Определение № 2229 от 29.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2303/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Делото е образувано по касационната жалба на К. Г. И., чрез адвокат М. А. от АК – П., против въззивното решение № 1192 от 17.10.2024 год. на Окръжен съд – гр. Пловдив, постановено по в. гр. д. № 1507/2024 год. С него е отменено първоинстанционното решение № 1456 от 1.04.2024 год. по гр. д. № 6052/2023 год. на Пловдивския районен съд и вместо това е признато за установено по отношение на касатора, че И. К. Д. е собственик на 1/12 ид. ч., освен притежаваните от него 1/3 ид. ч.от поземлен имот с идентификатор № *** по кадастралната карта на [населено място] поле, с площ 1 886 кв. м., подробно описан в решението, както и, че ищецът е собственик на 1/12 ид. ч. от построените в горния имот сгради с идентификатори № № **** - № ****, подробно описани в решението, като е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му отхвърлителна част до размера от 13/108 ид. ч. Касаторът обжалва решението в уважената част на исковете за собственост срещу него с доводи за неправилност при наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска отмяната му и вместо това същите да се отхвърлят като неоснователни. Претендира присъждане на направените разноски. В приложеното към жалбата изложение се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и това по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касация, ищец в производството - И. К. Д., в представения писмен отговор, чрез адв. Ив. Н., оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната от ответника част. От същия е постъпила насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в потвърдителната му част, с която искът му за собственост върху сградите е отхвърлен за разликата над 1/12 ид. ч. /9/108 ид. ч./ до 13/108 ид. ч., т. е. за 4/108 ид. ч. от сградите в имота. Поддържа довод за нарушение на закона поради несъобразяване, че сградите са придобити в режим на съпружеска имуществена общност между наследодателя и преживялата му съпруга В. Д., като се реливира и основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази му част. Насрещната касационна жалба се оспорва по съображения в представен от другата страна писмен отговор. Касационната жалба на ответника е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, поради което и е процесуално допустима. Същото важи и за подадената от ищеца насрещна касационна жалба. По поддържаните в изложението на касатора К. И. основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: За да отмени първоинстанционното решение, с което искът за собственост на спорните идеални части в съсобствения имот е бил отхвърлен, въззивният съд, за разлика от първоинстанционния, е приел, че разпоредбата на чл. 30, ал. 2 ЗС в случая е неприложима. В хипотеза на ликвидиране на съсобствеността между две групи съделители, правата вътре в съответната група съответстват на обема на притежаваните от тях права по отношение на поделения недвижим имот. Вътрешните отношения в групата остават такива, каквито са били, те не са предмет на уреждане, поради което и дори когато в договора за доброволна делба не са описани конкретни идеални части между отделните съделители, то не може да се приеме, че правата им са равни. Да се приеме това означава да се стигне до неоснователно обогатяване в случай, че един от съделителите в групата е имал по-голям дял от друг. С оглед на това въззивният съд е извел правата на съсобствениците по отношение на поземления имот, предмет на договора за доброволна делба, от правата, които тези съделители са притежавали преди същият да бъде разделен, респ. да бъде поставен в техен общ дял. Същите са определени въз основа на събраните доказателства относно притежаваната от В. Д. 1/6 ид. ч. от 2/3 ид. ч. от бившия имот, предмет на делба, както и притежаваната от нейния съпруг К. Д. останалата 1/3 ид. ч., наследена от наследниците след смъртта му. В резултат на това е направен и извода за притежаваната от В. Д. част – общо 2/9 ид. ч., а за низходящите на К. Д. – по 1/ 9 ид. ч. от поставения им в общ дял новообразуван поземлен имот, макар и в договора за доброволна делба да липсва уговорка между тях по отношение на правата им. Същите съображения са обосновали и извода на въззивния съд относно правата на тези съделители по отношение на сградите в горния имот, и с оглед приложението на чл. 92 ЗС. Въз основа на това съдът приел, че праводателят на ответника – Г. К. е прехвърлил повече права, отколкото е притежавал, с оглед на което и предявеният от ищеца иск за тази спорна разлика от 1/12 ид. ч. от имота и сградите в него е уважен, а над този размер до претендирания по-голям такъв по отношение сградите, отхвърлителното решение е потвърдено. Въз основа на поддържаното от ищeца договорно основание за възникване на съсобствеността между съделителите, получили възлагане на застроения имот в общ дял, при липса на уговорки относно дяловете им, е породен настоящият спор по повод на разпореждането на дела на един от тях и е с предмет обема на правата му. С оглед на това поставеният от касатора в т. 1.2 от изложението въпрос за промяна в квотите при поставяне в общ дял на делбения имот се явява относим към решаване на този спор. Произнасянето на въззивния съд по него в смисъл, че квотите на съделителите при поставяне в общ дял по договор за делба с трети съсобственик се запазват такива, каквито са били преди сключване на договора за доброволна делба, макар в него да не се съдържат уговорки по този въпрос, т. е. неприложима е разпоредбата на чл. 30, ал. 2 ЗС, противоречи на цитираното от касатора, а и от първоинстанционният съд решение № 56 от 1.08.2022 год. по гр. д. № 2242/21 год. на І г. о. на ВКС. В него е прието обратното становище – за приложение на чл. 30, ал. 2 ЗС в горната хипотеза. В същия смисъл са и мотивите в Определение по гр. д. № 289/2021 год. на ІІ г. о. на ВКС. Това обосновава допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по горният въпрос. Касационното обжалване следва да се допусне на същото основание и по подадената насрещна касационна жалба по въпроса за характера на собствеността на построеното по време на брака върху имот, собственост на единия съпруг, респ. съсобствен с други лица, при наличие на противоречива практика – цитираната в изложението, както и ТР № 4/2019 год. на ОСГК на ВКС. По тези съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.