Определение № 4205 от 20.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1379/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. В. И., чрез адв. М. Ч., срещу решение № 1624/19.12.2022 г. по в.гр.д. № 2752/2022 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е обезсилено изцяло решение №1563 от 11.05.2022 г., постановено по гр. д.№ 13051/2021 г. по описа на Районен съд-Пловдив, прекратено е производството по делото и е изпратено по подсъдност на Административен съд-Пловдив. Касаторът счита, че въззивното решение е неправилно, поради което моли да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде уважен предявеният иск. За допускане на касационно обжалване касаторът поставя следните въпроси: 1/. Какъв характер (на частни или публични вземания) имат паричните обезпечения – гаранционни депозити за обезпечаване на възможни митнически задължения за вносни мита, в това число и вземанията за връщането им? 2/. Допустимо ли е вземанията за връщането на гаранционни депозити за обезпечаване на възможни митнически задължения за вносни мита, да бъдат прехвърляни чрез цесия на трети лица, или за тях се отнася забраната в чл. 190 ДОПК? 3/. Могат ли да бъдат предмет на искове по чл. 55 и чл. 59 от ЗЗД вземанията за връщане на платени гаранционни депозити за митнически задължения за вносни мита и ако отговорът е положителен, то на кой родово компетентен съд са подсъдни тези искове – граждански или административен? Според касатора тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според касатора решението е и очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето от ГПК. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор на касационна жалба от Териториална дирекция „Митница София” на Агенция „Митници”, чрез гл. юрк. К. С., в който се излагат доводи за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване, моли се да потвърди въззивното решение. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Въззивният съд е приел, че е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за връщане на сума, представляваща предоставено обезпечение, внесено под формата на паричен депозит от 7 600 лева за обезпечаване на митнически задължения, които биха могли да възникнат по митническа декларация № МRN16BG005800H0105807/20160719 г., като получена от ответника ТД „Митница София” на Агенция „Митници” без правно основание. При условията на евентуалност са предявени и следните искове: за връщане на сумата като получена на неосъществено основание (чл. 55, ал. 1, предл. второ от ЗЗД). евентуално като получена на отпаднало основание (чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД), евентуално поради неоснователно обогатяване на ответника с получаване на сумата за сметка на ищеца (чл. 59, ал. 1 ЗЗД). Съдът е приел, че ищецът се позовава на липсата на основание за задържане от митническите органи на внесеното обезпечение. Посочил е, че защитата срещу това нарушение може да се търси само по реда на специалния административен ред, който изключва компетентността на общите съдилища. В обжалваното решение се изтъква, че освобождаването на обезпечението става по реда на чл. 98 от Регламент (ЕС) № 952/2013 от митническите органи, след като митническото задължение или съответното друго вземане бъде погасено или не може да възникне отново. Въз основа на това съдът е приел, че е от компетентността на митническия орган да осъществи преценка дали са налице предпоставките на чл. 98, § 1 от Регламент (ЕС) № 952/2013. Приел е още, че по силата на чл. 59, ал. 1 от АПК, вр. с чл. 22 от Регламент (ЕС) № 952/2013 съответният митнически орган постановява решението си по заявление на лицето, поискало освобождаване на обезпечението. На основание чл. 220, ал. 1 от Закона за митниците това решение подлежи на обжалване по реда на АПК, а съгласно чл. 220, ал. 2 от ЗМ постановеното решение на директора на Агенция „Митници“ подлежат на обжалване пред съда по реда на АПК. Въз основа на изложеното въззивният съд е заключил, че отношенията, свързани с освобождаване на обезпечението по чл. 59, ал. 1 от АПК, вр. с чл. 22 от Регламент (ЕС) № 952/2013, са административноправни. Според въззивния съд надлежният ред за разглеждане на спора е по АПК, а подведомствеността е на административните съдилища. С тези мотиви съдът е приел, че първоинстанционното решение е процесуално недопустимо, като постановено по съдебен спор, който е неподведомствен на гражданските съдилища. Същото е обезсилено и производството по делото е прекратено, като делото е изпратено по компетентност на Административен съд – Пловдив. По основанията за допускане на касационно обжалване настоящият състав на ВКС, III г. о., намира следното: Посочените от касатора първи и втори въпрос са неотносими към предмета на спора, разрешен с обжалваното въззивно решение, защото въззивният съд не се е произнесъл по тях. За да бъде допуснато касационно обжалване, съгласно посоченото в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В случая въззивният съд не се е произнесъл нито относно характера на процесното вземане (частно или публично), нито относно възможността за неговото прехвърляне чрез цесия. Поради отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да се обсъжда допълнителната. Третият въпрос е обусловил волята на въззивния съд, но не е налице сочената от касатора допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване. Касаторът не е изложил аргументи защо според него този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Според т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Според трайната практика на ВКС не е достатъчно само да се извърши позоваване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но и да се изложат аргументи защо поставените правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото (определение № 799 от 21.12.2010 г. по т. д. № 580 /2010 г. на ВКС, II т. о., определение № 480 от 25.05.2016 г. по гр. д. № 1660/ 2016 г. на ВКС, III г. о., определение № 20 от 05.01.2016 г. по гр. д. № 4259/ 2015 г. на ВКС, III г. о. и др.). Когато аргументи не са изложени, ВКС не може да провери дали е налице предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В случая касаторът не е обосновал защо въпросите биха спомогнали за развитието на правото. За пълнота настоящият състав намира за нужно да посочи следното: Дейността по изискване за представяне на обезпечение, внесено под формата на депозит, за обезпечаване на митнически задължения и респективно освобождаване на обезпечението е административна. Съгласно чл. 22 от Регламент (ЕС) № 952/2013 обезпечението, учредено по реда на този регламент, подлежи на възстановяване с отправяне на искане до съответния митнически орган. Същият орган има правомощие да прецени дали са налице предпоставките за освобождаване на обезпечението, предвидени в чл. 98, § 1 от Регламент (ЕС) № 952/2013. Митническият орган е административен орган – той упражнява властнически правомощия във връзка с прилагането на митническото законодателство. Решението му, с което се отказва възстановяване на обезпечение по Регламент (ЕС) № 952/2013, има характера на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК. При конкретната фактическа обстановка се отказва издаването на благоприятстващ административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК. Решението за възстановяване на обезпечение отговаря на предпоставките, посочени в цитираната разпоредба, защото в нормативен акт със силата на закон е предвидено, че то се издава от съответния митнически орган (чл. 98 от Регламент (ЕС) № 952/2013), като с него непосредствено се засягат правата на правните субекти, върху чието имущество е учредено обезпечение – не могат да си служат и да се разпореждат с него. В чл. 220, ал. 1 ЗМ е предвидено, че всяко лице може да обжалва засягащи го решения на митническите органи по реда на АПК, а в чл.220, ал.2 ЗМ е предвидено, че актовете на директора на Агенция „Митници“ подлежат на обжалване пред съда по реда на АПК. Административните съдилища са специални съдилища. На тях законодателят е избрал да предостави разглеждането на определена група спорове, свързани с упражняването на административна дейност. Всички други спорове са подведомствени на общите съдилища. В конкретния случай законът ясно предвижда, че отказът за възстановяване на обезпечение, дадено във връзка с митническа декларация и дали съществува основание за връщането му подлежи на разглеждане от административните съдилища. От разглежданите норми на закона по ясен и несъмнен начин следва, че процесният спор е подведомствен на административните съдилища. Поради това не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според настоящия състав на ВКС не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК-за очевидна неправилност за допускане на касационно обжалване. Очевидната неправилност е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания въззивен съдебен акт, който може да бъде констатиран от състава на касационната инстанция без реална необходимост от извършване на присъщия за касационната инстанция същински касационен контрол – анализ или съпоставяне на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, на съществено нарушение на съдопроизводствените правила или за необоснованост. Затова и според формираната практика на ВКС по приложението на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК очевидно неправилен ще бъде въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, приложена е несъществуваща или отменена правна норма, не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на формалната логика. Когато неправилността не е очевидна, допускането на касационно обжалване е задължително обусловено от наличие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и една от специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, каквито в случая не са обосновани. Поради изложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд-Пловдив. Воден от гореизложеното, ВКС, състав на ІII г.о.,