Определение № 50142 от 06.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 859/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Кредит Консулт„ЕООД против решение № 20/07.01.2022 г. по гр.д.№ 2693/2021 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 261576/26.05.2021 г. на Пловдивски районен съд. С потвърденото решение е обявена за недействителна спрямо Държавата, на основание чл. 216 ал. 1 т. 4 ДОПК осъществената с нотариален акт № 69, том І, рег. № 640, дело № 64/2016 г. на Нотариус Д. А., рег. № 368 на НК,сделка по покупко-продажба от 28.07.2016 г., с която „Гарант Инс„ ЕООД е прехвърлило на касатора „Кредит Консулт“ ЕООД собствения си недвижим имот - самостоятелен обект в сграда, с предназначение на гараж, находящ се в [населено място], ул.„Мадара„ № 2. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон, тъй като не счита да е доказан субективния елемент от фактическия състав на чл. 216 ал. 1 т. 4 ДОПК - знание за увреждането на взискателя, у дружеството – продавач, доколкото съдът го е обосновал с факта, че имотът е единствено имущество на продавача и не са представени доказателства за заплатена продажна цена. Касаторът сочи, че последното обстоятелство – заплатена цена – не е предпоставка за транслативното действие на продажбата, а доказателства за намерение за увреждане у прехвърлителя ищецът, носещ доказателствената тежест, не е представил. Ответната страна - Национална агенция за приходите – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неудовлетворяване на допълнителния селективен критерий. Ответната страна – „ Гарант инс „ЕООД – не е депозирала отговор. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност на въззивния акт, настоящият състав съобрази следното: За да потвърди решението за уважаването на иска, с правно основание чл. 216 ал. 1 т. 4 ДОПК, в относимост към субективния елемент от фактическия състав на иска – намерение за увреждане на публичния взискател / редакция на нормата към датата на сделката - ДВ бр. 58 от 26.07.2016 г. / - въззивният съд е възприел мотивите на първоинстанционния и изрично го е счел за обосновано със следните обстоятелства: 1/ липса на друго, освен разпореденото, имущество на длъжника, годно да удовлетвори взискателя и 2/ недоказано получаване от длъжника на продажната цена по сделката, като дори не се твърди да е платена. По останалите предпоставки за уважаването на иска по чл. 216 ал. 1 т. 4 ДОПК не са въведени касационни доводи за неправилност. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК касаторът формулира следния въпрос: В производство по предявен иск по чл. 216 ал. 1 т. 4 ДОПК, намерението за увреждане следва ли да бъде доказано от ищеца, тъй като намерението за увреждане е субективен елемент, част от фактическия състав на разпоредбата, или се предполага ? - допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, с решение по гр.д.№ 308/2011 г. на ІІІ г.о. на ВКС, на което касаторът счита, че въззивният акт противоречи. Въпросът не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като не се отнася към обхвата на дължимото доказване на субективния елемент от фактическия състав на иска по чл. 216 ал.1 т.4 ДОПК, към което, обаче, се отнасят касационните доводи за неправилност и с който е обоснован решаващия мотив на въззивния съд. Същият не е приел, че намерението на длъжника да увреди публичния взискател с извършеното разпореждане, се презумира и в тежест на ответниците е оборване на презумпцията,а го е счел за доказано от определени обстоятелства. Въпросът не се отнася до вида на релевантните за установяване намерението за увреждане обстоятелства. Ако пък се приеме, че така, както е формулиран, въпросът акцентира на разпределението на доказателствената тежест в процеса, то за нарушение на същото - в ущърб на защитата на касатора, поради невъзможност да представи доказателства, предвид неправилното й разпределение - няма въведен касационен довод. Дори да се приеме за удовлетворен общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, не е обоснован допълнителния селективен такъв, с посоченото решение на ІІІ г.о. на ВКС. В каузалната му част искът по чл.216 ал.1 т.4 ДОПК е счетен за неоснователен, тъй като ищецът не е ангажирал каквито и да било доказателства за сключване на сделката, с намерение за увреждане на взискателя. В настоящия случай, съдът се е обосновал с липсата на каквото и да било друго имущество, годно да удовлетвори взискателя, вкл.продажната цена по атакуваната сделка, които фактически констатации касаторът не е оспорил, с въвеждане на относим касационен довод. Ответната страна – НАП – е претендирала юрисконсултско възнаграждение, което следва да й се присъди, съобразно чл.37 от Закона за правната помощ вр. с чл. 25 ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, съгласно чл. 78 ал. 8 ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение