Определение № 3413 от 08.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4456/2023 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, във вр. с чл. 248 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото „Д.-Д“ ООД срещу определение № 2113/16.08.2023 г., постановено по частно възз. гр. дело № 2110/2023 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно определение е отменено определение № 3291/14.03.2023 г., с което е отхвърлена молбата по чл. 248 от ГПК на ответника С. П. Ч. за допълване в частта за разноските на определение от 05.10.2022 г., двете постановени по първоинстанционното гр. дело № 902/2022 г. на Софийския градски съд (СГС), и въззивният съд е осъдил ищцовото дружество-касатор да заплати на ответника С. Ч., направените от последния разноски в размер 1 000 лв. за адвокатско възнаграждение за защита по предявения в условията на евентуалност иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, по който първоинстанционното производство е прекратено. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение. В жалбата се излагат оплаквания и съображения за неправилност на същото, като се излагат съображения, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбите на чл. 78, ал. 4 и чл. 81 от ГПК като е приел, че независимо дали искът, по който производството е прекратено, е главен или евентуален, на ответника се дължат разноски на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК. В изложението към жалбата, като общи основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) следва ли да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение при обективно съединени в условията на евентуалност искове, когато производството по евентуалния иск е прекратено, но производството по главния иск все още продължава; и 2) във всички случаи ли, независимо дали искът е главен или евентуален, и независимо дали е предявен в условията на кумулативно или обективно съединяване, при отхвърлянето на евентуалния иск на ответника се дължат разноски. По отношение на първия въпрос касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по този въпрос в противоречие с определение № 70/05.02.2018 г. по частно търг. дело № 257/2018 г. на I-во търг. отд. на ВКС и определение № 284/06.04.2012 г. по частно гр. дело № 238/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. По отношение втория въпрос се сочи допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се поддържа, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Навежда се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като се поддържа, че обжалваното въззивно определение било очевидно неправилно. Ответникът по частната касационна жалба С. Ч., в отговора си на жалбата излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – за неоснователност на жалбата. За да се произнесе, съдът взе предвид следното: С исковата си молба по делото касаторът „Д.-Д“ ООД е предявило срещу С. П. Ч. и още двама ответници – физически лица, множество обективно и субективно съединени искове. С определението си от 05.10.2022 г. първоинстанционният СГС е приел, че срещу ответника С. Ч. дружеството-ищец е предявило следните искове: главен иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за обявяване за окончателна договорката в чл. 1.3.3 от предварителен договор за учредяване на право на строеж от 29.12.2016 г. – за учредяване на право на ползване върху идеални части от УПИ (подробно индивидуализиран), съответстващи на 72 % (47.66 кв.м.) от изградените в имота паркоместа; първи евентуален иск с правно основание чл. 82, във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер 27 000 EUR за (вреди от) неизпълнение на същата договорка в чл. 1.3.3 от предварителния договор; втори евентуален иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на същата сума 27 000 EUR, при твърдяно неоснователно обогатяване на ответника с нея за сметка на ищеца; главен частичен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 14 000 EUR, дължима (при общ посочен размер от 18 575.57 EUR) по силата на споразумение от 07.10.2020 г.; и главен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на лихва (обезщетение) в размер 1 634.28 EUR за забава върху (на) плащането на последната главница от 14 000 EUR, за периода 18.08.2021 г. - 28.01.2022 г. Със същото определение от 05.10.2022 г. първоинстанционният СГС е приел, че предявеният срещу ответника Ч. втори евентуален иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за сумата 27 000 EUR, е недопустим и е прекратил производството по него; като по останалите искове делото е насрочено в открито съдебно заседание. В прекратителната му част, първоинстанционното определение от 05.10.2022 г. е потвърдено с необжалвано и влязло в сила въззивно определение № 3178/15.12.2022 г. по частно възз. гр. дело № 3239/2022 г. на САС. С определението си № 3291/14.03.2023 г. първоинстанционният СГС е отхвърлил молбата на ответника С. Ч. за допълване по реда на чл. 248 от ГПК – в частта за разноските – на определението от 05.10.2022 г., като е приел, че претенцията за присъждане на разноски в размер 1 000 лв. за адвокатско възнаграждение, е неоснователна, тъй като производството спрямо молителя е прекратено по втория заявен срещу него евентуален иск. За да отмени така постановеното по реда на чл. 248 от ГПК първоинстанционно определение № 3291/14.03.2023 г. и уважи заявената по реда на чл. 248 от ГПК претенция на ответника Ч. за присъждане на разноски в размер 1 000 лв. за адвокатско възнаграждение, в мотивите към обжалваното въззивно определение № 2113/16.08.2023 г., САС е изложил съображения, че при прекратяване на производството по предявен иск, независимо дали същият е главен или евентуален, и дали е разглеждан по същество или е приет за недопустим, на ответника се дължат разноски на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК. Съдът е установил, че ответникът Ч. е поискал тези разноски своевременно – с отговора на исковата молба, като със същия е представил и доказателства за уговорени разноски в размер 2 000 лв. за адвокатска защита по евентуалния иск, както и за заплатени частично такива в размер 1 000 лв., като насрещната страна (касаторът-ищец) не е заявила в срок възражение за прекомерност на разноските. Въззивният съд е посочил още, че разноските са извършени за защита по евентуалния иск, който е бил предявен надлежно, и ответникът Ч. има право на присъждане на разноски при прекратяването на производството по иска. При така установеното настоящата инстанция намира, че обжалваното въззивно определение № 2113/16.08.2023 г. не е очевидно неправилно, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Няма основание касационното обжалване да се допуска и по втория формулиран от страна на касатора правен въпрос, тъй като постановката на същия визира дължимост на разноски в полза на ответника при отхвърляне на евентуален иск, а по настоящото дело не е налице и не е разглеждана такава хипотеза, респ. – въпросът е без значение за изхода на настоящото частно производство, поради което и не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Съдът намира, че касационното обжалване на въззивното определение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – по първия формулиран от страна на касатора правен въпрос: следва ли да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение при обективно съединени в условията на евентуалност искове, когато производството по евентуалния иск е прекратено, но производството по главния иск все още продължава. Посоченото от жалбоподателя определение № 70/05.02.2018 г. по частно търг. дело № 257/2018 г. на I-во търг. отд. на ВКС е постановено по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, но с него не е допуснато касационно обжалване, поради което това определение (подобно на определенията, постановени по реда на чл. 288 от ГПК) не формира практика на ВКС, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Обжалваното въззивно определение № 2113/16.08.2023 г. обаче е постановено в противоречие с посоченото от касатора определение № 284/06.04.2012 г. по частно гр. дело № 238/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, с което по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК е допуснато касационно обжалване, като в него е прието следното: Правните последици от отхвърлянето и прекратяването на производството по главния иск, когато има предявен евентуален са идентични – съдът се счита сезиран с евентуално съединения иск. Отговорността за разноски по делото се определя от изхода на делото по евентуалния иск. Когато между същите страни са предявени алтернативно или евентуално съединени искове, дължимата такса е една, едно е и адвокатското възнаграждение. В това определение на ВКС е прието още, че при уважаване на направен отвод за недопустимост на главния иск, разноски не се дължат, тъй като в този случай на разглеждане подлежат евентуално съединените искове и отговорността за разноски се определя от решението на съда по тях. Настоящият съдебен състав изцяло споделя това разрешение, което намира приложение и в разглежданата по настоящото дело хипотеза – когато производството е прекратено по евентуалния иск (независимо дали той е първи или втори по ред спрямо главния), а производството по главния иск продължава своето развитие. В допълнение следва да се посочи, че това разрешение намира своето основание в разликата между кумулативното и евентуалното обективно съединяване на искове срещу един и същи ответник. При кумулативното съединяване на искове съдът дължи разглеждане и произнасяне с решението си по всеки от кумулативно съединените искове, като разноските се присъждат в зависимост от изхода на спора по всеки един иск – когато той бъде уважен, съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски има ищецът, а когато искът бъде отхвърлен, съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК право на разноски има ответникът. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 4 от ГПК, ответникът има право на разноски и при прекратяването на производството по който и да било от кумулативно съединените искове срещу него. Различно е положението при евентуалното съединяване на искове срещу един ответник – съдът дължи разглеждане и произнасяне с решението си по главния иск, и ако го уважи, той изобщо не се произнася по евентуалния иск, като в тези случаи право на разноски има само ищецът, съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК, като ответникът му дължи разноските, направени както по повод уважения главен иск, така и по повод неразгледания евентуален иск; в тези случаи ответникът няма право на разноски, тъй като евентуалният иск нито е отхвърлен, нито производството по него се прекратява (той остава неразгледан, без да е налице непълнота на решението по смисъла на чл. 250 от ГПК, тъй като съгласно чл. 271, ал. 2 от ГПК в тези случаи висящността по евентуалния иск се възстановява пред въззивната инстанция, ако тя отмени решението по главния иск). По евентуалния иск съдът дължи разглеждане и произнасяне с решението си, само ако се сбъдне процесуалното условие, при което той е предявен – отхвърляне на главния иск, както и когато производството по главния иск бъде прекратено. В тези случаи произнасянето по претенциите за разноските зависи от изхода на спора по евентуалния иск – ако той бъде уважен, право на разноски отново има само ищецът, съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК, а ако евентуалният иск бъде отхвърлен, право на разноски има само ответникът, съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК, като ищецът му дължи разноските, направени както по повод главния иск, така и по повод евентуалния иск. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 4 от ГПК, ответникът има право на разноски при прекратяване на производството, и по главния иск, и по евентуалния иск. Когато производството бъде прекратено само по евентуалния иск, ответникът няма право на разноски на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК, а съдът следва да се произнесе по претенциите на страните за разноски в зависимост от изхода на спора по главния иск – съобразно разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК. Когато е предявен и втори евентуален иск – при процесуалното условие, че и първият евентуален иск бъде отхвърлен (в тези случаи първият евентуален иск е главен спрямо втория евентуален иск), съобразно гореизложеното ответникът има право на разноски само в случаите когато бъдат отхвърлени, и главният, и двата евентуални иска, или производството бъде прекратено по всеки от тях; а ищецът има право на разноски само ако някой от исковете му (главен или евентуален) бъде уважен със съдебното решение. Следователно, за разлика от случаите на частично прекратяване на производството по един от кумулативно съединените искове, когато съдът следва да осъди на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК ищецът да заплати направените от ответника разноски по повод този иск; при частично прекратяване на производството по един от евентуално съединените искове, съдът следва да се произнесе по претенциите на страните за разноски, в зависимост от изхода на делото по главния иск – съобразно разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК. Възприемането на друго разрешение относно разноските би заличило разликата между кумулативното и евентуално обективно съединяване на искове срещу един и същи ответник. При така възприетото разрешение на поставения правен въпрос, касационното обжалване на въззивното определение № 2113/16.08.2023 г. следва да се допусне и служебно, на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – с оглед извършването на служебната проверка относно процесуална допустимост на въззивното определение. При извършването на тази служебна касационна проверка, съдът намира, че обжалваното въззивно определение № 2113/16.08.2023 г. е процесуално недопустимо, като съображенията за това са следните: В случая с първоинстанционното определение от 05.10.2022 г. производството по делото е прекратено само по отношение на втория предявен срещу ответника Ч. евентуален иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. От възприетото по-горе разрешение на поставения по делото правен въпрос, както и от разпоредбата на чл. 81 от ГПК следва, че първоинстанционният съд може да се произнесе процесуално допустимо по направената с отговора на исковата молба претенция за разноски на ответника Ч., едва с решението си по делото – в зависимост от изхода на правния спор по главния иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД и на спора по първия евентуален иск с правно основание чл. 82, във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД, или най-рано – с друго (ново) преграждащо определение, с което производството по тези два иска би било прекратено. Следователно, като преждевременно постановено, произнасянето по тази претенция на ответника Ч. за присъждане на разноски – по реда на чл. 248 от ГПК – чрез допълване на определението от 05.10.2022 г., е процесуално недопустимо както с първоинстанционното определение № 3291/14.03.2023 г., така и с въззивното определение № 2113/16.08.2023 г., поради което същите следва да бъдат обезсилени. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение