд, след смъртта на бащата, детето се отглеждало в семейната среда на майката. Двамата обитавали наследствено жилище в [населено място], заедно с дядото по майчина линия. В жилището детето имало обособен детски кът отлични хигиенно – битови условия за живот. Посочено било, че майката е осигурила подходяща среда за отглеждане, развитие и възпитание на малолетния, като не са установени рискови фактори за неговото развитие. Не били установени дефицити в стила на родителство на майката. Между нея и детето съществувала емоционална привързаност. Малолетния Л. показвал отлична успеваемост в обучителния процес, бил мотивиран да се учи и развива; бил успешно социализиран в средата си. Пред социалните работници детето споделило, че не желае да се вижда с ищците, тъй като майка му била ударена от неговата баба. Във връзка с този инцидент, детето било насочено към ползването на социална услуга. Съдът установил, че в представения във въззивното производство социален доклад било посочено, че детето Л. не е осъществявало срещи с ищците (негови баба и дядо) след 14.06.2023г. Заявило, че още било ядосано на баба си за това, че ударила майка му и не иска да се вижда с нея и дядо му. Отбелязано било, че детето ставало тревожно и видимо се напрягало по време на разговорите за тях. Майката била запозната с предлаганите социални услуги в общността и реда за тяхното ползване, но детето не посещавало такива. Въззивният съд кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели П. (съсед на ищците в [населено място]), Б. (съсед на ищците в [населено място]), Т. (чичо на детето), Х. (баща на ответницата) и И. (учител на детето), от които приел за установено, че до смъртта на своя баща детето Л. е имало нормални отношения с А. П. и М. П. (негови баба и дядо по бащина линия). То често ходело при тях в [населено място], а баба му се занимавала с него в областта на музиката, рисуването, правела му фигурки, които то оцветявало. Констатирал, че контактите между тях прекъснали след смъртта на баща му и възникналия конфликт между баба му А. П. и неговата майка М. Т.. След него Л. се страхувал, защото мислел, че баба му иска да бие майка му и тя да умре. Първоначално, при провежданите след конфликта срещи на детето с чичо му, то се интересувало за баба си и дядо си и искало да ги види, но след около година променило мнението си – страхувало се и не искало да се среща с тях. Детето било силно емоционално и привързано към майка си. По време на общите им срещи то било притеснено и постоянно поглеждало към нея за одобрение, страхувало се да се отпусне. Въззивният съд кредитирал заключението по допуснатата пред първостепенния съд съдебно-психологична експертиза, от което приел за установено, че при детето Л. са установени индикации на емоционална затормозеност, изразяваща се в наличие на значително вътрешно напрежение, безпокойство, тревожност, потиснатост, тъга и защитна агресивност. Детето не било преодоляло загубата на баща си. За него значимите възрастни били майката и дядото по майчина линия. В представите му ищците били негови баба и дядо; имало емоционална връзка и общи преживявания с тях, въпреки че не ги възприемало като важни и значими за него възрастни. Съдът приел, че при проведеното изследване вещото лице не е установило данни за осъществена манипулация върху детето от неговата майка, която да влияе върху отношението и поведението му спрямо ищците. Отбелязало, че на етапа от неговото развитие, детето Л. не било в състояние да изгражда собствено мнение за събитията от живота и отношенията с околните, поради което било податливо на внушения и манипулации. Според вещото лице, проведената среща между детето и неговите баба и дядо го натоварила емоционално, тъй като то все още не било преодоляло негативните си чувства и емоции, породени от отношението на баба му към неговата майка. Според експерта, към момента на изготвяне на заключението, Л. имал нужда от подкрепа, чрез която да се справи с изпитваното безпокойството и тревогата относно взаимоотношенията на неговата майка с ищците. Имало нужда да почувства безопасност и сигурност за себе си и своята майка при контактите с прародителите си, за да може да възвърне доверието си към тях. Вещото лице посочило, че в тази ситуация по-важно било качеството на общуване при срещите му с ищците, а не тяхното количество и честота. Съдът отчел посоченото от вещото лице в съдебно заседание, че страхът на детето не е от баба му и дядо му, а от контактите с тях, на които винаги присъствала неговата майка. Страхувало се да не я загуби, както е загубило баща си. Детето не би могло да се справи само с възникналата ситуация, ако възрастните не нормализират отношенията помежду си. То се влияело силно от отношенията между страните и би се чувствало по-спокойно, ако те се подобрят. Според вещото лице детето имало нужда образа на човека, който го няма (неговия баща) – да го опознае и да научи какъв е бил, което в пубертета ще му е от полза да се отдели като самостоятелна личност. Тази информация би могла да му бъде дадена от родителите на баща му. Въззивният съд кредитирал и заключението по допуснатата пред него съдебно-психологична експертиза. От същото приел за установено, че в психо-емоционалното състояние да детето все още се установявало вътрешно напрежение и безпокойство по отношение на срещите и контактите му с неговите баба и дядо по бащина линия, както и преживявани тъга и душевна болка от загубата на баща му. Продължаващите отрицателни нагласи на детето били по отношение на срещите, но не и относно личностите на бабата и дядото. Нежеланието за контакти на детето било определено от експерта като защитна реакция по отношение на непосилното за детската психика натоварване и невъзможността му на този етап да се справи със собствените си страхове и тревоги; като реакция за избягване пораждането на такива емоции, а не бягство от ищците като негови баба и дядо. Съдът отчел обясненията на вещото лице в съдебно заседание, според които детето имало нужда да чувства сигурност, липса на заплаха за него и майка му; да му бъде разяснено за какво е било спречкването между страните по делото. Детето Л. възприемало поведението на своята баба като заплаха за майка си, но било възможно реакцията му да е повлияна и от по-острата реакция на ответницата към случилото се. Експерта установил, че за Л. ищците (негови баба и дядо) били едно цяло и то винаги говорило общо за тях; имало положително отношение към тях, но срещите им събуждали у него страхове и негативни емоции, защото се тревожело да не се случи нещо на майка му. Посочил още, че детето Л. било напрегнато по време на проведените срещи, когато неговата майка присъствала на тях, като било възможно то да е по-спокойно, ако срещите се провеждат в присъствие на друго лице или социален работник. Според вещото лице страните по делото следвало да оправят взаимоотношенията си, да се справят със собствените си емоции и да не прехвърлят всичките си очаквания на детето, то само да се справи със ситуацията. При разглеждане на делото, въззивният съд съобразил обясненията на страните пред първата инстанция и ги изслушал лично. От тях съдът приел, че контактите между ищците и детето прекъснали след смъртта на неговия баща и спречкването между баба му и майка му. След този инцидент детето отказвало да се среща с бабата си и дядо си, въпреки опитите им да се свържат с него. Според ответницата М. Т. (майка на Л.) причината за липсата на срещи била не тя, а нежеланието на детето, породено от неговото безпокойство и страх тя да не пострада, след случилото се през лятото на 2019г., на което бил свидетел. Посочила, че е дала пълна свобода на детето само да реши кога да се види с ищците. Отбелязала още, че преди смъртта на сина им ищците не са имали агресивно поведение, били са подкрепа на семейството и са помагали в отглеждането на Л.. По реда на чл.15 от Закона за закрила на детето въззивният съд изслушал и обясненията на детето Л.. Същото заявило, че не желае да се вижда със своите баба и дядо, тъй като може да се случи нещо с майка му, която присъствала на тези срещи, както това е станало преди 5 години. Посочило, че до сега на срещите с ищците не се е случило нищо лошо, но те знаели, че не трябва да има спорове и затова не създавали проблеми. Заявило, че вярва на майка си, която му казала, че не е вярно, че когато е бил малък баба му и дядо му са го вземали от детска ясла и е ходил при тях събота и неделя. Въз основа на така установените факти, въззивният съд направил извод, че ищците, като баба и дядо на детето Л. имали необходимите личностни качества за полагане на адекватни грижи за внука си при осъществяване на контакти с него, предвид: техните професионални знания и житейски опит; образователният ценз на ищцата и стажа ѝ като педагог на деца с увреждания; поддържаните близки отношения с детето преди смъртта на баща му, свързани с полаганите за него непосредствени грижи и след това при честите им срещи. Съдът посочил, че тези отношения са позволили детето да разпознава ищците като свои баба и дядо, да има емоционална връзка и общи преживявания с тях, макар да не ги възприемало като важни и значими за него възрастни. Отбелязал, че детето не се страхувало от тях като личности и индивиди; знаело и усещало, че няма да му направят нищо лошо. Налице били и материални условия (битови и финансови) при ищците за полагане на адекватни грижи за внука им Л.. Подчертал, че отрицателните нагласи на Л. към срещите с баба си и дядо си са породени от прекъснатите контакти между тях след смъртта на баща му и възникналото по повод на нея спречкване между баба му и неговата майка, както и нанесените на майка му удари. Отбелязал, че отношението на детето било повлияно и от реакцията на неговата майка към ищците; от негативните настроения между страните и нежеланието на майка му да поддържа контакти с неговите баба и дядо, насложени към непреодоляната загуба на неговия баща и невъзможността да се справи само с негативните чувства и емоции, породени от отношението на баба си и дядо си към майка му. Развил съображения, че нежеланието на Л. да се вижда с прародителите си било израз на възприетата от него роля да бъде закрилник на майка си, която останала единствен негов родител и най-значим възрастен. Приел, че детето било поставено в конфликт на лоялност, тъй като проектирало отношението на майката към родителите на баща му. Въззивният съд приел, че установените между страните конфликтни отношения не могат да отрекат необходимостта и интереса на детето на общува с неговите баба и дядо от бащина страна, а отрицателното му отношение към тях не обосновава наличие на опасност за неговото нормално физическо, умствено, интелектуално, нравствено и социално развитие. Намерил, че за допуснатото между детето и прародителите му отчуждение е допринесла всяка от страните по делото, което не било благоприятно за съзряването му като пълноценна личност. С оглед на това и липсата на доказателства, че контактите му с ищците по делото (негови баба и дядо) са вредни за възпитанието и развитието му, съдът направил извод, че същите са необходими на детето, с оглед възможността чрез тях да получи приемане и подкрепа; да придобие опит и знания в различни житейски ситуации; да изгради чувство на родова принадлежност и семейни традиции; да поддържа в съзнанието си образа на своя баща. С оглед на това и след като съобразил възрастта на детето; конкретната ситуация, в която то било поставено; неговото емоционално състояние (изпитваната несигурност, безпокойство, тревожност, потиснатост, защитна агресивност); изострените отношения между възрастните, направил извод за нужна на детето от подкрепа да почувства безопасност и сигурност за себе си и своята майка при контактите с ищците и да възвърне доверието си към тях. Приел, че това изисква предприемане на мерки в защитена среда по смисъла на чл. 128 ал. 2 вр. чл. 59 ал. 8 СК, предвид обстоятелството, че проведените между тях срещи в хода на делото са били краткотрайни (три), след което контактите отново прекъснали за близо година. Отчел дългогодишната липсата на срещи между детето и ищците (негови прародители) преди образуване на производството, както и съществуващите към момента негативни нагласи. Посочените обстоятелства обусловили крайния извод на съда за необходимост от преминаване през преходни периоди за възстановяването на връзка между детето Л. и неговите баба и дядо по бащина линия, като първоначално срещите се осъществяват в присъствие на специалист без присъствие на майката, за да се спести тревогата на детето за предстояща опасност и да може детето да се отпусне и подобри общуването си с прародителите му. Приел, че с оглед осигуряване спокойствие на детето воденето и вземането му от тези срещи следвало да бъде осъществявано от майката. Срещите следвало да се провеждат в подходящо място, като контактен център, избрано от служители на ДСП – Велико Търново. Съдът посочил, че след приключване на двата преходни периода от по три месеца, с продължителност на срещите от един час респ. два часа, следвало да се премине през последен преходен период от 6 месеца, по време на който ищците да могат да виждат детето Л. без присъствието на трето лице, но на подходящо обществено място, с времетраене на срещите от три часа, като вземат и връщат детето от дома на майката. Определил, че след изтичане на тази една година, ищците ще могат да виждат и вземат детето при себе си всяка втора неделя от месеца от 10:00 до 14:00 часа и всяка четвърта събота от месеца за времето от 10:00 часа до 16:00 часа, като за тези контакти детето следва да се взема от адреса, на който живее и се връща на същия адрес. С оглед разпоредбата на чл. 59, ал. 3 СК и обтегнатите отношения между страните, въззивният съд определил и време за срещи на ищците с детето по време на коледните и великденските празници, и за рождения му ден. Изложил, че този режим бил съобразен с обстоятелството, че контактите между ищците и детето следва да осигуряват стабилна и емоционална връзка с баба му и дядо му, без да го натоварват прекомерно и без да го откъсват за продължително време от обичайната му среда. Допълнил, че страните по делото следва да проведат открит и откровен разговор, за да изчистят всички неясноти, опасения, терзания и неизвестности относно загубата на бащата на Л. и причините, които са го подтикнали да посегне на живота си; да възстановят отношенията помежду си; детето Л. да усети добрите нагласи между тях, за да може спокойно да разкрие и развие чувствата си към своите баба и дядо, без да изпитва вина, че е предал майка си като значимия за него възрастен. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ В производството по чл.128 от СК – искане за определяне режим на лични отношения между баба, дядо и внук, длъжен ли е съдът да се ръководи от интереса на детето? Кои са предпоставките въз основа на които съдът следва да прецени най-добрия интерес на детето в производството по чл.128 от СК? При определяне най-добрия интерес на детето, съдът следва ли да съобрази желанията и чувствата на детето, неговите психически и емоционални потребности, преживените в миналото му психически травми и вероятността от причиняване на нови такива? Твърди се противоречие на решението с практиката на ВКС в решение №291/28.01.2020г. по гр.д.№865/2019г. на ІV г.о.; определение №2143/30.04.2024г. по гр.д.№4618/2023г. на ІІІ г.о. Наведените по този въпрос доводи са, че при постановяване на въззивното решение съдът не е зачел желанията и чувствата на детето, което категорично отказва да се среща с баба си и дядо си по бащина линия; не е отдал необходимото внимание на психическите и емоционални потребности на детето, което не е преодоляло травмата от смъртта на баща си и от агресивното поведение на баба си спрямо неговата майка и изпитва страх от срещите с прародителите си по бащина линия; с оглед възрастта си детето е емоционално незряло и не може да се справи със страховете си, а от страна на баба си и дядо си не получава необходимото съдействие за това, поради което срещите с тях го натоварват и стресират; не е отчел мнението на експерта психолог, че детето не следва да се подлага на натиск и да бъде принуждавано да прави неща, които събуждат неговите страхове и отрицателни емоции. 2/ За да се произнесе по иска с правно основание чл.128 от СК длъжен ли е съдът да изследва конкретния интерес на детето и да съобрази специфичните характеристики на случая? Принципната постановка, че при контактите с бабата и дядото детето получава чувство на родова приемственост и принадлежност и придобива опит за различни житейски ситуации, изключват ли конкретния интерес на детето? Твърди се противоречие с практиката на ВКС в решение №79/10.06.2019г. по гр.д.№187/2018г. на ІV г.о.; решение №140/10.07.2015г. по гр.д.№3356/2014г. на ІV г.о. По този въпрос са наведени твърдения, че въззивният съд не е зачел конкретните желания и чувства на детето; неговите емоционални травми, страхове и притеснения в миналото, с които не се е справило; съществуващата вероятност при срещите с баба си и дядо си по бащина линия детето да се натовари и това да се отрази негативно на развитието му и пр. 3/ При определяне на конкретния режим на лични отношения между бабата, дядото и детето в производството по чл.128 от СК, длъжен ли е съдът да съобрази възрастта, здравословното и психическо състояние на бабата и дядото; възрастта на детето и емоционалната връзка между него и ищците? Следва ли конкретния режим на лични отношения да не нарушава обичайния начин на живот на детето и да не го натоварва прекомерно? Твърди се противоречие на решението с практиката на ВКС – решение №79/10.06.2019г. по гр.д.№187/2018г. на ІV г.о.; решение №92/27.03.2019г. по гр.д.№4353/2018г. на ІV г.о.; решение №291/28.01.2020г. по гр.д.№865/2019г. на ІV г.о.; решение №275/18.01.2019г. по гр.д.№799/2018г. на ІV г.о. Изложени са съображения, че при определяне на мерките през първите два периода съдът не е отчел факта, че майката е най-важния човек в живота на детето към настоящия момент и отсъствието ѝ от срещите с дядото и бабата, които ще се провеждат само в присъствие на социален работник експерт или психолог, може да окаже повече негативно, отколкото позитивно влияние. Мерките определени в четвъртия период са прекомерно натоварващи за детето, като същите ще ограничат възможността на майката и детето да бъдат заедно, да организират пълноценно почивката си и ще откъсне детето от обичайния му режим за почивка и подготовка на учебните занятия. Поставените въпроси се свеждат до един, общ въпрос – кои обстоятелства следва задължително да вземе предвид съдът, за да се произнесе по чл. 128 от Семейния кодекс в най-добрия интерес на детето. Той е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело, но по отношение на него не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването. Въпросът е намерил своето трайно разрешение в практиката на ВКС, част от която е решение № 147/28.07.2022 г. по гр.д.№ 4889/2021 г. на ІV г.о. В него е разяснено, че отношенията между внуците и техните прародители са самостоятелна категория семейни отношения, отделни от връзките между дете и родители, скрепени със законово определени правни последици. В производство по чл. 128, ал. 1 СК съдът решава необходими ли са мерки относно осъществяването на лични отношения на дядото и бабата с внуците, какви по вид, с каква продължителност и при нужда – какви са подходящите защитни мерки за осигуряване на изпълнението им. Развити са съображения, че мерките на лични отношения по чл. 128 СК не са посочени конкретно, но са подобни на тези, които се определят между родители и деца по чл. 59, ал. 4 СК, като не е задължително да бъдат идентични с мерките за лични отношения на родителя, комуто не е поверено детето. Мерките винаги трябва да са конкретни и така съответни, че да са рамка за правилното развитие на детето и добрите взаимоотношения с прародителя, а не източник на нови спорове. За интереса на детето от определяне на мерки за лични отношения с дядото и бабата, в производство по чл. 128 СК, съдът изхожда от целия комплекс от обстоятелства на конкретния случай, вземайки за база предпоставките по чл. 59, ал. 4 СК и § 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби (ДР) на Закона за закрила на детето (ЗЗДт), в светлината на проблематиката, за да постигне по възможност най-адекватното решение. Целта на цитираните законови разпоредби е да позволяват широк обхват на съдебно произнасяне и оптимално съобразяване с всеки детайл от фактическата обстановка. Разяснено е още, че добрите отношения, честите лични контакти на внуците с бабата и дядото, следва да се стимулират и подпомагат, включително от родителите, от роднините и приятелския кръг на майката и бащата. В същото време, режимът на лични отношения трябва да е така предписан и до такава степен подробен, предвид конкретните обстоятелства, че да се избягват възможни конфликти при осъществяването му, както и несъответното ограничаване на времето и възможностите за лични контакти на децата с родителите им. При осъществяване на личните отношения с внуците, бабата и дядото не трябва да се нарушават режима на отглеждане, почивка, здравето, и спокойствието на децата. Следва да се отчете и необходимо ли е пътуване за осъществяване на контактите; предписани ли са мерки по чл. 59, ал. 4 СК за осъществяване на лични отношения с родител, какви са те; родителят живее ли съвместно с прародителя на детето, създава ли пречки за контактите с бабата/дядото, съответно определеният на родителя режим позволява ли детето да пребивава и с бабата, и с дядото достатъчно време; в интерес на детето ли е личните отношения да се осъществяват съвместно. Настоящият състав на съда намира че обжалваното решение е постановено в съответствие с даденото разрешение. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната цялост; изходил е от спецификите по казуса – възрастта на детето; неговото емоционално състояние и непреодоляната травма от загубата на своя баща; конфликтът между майка му (най-значимия за него възрастен и единствен родител) с неговите баба и дядо по бащина линия, поставящ го в конфликт на лоялност; невъзможността му да се справи само с безпокойството и тревогата за взаимоотношенията между възрастните в неговото семейство и със страха да не изгуби майка си. Отчел е интереса на детето да общува с пълния кръг от най-близки роднини, необходимо му за да получи приемане и подкрепа; да придобие опит и знания в различни житейски ситуации; да изгради чувство на родова принадлежност и семейни традиции; да поддържа в съзнанието си образа на своя баща. При постановяване на решението съдът е отчел и конфликта между страните по делото, който отказват да преодолеят и в хода на производството; начина по който той се отразява на детето (което в началото се интересувало от баба си и дядо си, а след това отказвало да ги види), засилващ тревожността и страховете му, ограничаващ го в контактите и във възможността да възприеме друга гледна точка; принуждаващ го да приема ролята на възрастен и защитник на майка си, която в този момент е най-важният му човек. Именно този тежък конфликт, насложен към загубата на бащата на детето и подрастващата му възраст, в която липсата на родителя ще се усеща все по-осезаемо, правилно са били преценени от съда като обстоятелства поставящи детето в риск за неговото психическо здраве и изграждането му като пълноценна личност. Постановените от съда мерки по реда на чл. 128, ал. 1 СК са съобразени с настъпилото отчуждение между детето и прародителите му, за което е допринесла и продължава да допринася неговата майка, оставила решението за срещите им на несъзрялата му психика, тревожност и страхове, вместо да се опита да го подкрепи и насърчи да осъществява срещи с баба си и дядо си по бащина линия; да закрепи общуването помежду им, необходимо за създаване на усещането му за сигурност, подкрепа, обич и здравословна среда. В този смисъл предписанията на съда по чл.59, ал.8 от СК са съобразени и насочени към преодоляване на възникналото между ищците и детето Л. отчуждение, в присъствие на психолог или социален работник, в защитена среда, определена от ДСП- Велико Търново, чийто служители са препоръчали на майката ползване на предлаганите услуги и продължаваща работа на детето с психолог. Същите са насочени към създаване на усещане на сигурност на детето, което в първите шест месеца следва да бъде водено и вземано от майката, както и за избягване на конфликтите и споровете между нея и бабата и дядото; за избягване на конфликта на лоялност, в който е поставено детето при съвместното провеждане на срещите, съпътстван с тревога и страх, препятстващи свободната комуникация и установяване на отношения на разбирателство и търпимост. Определеният постъпателен режим, с постепенно разширяване на контактите между детето и неговата баба и дядо, ще даде възможност за възстановяване на съществувалата връзка между тях и свободно общуване, доколкото по делото е установено, че детето Л. има положително отношение към тях. Детайлното предписване на режима на личен контакт, включително и за най-значимите празници на детето (рожден ден, Коледа и Великден) правилно е преценено като необходимо, предвид конфликта и липсата на комуникация между възрастните. Същият не е ограничаващ времето на майката с детето, не е за сметка на учебното време и ваканциите му, нито препятства възможностите му за пътуване и почивка. В тази връзка следва да бъде посочено, че при възстановяване на общуването между страните, те биха могли да уговарят контактите между детето и неговите прародители извън определения от съда режим. Последните поставени в изложението въпроси са: При наличие на данни за преживяна силна душевна и емоционална травма от бабата и дядото на детето, следва ли съдът да събере доказателства за тяхното психично и здравословно състояние и възможността им да контактуват с детето но начин, който да благоприятства развитието не, а не да му вреди? Длъжен ли е съдът да събере доказателства за условията, при които живеят бабата и дядото, за техните личности, приятелски кръг и качества, след като е постановил, че те имат право да вземат детето при себе си за определен период от време? Твърди се противоречие на решението с практиката на ВКС в решение №31/08.04.2020г. по гр.д.№2834/2019г. на ІІІ г.о.; решение №60270/21.01.2022г. по гр.д.№660/2021г. на ІV г.о. Наведени са доводи за липса на събрани доказателства за психическото и физическото състояние на ищците; за задължение на въззивния съд да назначи съдебно-психологическа експертиза, която да установи психическото им състояние и възможността да общуват и да полагат грижи за детето, да спомогнат за преодоляване на неговата емоционална травма и да благоприятстват развитието му, без да му навредят. Тези въпроси са некоректно зададени, тъй като не съответстват на съображенията на съда в обжалваното решение. В хода на производството не са били въвеждани възражения за нарушено психическо здраве на ищците, за невъзможност същите да общуват и комуникират с внука си, нито, че те или комуникацията им представляват заплаха за неговото психическо здраве и развитие. Напротив, самата ответница/касатор, при изслушването ѝ от съда, заявила, че до смъртта на съпруга ѝ (баща на детето) ищците не са имали агресивно поведение, били са подкрепа на семейството и са помагали в отглеждането на детето Л., което (според експертите) нямало страх от тях като личности. По отношение на тези въпроси не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото от жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78 от ГПК и направеното искане М. Г. Т. следва да бъде осъдена да заплати на А. Г. П. и М. Т. П. сумата от 1200лв., представляваща направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение. В този смисъл са и разясненията в ТР №3/2023г. на ОСГК на ВКС. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,