Определение № 184 от 29.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 5148/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С решение № 260027 от 16.06.2021 г. по в. гр. д. № 613/2019 г. на Пернишкия окръжен съд, след частична отмяна и обезсилване на решение № 659/07.05.2019 г. по гр. д. № 719/2017 г. на Пернишкия районен съд, е уважен предявеният от М. А. А. и Б. В. А. иск по чл.108 ЗС – признато е за установено по отношение на ответниците И. В. С. и Е. В. С., че ищците са собственици на реална част от 38 кв. м. от УПИ .......... от кв. .......по регулационния план на [населено място], [община], заключена между буквите АБВГА на скицата на вещото лице Р. М. /приложение 4/ към заключението му от 27.01.2021 г. и ответниците са осъдени да предадат на ищците владението на посочената реална част. Първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която е бил разгледан евентуален иск по чл.54, ал.2 ЗКИР за същата площ и този иск е оставен без разглеждане. Постановени са и диспозитиви по иска с правно основание чл.45 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че страните по делото са собственици на съседни имоти по плана на [населено място], [община] - ищците са собственици на УПИ ........., а ответниците – на УПИ ............ Границата между имотите била от жив плет и стара дървена ограда. През 2016 г. ответниците поставили нова ограда, изместена навътре в имота на ищците. След като подробно е проследил данните по делото и заключенията по съдебно-техничесите експертизи, изпълнени от вещите лица Е. А. и Р. М.; геодезическото заснемане на вещото лице З. И. и изготвените от нея три броя скици във връзка с опита за съдебна спогодба, както и свидетелските показания, въззивният съд е приел следното: Прието е, че спорната площ от 38кв.м. е индивидуализирана съобразно скицата на вещото лице З. И. на стр.168 от първоинстанционното производство. Тези 38 кв. м. се намират по протежение на част от вътрешната дворищнорегулационна линия между двата съседни имота, преминаваща по линията на буквите АД на скицата на вещото лице З. И. и на скица № 4 на в.л. Р. М.. За отправна точка на своите разсъждения въззивният съд е приел разпоредбата на §5, ал.1 от ПЗР на ЗКИР, съгласно която регулационните линии по приложен дворищнорегулационен план се отразяват в кадастралната карта като имотни граници на поземления имот, както и Тълкувателно решение № 3 /15.07.1993 год. по т. д № 2/1993 год. на ОСГК на ВС, което разяснява понятието приложен план. Прието е, че трябва да се изясни дали има несъответствие между отразеното в одобрената кадастрална карта и действително притежаваното от ищците право на собственост, като се проследят всички последователни регулационни промени, прилагането или неприлагането на дворищнорегулационните планове, съответно-прекратяване на отчуждителбното им действие, съобразно разрешенията, дадени в ТР № 3 от 15.07.1993 г. по гр. дело № 2/1993 г. на ОСГК на ВС и ТР № 3 от 28.03.2011 г. по т. д. № 382010 г. на ОСГК на ВКС и всички други факти, водещи до промяна на границите. Прието е, че в настоящия случай според кадастралния план от 1933 г. двата съседни имота са попадали изцяло в един поземлен имот пл. № .... с площ от 5506 кв. м., за който е бил отреден парцел ............ с площ от 4 711 кв. м. По кадастралния и регулационен план от 1966 г. те са съставлявали съответно имот пл. .........с площ от 1641 кв. м., за част от който е отреден парцел ..........и имот пл. № ..........с площ от 1551 кв. м., за част от който е отреден парцел .........., като за двата имота е отреден и един общ парцел .........,......... с площ от 1003 кв. м. Предвид изричната констатация на вещото лице М., че предвидената по плана от 1966 г. регулация не е приложена, съдът е приел, че имотните граници не са се превърнали в парцелни. Затова при последващ регулационен план следва да се изхожда от фактическото положение на неурегулираните имоти. Това обаче не е съобразено при изготвяне на последващия регулационен план от 1994 г. Имотната граница между двата съседни имота по кадастъра от 1966 г. и вътрешнорегулационната линия между тях по плана от 1994 г. не съвпадат. Имотната граница е обозначена на комбинираната скица на в. л. М. между буквите АБВ, като намираща се навътре в УПИ .........., собственост на ищците. Между буквите АГ е обозначена регулационната линия, а площта, заключена между буквите АБВГА, е част от УПИ ............ по регулационния план от 1994 г., която неправилно е включена към парцела на ответниците. По тези съображения съдът е приел, че ищците се легитимират като собственици на спорните 38 кв. м., придадени по регулация към имота на ответниците и че искът по чл.108 ЗС следва да бъде уважен. Прието е, че по отношение процесния спор няма формирана сила на пресъдено нещо с влязлото в сила решение № 953/02.07.1999 г. по гр. дело № 1105/1998 г. на РС-Перник. Съгласно чл.298, ал.1 ГПК решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание, а съгласно ал.2 влязлото в сила решение има действие и за наследниците на страните, както и за техните правоприемници. За да е налице сила на пресъдено нещо законът изисква пълен идентитет между делата, изразяващ се в идентичност на страните, искането и основанието. Такъв пълен идентитет в случая няма. С влязлото в сила решение са отхвърлени предявени от наследодателя на ответниците В. С. против ищеца в настоящото производство М. А. искове за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на място от 20 кв. м., представляваящо част от собствения му парцел ............ по действащия план на [населено място], при граници: улица, ответника М. А. и ответника В. С., както и да бъде осъден ответникът да му предаде владението върху същото място; да премахне незаконно построена стопанска постройка в това място, както и да заплати разрушената ограда на стойност 80000 лева. Това е така, тъй като от една страна в производството по приключилото дело не е участвала съпругата на ищеца Б. А., а от друга страна няма идентичност в предмета на делата. Съгласно диспизитива на влязлото в сила решение няма как да се приеме, че спорната част от 20 кв. м. от УПИ ......... е изцяло или частично идентична с процесната площ от 38 кв. м. от същото УПИ. Освен това позоваване на мотивите на приложеното решение е несъстоятелно, доколкото със сила на пресъдено нещо се ползва диспозитивът на съдебния акт, но не и мотивите му. Приети са за неоснователни доводите на ответниците, че спорната част, заключена между буквите АБВГА, е в рамките на допустимата грешка. В т. 1 от Приложение № 8 към чл. 36 от Наредба № РД-02-20-5 от 15.12.2016 год. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри е предвидено, че „максимално допустимата грешка при геодезически измервания е до 30 см., като в случая тя е 38 кв. м. Противен извод не следва да се прави от изявленията на вещото лице М., обективирани в допълнително заключение от 02.03.2021 г. Същият е дал заключение за това, че изградената от ответиците нова ограда се намира в обхвата на допустимата техническа грешка, но спрямо регулационния план от 1994 г., по линията ГА, обозначена на изготвената от него комбинираната скица. Заключение в този смисъл е дало и вещото лице-геодезист орница И. и то е обективирано в становище по допълнителни задачи от 26.03.2018 год. /лист 148/. В него е посочено, че площта, заключена между оградата от метални колове, боядисани със сина боя и бодлива тел, и регулационната линия между УПИ .......... и ........... по регулационния план от 1994 г., е 12 кв. м. и че разликата е в рамките на допустимата грешка при геодезически измервания. Обстоятелството дали тези 12 кв. м. са в рамките на допустимата грешка при заснемане са ирелевантни за спора, тъй като спорната част е заключена между буквите АБВГА на скицата-приложение № 4 на в. л. М., а не тази, която е заключена между поставената от ответниците ограда и регулационната линия между двата парцела по регулационния план от 1994 г. Релевантно за спора се явява съответствието, респ. несъответствието, между имотните граници на двата съседни имота с парцелните граници по регулационния план от 1994 г., а не съответствието или несъответствието в разположението на поставената от ответниците нова ограда и регулационната линия съгласно плана от 1994 г. Касационна жалба срещу въззивното решение, в частта, с която е бил уважен предявеният иск по чл.108 ЗС, е подадена от ответниците И. В. С. и Е. В. С.. В изложението към жалбата се поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, евентуално – че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС. За очевидно неправилен се сочи изводът на съда, че спорните 38 кв. м. са били придадени по регулация към имота на ответниците. Този извод влизал в пряко противоречие със заключението на вещото лице М., че по плана от 1994 г. няма придаваеми места, тъй като имотната и регулационната граница между двата имота съвпадат. Очевидно неправилен бил и изводът на съда, че показаната на място от свидетелите граница между двата имота е действителната, въпреки че според вещото лице тя не съвпада нито с отразената в кадастралния план от 1966 г., нито в кадастралния и регулационен план от 1994 г. Ищците не били установили идентичност между имота си по титул за собственост и на място; всички вещи лица заявили, че има само частична, но не и пълна идентичност. Очевидно неправилен бил и изводът на съда, че в случая няма допустима грешка, въпреки изричното заявление на вещото лице, че изградената нова ограда се намира в обхвата на допустимата техническа грешка спрямо регулационната линия по плана от 1994 г. Съдът направил абсолютно недопустимо сравнение между 30 см., каквато е допустимата техническа грешка и спорните 38 кв. м. На следващо място – съдът не зачел свое собствено влязло в сила решение, с което бил разрешен същият спор между същите страни, с тази разлика, че по предходното дело ищец е бил бащата на сегашния ответник И. В. С.. Въззивният съд не съобразил решение № 756/16.06.2005 г. по гр. д. № 165/2004 г. на ВКС, IV-то г.о., според което при влязъл в сила дворищнорегулационен план и приложена дворищна регулация собственикът на придаваеми места не може успешно да проведе иск по чл.108 ЗС, защото не може да се легитимира като собственик към настоящия момент, а е можел да оспорва собствеността само към момента на заснемане на кадастралната основа на влезлия в сила дворищнорегулационен план. И на последно място – въззивният съд обезсилил първоинстанционното решение по чл.54, ал.2 ЗКИР, като същевременно уважил иска по чл.108 ЗС на друго основание – придадени по регулация части. Това било очевидно неправилно. Ответниците М. А. и Б. А. оспорват жалбата. Считат, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество, тъй като в нея не се съдържат въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, както и че не е налице очевидна неправилност. Изложени са и доводи по съществото на правния спор. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска. Не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК и чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Макар правните изводи на въззивния съд да не са съвсем прецизни, те не са очевидно неправилни. Действително, въззивният съд е направил непрецизен обобщаващ извод, че спорните 38 кв. м. са били придадени по регулация към имота на ответниците. Този извод не произтича нито от заключенията на вещите лица, нито от данните по делото, подробно обсъдени в мотивите на обжалваното решение. За да уважи предявения иск по чл.108 ЗС обаче въззивният съд е изложил решаващ извод, че действителната граница между имотите на страните се определя от кадастралния план от 1966 г., но тя не съвпада с кадастралната и регулационна граница по последния план от 1994 г., която навлиза в имота на ищците. Съдът е отчел и свидетелските показания, които също дават основание да се приеме, че действителната граница е тази от 1966 г., по която в по-голямата си част е имало засадена растителност. Затова, макар и без да излага съображения по чл.54, ал.2 ЗКИР и т.4 на Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2014 г., ОСГК, въззивният съд на практика е приложил тази уредба, като е съобразил грешката в кадастралния план от 1994 г., която неправилно сочи спорната площ като част от имота на ответниците, докато тя в действителност е част от имота на ищците. По тази причина съдът е уважил иска по чл.108 ЗС, като е приел за меродавна границата по кадастралния план от 1966 г. Нотариалните актове на страните не биха могли да съдържат данни за принадлежността на спорната площ към някой от двата съседни имота, тъй като площта не е решаващ индивидуализиращ белег. Изводът за принадлежност се прави от техническите експертизи и приложените към тях скици. Въззивното решение не е очевидно неправилно и по въпроса за допустимата грешка. Вещото лице М. говори за допустима грешка от 12 кв. м., но тя е съвършено различна – разминаването е между съвпадащите кадастрална и регулационна граница между съседните имоти по плана от 1994 г. от една страна и прокараната от ответниците ограда от сини метални колчета. Същественият по делото въпрос обаче не е за това разминаване, което е в рамките на допустимата техническа грешка, а за разминаването между кадастралната граница между имотите по плана от 1966 г. от една страна и кадастралната и регулационната граница по плана от 1994г. За това разминаване вещите лица не сочат да е в рамките на допустимата грешка и именно това обстоятелство е отчетено от въззивния съд. И на последно място – посоченото от жалбоподателите решение № 756/16.06.2005 г. по гр. д. № 165/2004 г. на ВКС, IV-то г.о. е неотносимо към спора по настоящото дело и не разкрива противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване. Решението разглежда въпроса за собствеността върху придаваема част от един имот към съседен парцел по приложен дворищнорегулационен план. По изложените по-горе съображения тази проблематика не възниква по настоящото дело. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо поради нарушаване на разпоредбите на чл.298 и чл.299 ГПК. Като краен резултат е правилен изводът на въззивния съд, че настоящият спор по чл.108 ЗС е допустим, въпреки влязлото в сила решение по предходен спор за собственост на реална част от имот по протежение на същата спорна граница между имотите на страните. Дори да има пълна идентичност на спорната площ по двете дела, то предметът на тези дела е различен. Предмет на влязлото в сила решение е твърдяното от праводателя на настоящия ответник В. С. С. право на собственост върху спорната площ, а предмет на настоящото дело е твърдяното от ищците М. А. и Б. А. право на собственост върху същата площ. С влязлото в сила решение искът по чл.108 ЗС е отхвърлен, т.е. със сила на пресъдено нещо е прието, че В. С. С. не е собственик на спорния имот. Тази сила на пресъдено нещо е само по правата на В. С., които са отречени, и не е пречка за нов иск по чл.108 ЗС, в който ще се установяват други права върху същата площ – правата на М. А. и Б. А.. Предметът на двете дела е различен, дори ако спорната площ е една и съща, тъй като в единия случай се установява правото на собственост на едната страна по спора, а в другия случай – правото на собственост на другата страна. Затова втория иск е процесуално допустим, както е приел като резултат и въззивният съд. При този изход на делото на ответниците следва да бъдат присъдени сторените разноски в размер на 600 лв. по договор за правна защита и съдействие от 09.09.2021 г. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,