Определение № 3767 от 21.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2263/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по процесуално допустима касационна жалба с вх.№ 4327 от 28.03.2024 г., подадена от И. В. М. и Н. И. М. чрез адвокат А. А. от АК – Б., срещу части от въззивно Решение № 90 от 19.02.2024 г. по в.гр.д.№ 815/2023 г. на Окръжен съд – Благоевград. Ответниците по касация П. В. М., М. С. М., З. А. М. и А. А. М. са депозирали отговор на жалбата чрез адвокат Г. Ю. от АК – Б.. Поддържат, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендират разноски. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: Предмет на обжалване е въззивно Решение № 90 от 19.02.2024 г. по в.гр.д.№ 815/2023 г. на Окръжен съд – Благоевград в частите му, с които съдът се е произнесъл по извършването на допуснатата между страните съдебна делба (като изрично е заявено, че не се обжалва постановеното, че в дял на И. В. М. и Н. И. М. се разпределя дървен навес, представляващ прилежаща част към СОС № ***** по КККР на [населено място]) и произнасянето по предявените срещу И. В. М. претенции по сметки. Въззивният съд е приел, че в случая са обособени две групи съделители: от една страна - П., М., З. и А. М., които са поискали в техен общ дял да се разпределят имоти и които в притежават общо 2/3 ид.ч. от делбените вещи, а от друга страна – настоящите касатори, притежаващи общ дял от 1/3 ид.ч. в режим на СИО. При така очертаните групи съделители, обема на квотите, броя, вида и предназначението на допуснатите до делба вещи, прието е, че приложим се явява способът по чл. 353 ГПК – чрез разпределение на имотите. Изложено е, че съсобствеността в делбеното производство се прекратява чрез теглене на жребий, разпределение на имотите по реда на чл. 353 ГПК, възлагане по реда на чл. 349 ГПК или чрез изнасяне на публична продан. Основен критерий за избора на способ е дали броят на реалните дялове съответства на броя на съделителите и доколко стойността на реалните дялове съответства на стойността на дяловете на съделителите. Съществено значение има обстоятелството дали е налице възможност за обособяване на повече реални дялове от допуснатите до делба имоти, както и становището на съделителите досежно начина на нейното извършване. Отчетено е, че в случая способът по чл. 349 ГПК е принципно неприложим с оглед вида на имотите и обстоятелството, че съсобствеността не е възникнала по наследяване. Като неоснователно е определено и искането на настоящите касатори делбените имоти да бъдат изнесени на публична продан, защото такова произнасяне е възможно само при неприложимост на останалите предвидени в закона способи. В случая, с оглед изричното искане на част от съделителите – ищците в процеса, за поставяне на делбени имоти в техен общ дял и при собственост в режим на СИО за 1/3 ид.ч. за съделителите И. и Н. М., предвид и общо петте на брой имоти, допуснати до делба, прието е, че може да се обособи дял за всяка от двете групи съделители. Изложени са и съображения защо в случая делбата не може да се извърши посредством теглене на жребий. Съдът се е произнесъл и по предявените претенции по сметки, като е приел, че искането за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС е основателно за периода от 21.01.2016 г. до 16.11.2021 г. Съобразно квотите в съсобствеността и заключението на СТЕ е прието, че на П. В. М. се дължи обезщетение в размер на 37 728 лв., на З. А. М. – сумата 25 152 лв., а на А. А. М. – сумата 12 576 лв. Съответно на това е постановено, че първоинстанционното Решение № 900084 от 13.04.2023 г. по гр.д.№ 2530/2015 г. на РС – Благоевград се отменява в частите, с които И. В. М. е осъден да заплати на П. В. М. сумата над 37 728 лв. (при присъдени от РС 42 161 лв.), на З. А. М. сумата над 25 152 лв. (при присъдени от РС 28 108 лв.) и на А. А. М. сумата над 12 576 лв. (при присъдени от РС 14 054 лв.), представляващи обезщетение за лишаване от ползване на допуснатите до делба недвижими имоти. Вместо това е постановено, че предявените от П. В. М., З. А. М., М. С. М. и А. А. М. срещу И. В. М. искания за сметки се отхвърлят като неоснователни за сумата над 75 456 лв. до претендираните общо 107 791,81 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на 2/3 ид.ч. от делбените имоти за периода от 21.01.2016 г. до 16.11.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата от 17.11.2021 г. до окончателното плащане. Посредством постановеното потвърждаване на първоинстанционното решение „в останалата част“, потвърдено се явява (наред с разпределението по реда на чл. 353 ГПК) осъждането на И. В. М. да заплати на П. В. М. сумата 37 728 лв., на З. А. М. - сумата 25 152 лв. и на А. А. М. - сумата 12 576 лв. В изложение към касационната жалба са формулирани следните въпроси: „Нарушен ли е принципът за равнопоставеност на съделителите в делбения процес, ако съдът по свой почин определи и групира кои имоти в чий дял следва да бъдат поставени ?“; „Следва ли при делба на имоти, които по кадастрални данни съществуват с отделни идентификатори и са самостоятелни обекти, но които дефакто са функционално свързани с друг делбен обект, без това да е отразено в архитектурната документация на сградата, да се отчете от делбения съд при определяне начина на извършване на делбата като факт, с който последния трябва да се съобрази при определяне на метода за прекратяване на собствеността ?“; „Следва ли при делба на имоти, които по кадастрални данни съществуват с отделни идентификатори и са самостоятелни обекти, но които дефакто са функционално свързани с друг обект, без това да е отразено в архитектурната документация на сградата, да се отчете от делбения съд за групирането на имотите при определяне на дяловете на съделителите ?“; „При преценка на съда за избиране на начин на извършване на делбата кои и какви обстоятелства следва да са налице, за да се приеме, че начинът на теглене на жребий е невъзможен или много неудобен като метод за прекратяване на собствеността ?“; „При разпределението по чл. 353 ГПК следва ли да има съгласие между всички съделители за обособяването в два дяла на делбените имоти, предвид факта че квотите на съсобственост на същите са по 1/3 ид.части ?“; „Правилно и законосъобразно ли е разпределението по чл. 353 ГПК при липса на изразено желание от някой от съделителите да получи дял по начина на обособяване, възприет от съда ?“; „Представлява ли различието в стойността на обособените делбени дялове пречка за извършване на делбата по реда на чл. 353 ГПК ?“. Според касаторите „посочените по-горе въпроси противоречат“ на Решение № 38 от 02.05.2018 г. по гр.д.№ 1343/2017 г. на ВКС, I г.о.; т. 5 от ППВС № 7 от 1973 г.; Решение № 127 от 24.02.1987 г. по гр.д.№ 12/1987 г., I г.о. на ВС и Решение № 47 от 12.02.2010 г. по гр.д.№ 818/2009 г. на ВКС, II г.о. Поставен е и въпросът „Когато в диспозитива си въззивната инстанция веднъж се е произнесла по претендираните суми за обезщетение съобразно квотите на собственост на посочените по-горе лица, и втори път се е произнесла с общ диспозитив за тези суми, представлява ли произнасянето на съда с два диспозитива за претендираните суми по реда на чл. 31, ал. 2 ЗС във вр. чл. 346 ГПК съществено нарушение на материалните и процесуалните правила, което обуславя процесуална недопустимост на решението след като не е ясно на кой какви суми се дължи съобразно заявеното от тях искане ?“. Първите седем въпроса са поставени във връзка с произнасянето на въззивния съд по способа за извършване на делбата. Същите не обективират основание за допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. При извършването на съдебната делба водещ е принципът на чл. 69, ал. 2 ЗН всеки от съделителите да получи дела си в натура, като публичната продан по чл. 348 ГПК (искане за допускането на каквато е поддържано от настоящите касатори във въззивната им жалба) е крайна мярка, приложима само, ако не съществува възможност всеки съделител да получи дела си в натура. В случая възможност да бъде извършена делба по реда на чл. 353 ГПК е установено, че съществува, тъй като допуснатите до делба обекти са пет и от тях е установено, че могат да се обособят два дяла - за всяка от двете групи съделители предвид изрично заявеното от съделителите-ищци искане за отреждането на общ дял за тях. Така е спазен принципът на чл. 69, ал. 2 ЗН всеки съделител да получи дял в натура, като неравенството е постановено да се уравни с пари. Както аргументирано е изложил въззивният съд, неравенството на правата на страните в съсобствеността изключва тегленето на жребий по чл. 352 ГПК, поради което законосъобразно е постановено извършването на делбата чрез разпределянето на имотите по реда на чл. 353 ГПК. Произнасянето му не разкрива противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в т. 5 от ППВС № 7/1973 г., като в изложението изобщо липсват аргументи за такова. Последното важи и по отношение цитираното Решение № 47 от 12.02.2010 г. по гр.д.№ 818/2009 г. на ВКС, II г.о. С Решение № 38 от 02.05.2018 г. по гр.д.№ 1343/2017 г. на ВКС, I г.о. е извършено тълкуване по въпрос „представлява ли различието на стойността на дяловете пречка за извършване на делбата по колена“, какъвто правен проблем не е стоял за разрешаване пред въззивния съд, респ. – посоченото решение на ВКС съставлява неотносима съдебна практика. Решение № 127 от 24.02.1987 г. по гр.д.№ 12/1987 г., I г.о. на ВС е постановено при действието на отменения ГПК и (съгласно т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК) не попада в обхвата на актовете, подлежащи на съобразяване при селектиране на жалбите по реда на чл. 288 ГПК. В изложението е налице бланкетно позоваване и на специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Когато се твърди това основание за допускане на касационно обжалване касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Направеното общо позоваване, че произнасянето по спора е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според изложеното в т.4 от ТР по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. По отношение на приложения способ за извършване на делбата не се установява наличие и на някое от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което касационното обжалване на тази част от въззивното решение не може да бъде допуснато. Поставеният в изложението въпрос № 8 касае произнасянето по претенциите по сметки. Същите са заявени с обща молба, подадена по реда на чл. 346 ГПК, съдържаща искане за присъждане на сумата 210 000 лв., по отношение на която в първото съдебно заседание след допускане на делбата процесуалният представител на ищците е уточнил, че се претендира от доверителите й съобразно с дяловете им в съсобствеността. Съобразно така направеното уточнение и изменението, допуснато по реда на чл. 214 ГПК, първоинстанционният съд е присъдил обезщетения по чл. 31, ал. 2 ЗС поотделно, както следва: на П. В. М. – сумата 42 161 лв., на З. А. М. – сумата 28 108 лв. и на А. А. М. – сумата 14 054 лв. Съобразно своята преценка за основателността на претенциите, въззивният съд е постановил отменяването на първоинстанционното решение в частите, с които на П. В. М. е присъдена разликата над сумата 37 728 лв., на З. А. М. – разликата над сумата 25 152 лв. и на А. А. М. – разликата над сумата 12 576 лв., както и потвърждаване на осъдителното първоинстанционно решение до тези размери на обезщетението за лишаване от ползването на съсобствените имоти. За разликите, обобщено представени в диспозитива като разлика над общата сума на уважените искове (75 456 лв.) до общата сума на претенциите по чл. 31, ал. 2 ЗС (107 791,81 лв.), е постановено отхвърляне на исковете от въззивния съд. Така обективираната правораздавателна воля е ясна по съдържание, постановена е в рамките на сезирането и не поражда съмнение относно валидността и допустимостта на въззивното решение в тази му част, като същевременно определя поставения от касаторите въпрос № 8 като такъв без обуславящо значение за изхода на делото. Ето защо и в тази му част въззивното решение не следва да бъде допуснато до обжалване. С оглед настоящото произнасяне касаторите следва да заплатят на ответниците по касация сумата 2 200 лв. – договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение съгласно ДПЗС сер. АВ № 0000219058 (л. 70). По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия