Определение № 371 от 29.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 226/2023 г.

Производството е по чл. 274 ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Банка ДСК „АД против определение № 753/11.11.2022 г. по ч.т.д.№ 648/2022г. на Апелативен съд – Варна, поправено по реда на чл.247 ГПК с определение № 754/11.11.2022 г., с което е оставена без уважение частната жалба на „Банка ДСК „ АД против определение № 637/27.09.2022 г. по т.д.№ 774/2021 г. на Окръжен съд – Варна. Касаторът оспорва правилността на въззивното определение, в решаващия му извод, че в процесния случай следва да се приложи защитната компетентност по потребителски договори, съгласно чл. 17 и сл. от Регламент № 1215/2012г. на Европейския парламент и Съвета от 12.11.2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела / насетне в текста на определението сочен като Регламента /.Страната отрича да е налице общата предпоставка, визирана в чл.17 от Регламента, както и допустимостта на разширителното му тълкуване. Договорът не може да се приеме сключен с лице за цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия, в качеството му на целеви потребителски кредит, за финансиране на обучение, с цел придобиване на професия - лекар, по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти / ЗКСД /. Касаторът се позовава на чл. 5 ал. 1 т. 1 от ЗКСД – целево отпускане на кредита, за заплащане таксите за обучение за целия или за част от периода на обучение, съгласно учебния план, както и на чл. 21 ал. 2 ЗКСД, според който усвояването на кредита става чрез директен превод по сметка на висшето училище или научна организация, без в нито един момент сумите да са на разположение на кредитополучателя, за да се разпореди той със същите за други цели - закупуване на стоки или услуги, в качеството на потребител. Алтернативно намира, че не се установяват и допълнителните предпоставки за предвидената защитна компетентност – чл. 17 пар.1 б.“а“,“б“ и „в“ от Регламента и конкретно - б.“б“, с която се е обосновал въззивния съд - тъй като не се касае за кредит, предоставен за финансиране продажба на стоки, като последното условие ,според касатора, е относимо към всяка от двете хипотези на б. „б“. Дори да се приеме приложима защитната компетентност по чл.17 от Регламента, касаторът счита, че съдът неправилно е приел за установено постоянно местоживеене на ответника Б. М. във Федерална Република Германия. Оспорва правилността на констатацията на въззивния съд за местоживеенето на ответника единствено въз основа на удостовереното по реда на Регламент № 1393/2007 г. връчване на съдебните книжа – чрез оставяне на документите в пощенската кутия, без установен контакт с адресата или с лице, което да е потвърдило местоживеенето му на адреса в [населено място]. Касаторът счита, че се касае за неизвестно местоживеене на ответника, в която хипотеза намира приложение разрешението, дадено в решение на СЕС по дело С-327/2010 г. и съответно - компетентен да разгледа спора е българският съд, след като ответникът е напуснал посочения в договора за кредит адрес в страната, без да посочи новия си адрес и актуалния му адрес е неизвестен. Касаторът намира неправилен и извода на съда, че в договора за кредит липсва споразумение за избор на съд, съгласно пар.19 ал.3 от Регламента, каквото извежда от заключителната част на договора за кредит, в която е посочено, че за неупоменатите в същия и в Общите условия въпроси се прилагат разпоредбите на ЗКИ, Наредбите за прилагането му и други относими нормативни актове. Според страната, така уговореното демонстрира намерение на страните, за разрешаване на спорове помежду им да се прилага българското законодателство и разглеждането им да е пред български съд. Навеждат се алтернативни съображения за компетентност на българския съд, съгласно чл. 7 пар. 1 б.“а“ и б.„б“ от Регламента. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: С определение № 637/ 27.09.2022 г. по т.д.№ 774/2021 г. на Окръжен сд – Варна е прекратено производството, образувано по искове на „ Банка ДСК „ АД срещу Б. М., с правно основание чл.415 ал.1 т.3 вр. счл. 430 ал. 1 и ал.2 ТЗ вр. с чл. 79 ал.1 ЗЗД и чл. 86 ал.1 ЗЗД, за осъждане ответника да заплати на ищеца 47 362,80 лева – главница, 3 492,83 лева - договор за лихва за периода 22.10.2020 г. – 08.11.2021 г. и 194,75 лева – законна лихва за забава за периода 15.10.2020 г. – 08.11.2021 г., на основание договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти, сключен на 08.11.2013 г. по реда на ЗКСД. Съдът е счел, че предмет на спора е осъдителен иск срещу потребител по договор за потребителски кредит, съгласно чл. 17 пар. 1 б. „б“ от Регламент 1215/2012 г., който не е български гражданин и видно от изисканата от ОД на МВР – Варна информация е имал статут на продължително пребиваващ в Република България до 31.12.2014 г. / исковата молба предявена на 09.11.2021 г. /. Позовал се е на липсваща адресна регистрация на лицето в страната, съгласно справка в национална база данни, както и на редовно връчване на съдебните книжа, чрез формуляр по реда на Регламент № 1393/2007 г. и съгласно отбелязванията в същия, на адрес в [населено място], Федерална Република Германия. Така е обосновал липса на компетентност да разгледа спора и международно компетентен за това – германският съд. За да потвърди първоинстанционното определение въззивният съд е отрекъл установимо от договора споразумение за избор на съд и се е позовал на регистриран на 10.05.2022 г. по делото сертификат за изпълнено връчване, издаден от съда в Германия, с удостоверена дата 06.04.2022 г. на уведомяване на адресата, на посочения от самия ищец адрес в Германия и отбелязване, че връчването е извършено по пощата, без изготвена разписка за доставката, чрез поставяне на книжата в пощенската кутия, поради невъзможен достъп до жилището / т.12 .2.1.2.1 и т.12.2.1.3 от формуляр към чл.10 от Приложение І към Регламент /ЕО/ 1397/2007 г.. Съдът е приел, че банковото кредитиране по ЗКСД покрива характеристиките на потребителски договор по чл.17 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012 г., тъй като договорът с предмет доставка на финансова услуга е сключен от студент, неприключил обучението си, поради което не би могъл да се зачете като договор за финансиране на професионална дейност. Като банков кредит с погасителен план на разсрочени вноски сделката, според въззивния съд, покрива характеристиката на договор за заем, изплатим на вноски - чл. 17 пар. 1 б.“б“ пр. първо от Регламента. Установената трайна фактическа връзка на ответника с държавата на сезирания съд е преустановена с изтичане статута му на продължително пребиваващ в Българя чужденец. Ищецът се е позовал на известен адрес на ответника по постоянното му местоживеене в Германия, заявено и при сключването на договора за кредит и доколкото знанието на същия придава на спора международен елемент, за да го разгледа, сезираният български съд е длъжен да съобрази специалните правила, наложени императивно за уеднаквяване и предвидимост на компетентността на съдилищата в рамките на Съюза при гарантиране и на последователно утвърждавани достижения на потребителската защита / цитира се решение по дело С – 296/20 и определение по дело С-98/20 на СЕС/. Въззивният съд е споделил за правилно доверяването на първоинстанционния на официално удостовереното връчване, в съответствие с правото на държавата, където се намира адреса на ответника, обявен като последно известен на кредитора, като невъзможността за установяване на директна връзка с адресата, поради липса на достъп до жилището, но при ясно обозначена пощенска кутия за кореспонденция със същия, не може да се съобразява като напускане на адреса. Предвид последното, съдът е отрекъл приложимостта на приетото в решение по дело С – 327/2010 г. на СЕС. Приел е компетентност на германския съд, съгласно чл.18 пар. 2 от Регламент № 1215/2012 г.. Относно неприложимост на чл. 19 пар.3 от Регламента – дерогиране на предвидена по чл. 17 компетентност, поради сключено споразумение за избор на съд, въззивният съд алтернативно е посочил, че дори да се приеме за такова уговореното в заключителната част на договора за кредит, относимо единствено към приложението на материален закон, то договорена компетентност на български съд би била в противоречие с националния закон на „избрания „ съд, доколкото според чл. 117 ал. 3 ГПК споразумение за избор на съд, по спор срещу потребител, може да има действие само ако е сключено след като спорът е възникнал поне с отправено до длъжника извънсъдебно позоваване на фактическия състав, пораждащ претенцията на доставчика. В изложението по чл. 284 ал.3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/Налице ли е общата предпоставка за приложимост на защитната компетентност при потребителски договори, предвидена в чл.17 от Регламент № 1215/2012, а именно – договорът да е сключен от лице, за цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия, по отношение договорите за кредит за финансиране на студенти и докторанти, по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти /ЗКСД /, с оглед обстоятелството, че същите се отпускат целево – за заплащане на такси за обучение, което ги поставя в тясна и конкретна връзка с бъдещата професия на кредитополучателя и в никой момент той не разполага с тях, за да ги изразходва за цели,различни от договорената, като напр. да закупи с тях стоки и/или услуги, в качеството на потребител ?; 2/ Изискването кредитът да е предоставен за финансиране на продажбата на стоки относимо ли е и за двете хипотези на чл.17 пар.1 б.“б“ от Регламент № 1215/2012 г. / както договорът за заем, така и всяка друга форма на кредит да бъдат предоставени именно за финансиране продажбата на стоки, за да се приложи защитната компетентност при потребителски договори / или само за втората му хипотеза / т.е. защитната компетентност при потребителски договори се прилага винаги по отношение на договори за заем, изплатими на вноски, а по отношение на всякакви други форми на кредит – само ако са предоставени за финансиране на продажба на стоки / ? – допълнителният селективен критерий по всеки от въпросите се обосновава в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поради липса на формирана съдебна практика и доколкото вторият касае тълкуването на чл. 17 пар.1 б.“б“ от Регламент № 1215/2012 г. касаторът предявява искане за допускане преюдициално запитване до СЕС, за отговор на същия; 3/ След преценка за приложението на правилата на защитната компетентност по потребителски договори по Регламент № 1215/2012 г., обстоятелството, че по делото е удостоверено връчване на съдебните книжа на ответника, по реда на Регламент № 1393/2007 г. само по себе си води ли до извод, че лицето има местоживеене в съответната държава – членка, в която е извършено връчването, ако връчваните документи са поставени в пощенската кутия на адреса, без да е установен контакт със самия адресат или негов близък, който да потвърди, че лицето живее там ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в същата хипотеза, поради липса на формирана съдебна практика; 4/ Следва ли сезираният съд да положи необходимите усилия да установи настоящото местоживеене на ответника, включително да провери, дали ответникът има местоживеене в друга държава – членка, като за тази цел, в съответствие с Общностното право / чл.62 пар.2 от Регламент 1215/2012 г. / приложи правото на тази държава членка ? – въпросът се обосновава в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК, с приетото в решение по дело С – 327/10 на СЕС. Първи и втори въпроси кореспондират с решаващите мотиви на въззивното определение, като относими към обосноваването на общата и допълнителните предпоставки за приложение на защитната компетентност при потребителските договори, съгласно чл.17 пар.1 б.“б“ от Регламент № 1215/2012 г., при определяне на международно компетентния по спора съд - германският. Налице е формирана еднозначна практика на ВКС - определения по ч.г.д.№ 678/2021 г. и ч.гр.д.№ 3086/2021 г. на ІV г.о., ч.гр.д.№ 5000/2021 г. на ІІІ г.о. на ВКС – според която договорът за кредит, сключен по реда на ЗКСД, има потребителски характер, като сключен от физическо лице за цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия. Това разрешение настоящият състав споделя, именно базирайки се на логиката на касатора, че разпоредбата следва да се прилага стриктно, а не разширително – и досежно договори за кредит, за цели, евентуално способстващи в бъдеще упражняването на професия от кредитополучателя. Следователно, не се обосновава допълнителния селективен критерий по първия въпрос. В посочените определения е прието също, че разпоредбата на чл. 17 пар. 1 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012 г. не изисква едновременното и кумулативно наличие на всяко едно от допълнителните условия по б."а", б."б" и б."в", за да се определи договора като потребителски, а е достатъчно наличието само на едно от тях, с който извод настоящият състав също се солидаризира. Съставите са приели, че б."б" на чл. 17 пар. 1 от Регламента съдържа две отделни хипотези, свързани със съюза "или" / поради което трябва да се разглеждат като самостоятелни и независещи една от друга /, а изискването кредитът да е предоставен за финансиране на продажбата на стоки е относимо само към втората хипотеза - за договори, различни от договора за заем, изплатим на вноски, но които, с оглед на съдържанието и последиците си, могат да бъдат разглеждани като форма на кредитиране на лицето за покупката на стоки. Този извод, основан единствено на граматическо, но не и на логическо тълкуване – с оглед общата предпоставка за потребителски характер на договора в чл.17 от Регламента, поради което не би могла в никоя хипотеза да се ирелевира удовлетворимата със сключването на договора цел, настоящият състав не подкрепя, доколкото „ продажбата на стоки„ единствено визирана в текста, не изключва паралелно приложимата равнозначно хипотеза „ продажба на услуги „/ каквато е и предоставянето на заем / и се касае за обединяващ - за приложение на понятието „ потребител „, критерий, който не би могъл да се изключи в никоя от двете хипотези на б.“б“. Разграничаването им е единствено относно вида на сделката - заем или друга / с оглед многообразието от правни основания /, която, обаче, удовлетворява идентични потребности - финансиране закупуването на стоки или услуги. В настоящата хипотеза, кредитирането е безспорно за финансиране кредитополучателя при покупка на услуга – образователна, за обучаване в конкретна специалност. Следователно, отговорът на втория поставен въпрос, дори в смисъла, поддържан от касатора, не е от естество да обоснове различен правен резултат и като такъв въпросът не съставлява правен – отговорът на който да е от значение за изхода на спора. По тези съображения не следва да се допуска и преюдициално запитване по тълкуване на чл. 17 пар. 1 б.“б“ от Регламент № 1215/2012 г.. Третият от въпросите, с тази си формулировка - фактологичен, заобикаля релевантния по същество правен въпрос - приложим ли е, при връчване съдебните книжа на ответника – потребител, с посочен от ищеца постоянен адрес по местоживеене в държава, различна от тази на сезирания съд, закона на държавата по местоживеене на ответника и обвързващо ли е за сезирания съд официално удостовереното, съгласно същия закон, връчване ? Дори да се конкретизира с този му – правен - смисъл, въпросът не е обоснован с допълнителен селективен критерий в сочената хипотеза на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Съгласно задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, обосноваването изисква посочването на неясна, непълна или противоречива правна норма, приложима в отговор на въпроса, по която е формирана противоречива съдебна практика, съответно посочена или обосноваване на предпоставки, за преодоляване на иначе еднозначна съдебна практика, но явяваща се неправилна, с оглед промяна в обществените условия или изменение на законодателството. Такива предпоставки и изобщо приложимата правна норма, изключваща обвързаност на българския съд с официално удостовереното от германския съд връчване на съдебните книжа, касаторът не посочва. Четвъртият въпрос не включва специфичните предпоставки на настоящата хипотеза, в която самият ищец сочи посочен му от ответника постоянен адрес по местоживеене, съответно потвърден за актуален, с официално удостоверяване връчването на съдебните книжа от съда по постоянното местоживеене на ответника. Респективно, не се касае за приет от съда и съобразен за решаващите му мотиви „ неизвестен адрес„ на ответника – потребител, само в която хипотеза, така формулиран, въпросът би бил релевантен и като такъв - удовлетворяващ общия селективен критерий. Дори да се приеме за удовлетворен последния, не се обосновава допълнителния такъв, в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК. Соченото решение на СЕС по дело С-327/10 е относимо именно към хипотеза на неизвестно и неустановимо местоживеене, какъвто не е настоящият случай. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение