Определение № 50106 от 17.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1454/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 268684/15.02.2022 г., подадена от С. В. Д., чрез особения й представител адвокат Б. Н., срещу решение № 267019 от 17.12.2021 г. по гр. д. № 10828/2020 г. на Софийски градски съд в частта му за потвърждаване на решение № 72144 от 14.04.2020 г. по гр. д. № 50203/2015 г. на Софийски районен съд в частта, с която е унищожен, на основание чл. 56 ЗН, по отношение на И. Г. Г., извършеният от С. В. Д. отказ от наследство, останало след смъртта на наследодателя й В. Н. М., починал на 25.11.1987 г., вписан под № 58/31.01.2013 г. в особената книга по чл. 49, ал. 1 ЗН на Софийски районен съд. Въззивният съд е посочил в решението си, че И. Г. Г. е предявил иск с правно основание чл. 26, ал. 2, във вр. с чл. 44 ЗЗД, във вр. с чл. 52, във вр. с чл. 49 ЗН срещу С. В. Д., и при условие на евентуалност иск с правно основание чл. 56, ал. 1 ЗН, както и иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД срещу С. В. Д., М. К. М. и Р. И. А.. Съгласно изложеното в исковата молба, ищецът е кредитор и взискател на С. Д. по изпълнителен лист, издаден по ч. гр. д. № 25214/2010 г. и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 25215/2010 г., и двете по описа на СРС. Първоначално било образувано изп. д. № 1818/2010 г. на ЧСИ с peг. № *, а след това - изп. д. № 1674/2014 г. на ЧСИ с peг. № *. Дълговете по изпълнителните листа не били погасени, а длъжникът не разполагал с имущество. С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 23, peг. № 4314, д. № 186/2013 г., М. М. (майка на С. Д.), прехвърлила на Р. А. правото на собственост върху ап. № 71, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] като съгласно нотариалния акт С. Д. желаела настъпването на правните последици от сделката и прехвърлила на купувача всички свои хипотетични права върху описания имот, които биха могли да възникнат по наследство, оставено от покойния й баща В. Н. М., бивш жител на [населено място], макар същата да е извършила отказ от наследство, вписан под № 58/31.01.2013 г. в специалната книга по чл. 49, ал. 1 ЗН на СРС. Освен това в т. 5 от приложенията на нотариалния акт са описани удостоверение за наследници, както и удостоверение за отказ от наследство, издадено по гр. д. № 2207/31.01.2013 г. по описа на СРС. Ищецът иска да се обяви за недействителен по отношение на него договорът за покупко-продажба, с който С. Д. прехвърля на Р. А. 1/4 ид. ч. от правото на собственост върху описания апартамент № 71, тъй като сделката го уврежда поради невъзможността да насочи принудително изпълнение върху имуществото на длъжника. Поддържа, че ответницата Д. е знаела за увреждането, доколкото извършеното разпореждане е след образуваните граждански дела. Твърди, че Р. А. също е имал знание за увреждане, тъй като е от кръга на близките на длъжника и е придобил имота само на формално основание. Софийски градски съд е приел за установено следното от фактическа страна: От материалите по ч. гр. д. № 25214/2010 г. и ч. гр. д. № 25215/2010 г. на СРС се установява, че в полза на И. Г. Г. са издадени заповеди за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителни листа срещу С. Д. за заплащане на парични вземания по запис на заповед и договор за паричен заем с нотариална заверка на подписите. Съгласно материалите по гр. д. № 2207/2013 г. по описа на СРС, по молба вх. № 579/31.01.2013 г. на С. Д. с правно основание чл. 52, във вр. с чл. 49 ЗН, с нотариална заверка на подпис с peг. № 1317/5.12.2000 г. на нотариус с peг. № * на НК, под № 58 на 31.01.2013 г. в особената книга на съда по чл. 49 ЗН е вписан отказ на С. В. М., [дата на раждане], от наследството, оставено след смъртта на баща й В. Н. М., починал на 25.11.1987 г. Законни наследници на починалия В. Н. М., съгласно удостоверение за наследници № 2944/31.08.2012 г., са М. К. М. – съпруга и С. В. М. - дъщеря, а съгласно удостоверение от 23.10.2018 г. – и В. В. М. – син. От удостоверение на Столична община от 24.10.2018 г. е видно, че между Р. И. А. и лицата С. В. Д. и М. К. М. няма родствена връзка. М. К. М. е в граждански брак с В. Н. М. от 10.08.1959 г. С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 13, т. II, peг. № 4314, дело № 186/2013 г. М. К. М. е прехвърлила на Р. И. А. правото на собственост върху недвижим имот с идентификатор ***** по КККР на [населено място], представляващ ап. № 71, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] ведно с избено помещение № 7 и съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху поземления имот, придобит от нея въз основа на договор за покупко-продажба на жилище, сключен по реда на чл. 117 от ЗТСУ, peг. № 173, т. VI, от 9.12.1975 г. на ГДИС при СГНС, и наследствено правоприемство, съобразно удостоверение за наследници № 2944/31.08.2012 г. и съдебно удостоверение за отказ от наследство от 31.01.2013 г. по гр. д. № 2207/2013 г. по описа на СРС. Съгласно текста на нотариалния акт, С. В. Д. потвърждава, че желае настъпването на правните последици от сделката и прехвърля на купувача всички свои хипотетични права върху описания имот. Съгласно удостоверение от 7.02.2019 г., издадено от ЧСИ peг. № * на КЧСИ, въз основа на издадените изпълнителни листа е образувано изп. д. № 1674/2014 г. и е насочено принудително изпълнение срещу С. Д. за събиране на присъдените суми. Пред първоинстанционния съд е допуснато изслушването на заключение по съдебно-техническа експертиза, от което се установява, че е постъпило електронно съобщение на 21.08.2014 г. в електронната поща на пълномощника на ищеца от ЧСИ М. П., както и съдържанието на прикачения файл (приложение № 1 към експертизата), което кореспондира със съдържанието на нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 13, т. ІІ, peг. № 4314, дело № 186/2013 г. От приетата справка по лице от СВ - София за периода 1.01.1992 г. - 29.10.2018 г. за С. В. Д. се установява, че през 2005 г. същата е придобила недвижим имот, който е продала през м. май 2006 г., като през м. юни 2006 г. е купила друг - ап. № 38, в [населено място],[жк], [жилищен адрес] отчужден чрез публична продан през 2016 г. Разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели - К. и Х., установяват, че в ап. № 71 след смъртта на В. М. са останали да живеят С. Д. заедно с майка си, децата и съпруга й до момента, в който Д. закупила жилище в квартала. Въз основа на така изложената фактическа обстановка въззивният съд е направил следните правни изводи относно иска по чл. 56 ЗН. Предявеният иск по чл. 56, ал. 1 ЗН е специален конститутивен иск и с него ищецът може да иска унищожаване на отказа от наследство на длъжника по съдебен ред. За да бъде реализирано това право, в чл. 56, ал. 2 ЗН са установени два срока, в рамките на които то може да бъде предявено. Сроковете са преклузивни, поради което съдът следи служебно за изтичането им. Първият срок е по-краткият едногодишен срок, който започва да тече от узнаването от кредитора за отказа от наследство, а по-дългият тригодишен срок тече от извършване на отказа от наследство. Софийски градски съд е приел за безспорно установено, че атакуваният отказ от наследство е извършен на 31.01.2013 г. и за него ищецът е узнал на 21.08.2014 г., когато отказът реално е бил сведен до знанието му, поради което е заключил, че към датата на предявяване на иска - 21.08.2015 г., визираните преклузивни срокове не са изтекли. От събраните доказателства се установява, че качеството на кредитор на ищеца спрямо С. Д. е възникнало преди извършването от нея на отказа от наследство през 2013 г., с оглед наличието от 2010 г. на изпълнителен лист, установяващ нейни парични задължения спрямо ищеца. Въззивният съд е посочил, че един от спорните въпроси между страните е относно качеството кредитор на ищеца И. Г., предвид възражението на С. Д., чрез особения й представител, че вземането е погасено по давност, доколкото изпълнителният лист е бил издаден през 2010 г., поради което ищецът е загубил това качество. Съдът е намерил това възражение за неоснователно. Изложил е, че искът по чл. 56 ЗН предоставя възможност на кредиторите на наследника-длъжник, извършил отказ от наследство, да искат унищожаване (отмяна) на отказа в своя полза, ако не могат да се удовлетворят от имуществото му. Унищожаването е относително - само в полза на поискалия го кредитор. Наличието на вземане, невъзможността на кредиторите да се удовлетворят от имуществото на длъжника, качеството на наследник на длъжника и извършен след възникване на вземането действителен отказ от наследство са предпоставки за уважаване на иска. Софийски градски съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че наведените възражения от Д. за погасяване на спорното право и/или правото на принудително изпълнение не могат да бъдат разгледани в настоящото производство, освен ако със сила на пресъдено нещо това право е отречено, което не се твърди. Визирал е, че самото вземане на кредитора срещу длъжника-наследник не е предмет на делото, образувано по предявения конститутивен иск по чл. 56 ЗН. Постановеното по този иск решение не формира сила на пресъдено нещо относно съществуването или несъществуването на вземането и размера му, предявяването на иска няма за последица спиране или прекъсване на погасителния давностен срок относно вземането на кредитора, а отмяната на отказа е относителна. Ето защо е намерил за недопустимо в производството по иск по чл. 56 ЗН да се предявяват и приемат за разглеждане възражения за изтекла погасителна давност относно вземането на ищеца-кредитор. Приел е, че след като ищецът по иска по чл. 56 ЗН е установил вземането си със заповедите за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителните листа, съдът следва да признае качеството му на кредитор. От друга страна, непредявените в производството по чл. 56 ЗН възражения на длъжника за изтекла погасителна давност или за погасяване вземането на кредитора поради плащане, прихващане или на друго основание, не се преклудират и биха могли да бъдат предявени в последващо исково производство, имащо за предмет спор относно самото вземане. Ако в исковото производство за вземането същото бъде отречено, уваженият иск по чл. 56 ЗН не би се отразил неблагоприятно на длъжника, тъй като унищожаването ще има действие само по отношение на поискалия го кредитор и последният няма да може да насочи изпълнение върху наследственото имущество (т.е. насочването на изпълнението върху наследственото имущество ще е невъзможно, въпреки унищожаването на отказа от наследство по отношение на поискалия отмяната кредитор). Подобно е разрешението и по иска по чл. 135 ЗЗД, който също цели запазване имуществото на длъжника като общо обезпечение за кредиторите му (чл. 133 ЗЗД) и който практиката приема за общ, спрямо специалния по чл. 56 ЗН. В случай на уважаване на иска по чл. 56 ЗН и насочване на изпълнението върху наследственото имущество, предмет на отменения в полза на кредитора отказ от наследство, длъжникът би могъл да осъществи защитата си по предвидения в чл. 439 ГПК исков ред, като предяви отрицателен установителен иск, с който да установи недължимост на сумите по издадения изпълнителен лист, поради изтичане на срока по чл. 117, ал. 2 ЗЗД и погасяване по давност на установеното със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист вземане, и обезпечи иска, като поиска спиране на изпълнението (397, ал. 1, т. 3 ГПК). Същата защита би могъл да проведе и в случай, че срокът по чл. 117, ал. 2 ЗЗД е изтекъл след уважаване на иска по чл. 56 ЗН. По тези съображения въззивният съд е намерил за д оказано качеството на кредитор на ищеца, която е една от кумулативните предпоставки за уважаване на иска по чл. 56 от ЗН. Посочил е, че д ругата предпоставка е липсата на достатъчно имущество, от което да се удовлетвори кредиторът, като по иска с правно основание чл. 56, ал. 1 ЗН ответникът следва да установи наличието на имущество (активи) за удовлетворяване вземането на кредитора, за което по делото не са ангажирани доказателства. Като е намерил за установени всички предпоставки за уважаване на иска по чл. 56 ЗН, съдът е потвърдил постановеното в този смисъл първоинстанционно решение. Жалбоподателката счита решението на въззивния съд в обжалваната част за неправилно и необосновано. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: Допустимо ли е при разглеждане на иска по чл. 56 ЗН да се предявяват и разглеждат възражения за изтекла погасителна давност относно вземането на ищеца-кредитор, като твърди, че същият е от значение за развитието на правото, тъй като липсва практика на ВКС по него. Насрещната страна И. Г. Г. е депозирала отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същевременно, съгласно дадените в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения, точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: Допустимо ли е при разглеждане на иска по чл. 56 ЗН да се предявяват и разглеждат възражения за изтекла погасителна давност относно вземането на ищеца-кредитор. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,