Определение № 1099 от 14.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 202/2026 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищците по делото М. С. М. и К. С. К. срещу определение №5319/25.11.2025 г., постановено по в.ч.гр.д. №2393/2025 г. по описа на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено определение №12094/09.09.2025 г. по гр.д. №14105/2023 г. на Районен съд – Варна за частично прекратяване на производството по предявените искове на основание чл.79, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД от ищците М. М. и К. К. против „Банка ДСК“ АД и е освободен първоначалния ответник „Банка ДСК“ АД от участие в производството съгласно чл.224, ал.1 ГПК. В жалбата се твърди, че атакуваното определение е нищожно или недопустимо, евентуално неправилно. Жалбоподателите обосновават недопустимостта с твърдение за процесуалната недопустимост на потвърденото първоинстанционно определение. Поддържат, че са нарушени конституционните им права по чл.5, ал.2, чл.6, ал.2, чл.17, ал.1, чл.56, чл.117, ал.1 и чл.121, ал.2 КРБ, както и правото им на достъп до съд по см. на чл.7, ал.1 ЗСВ и чл.4, ал.3, чл.5, ал.4, и чл.6, чл.13 от ЕКЗПЧОС, и чл.4 и чл.19 ДЕС, и чл.47 и чл.52 ХОПЕС. Считат, че като не е разгледал по същество и не се е произнесъл по предявените имуществени искове за обезщетяване на вредите от договорното неизпълнение на банката-ответник, вкл. за пропуснати ползи, както и обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода на забавата, съдът ги е третирал неравно, нарушил е правото им на защита и принципа за диспозитивното начало в процеса. Сочат, че въззивният съд не се е придържал към задължението си по чл.6 ХОПЕС да основе съдебния акт върху правото на Съюза. В тази връзка твърдят, че е допуснато противоречие с решения на СЕС по дело: С-46/87, С-227/88, С-818/21, С-83/19, С-127/19, С-195/19, С-291/19, С-355/19, С-48/71 и др. Молят да бъде прогласена нищожността, евентуално да бъде обезсилено или отменено обжалваното определение и делото да бъде върнато на решаващия съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Претендират присъждане на направените разноски във въззивната и в касационната инстанция, съгласно приложен списък по чл.80 ГПК. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, както и на ал.2, пр.1-3, като касационните жалбоподатели сочат следните правни въпроса, обусловили изхода на спора: „1/ Допустимо ли е въззивият съд, като съд по същество, да излиза извън пределите на служебната си проверка и да се произнесе в противоречие с диспозитивното начало в процеса по подадена частна жалба срещу акта на първата инстанция за прекратяване на производството по предявени обективно съединени искове срещу ответник- търговска банка, за обезщетяване на имуществени вреди /от пропуснати ползи/, от договорното й неизпълнение, и последната бъде освободена от отговорност по главните и акцесорни искове, включително за отговорността й за разноски по делото, на осн. чл.224, ал.1 ГПК, и заместена в делото от трето лице- помагач /в качеството му на преживял втори съпруг на титуляра по влоговете, без той да притежава самостоятелни права, наравно с децата й от първия брак, като лично имущество на майката-праводател/, без да упражни надзор за законност, за противоречие на акта с норми от по-висш ранг, от Конституцията и от Правото на ЕС? Твърди се противоречие с ППВС №1/1985 г., ТР №1 от 17.07.2001 г. по тълк.д. №1/2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР №1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 25/22.02.2010 г. по т.д. №657/2009 г. на ВКС, І т.о., решение №1/24.01.2023 г. по к.д. №17/2022 г. на КС на РБ, решение №12/30.09.2022 г. по к.д. №10/2021 г. на КС на РБ, решение №72/10.07.2019 г. по т.д. №549/2016 г. на ВКС, І т.о. и др.; 2/ При разглеждане и решаване на въпроса за основателността /или неоснователността/ на подадена частна жалба до въззивния съд, длъжен ли е последният да изходи от прякото право на конституционно-правна защита на лицето, по чл.56 от Основния закон, от принципите за законност и за материална справедливост (чл.4 от Конституцията /КРБ/), и от правото на защита на накърненото имуществени права, (по чл.17, ал.3 КРБ), с оглед на задължението му на Съд, по чл.117, ал.1 КРБ? Твърди се противоречие с: решение № 3/26.04.2020 г. по к.д. №5/2019 г. на КС на РБ, решение №6/05.06.2025 г. по к.д. №28/2024 г. на КС на РБ, решение №3/25.04.2023 г. по к.д. №18/2022 г. на КС на РБ, решение №212/02.01.2018 г. по гр.д. №4897/2016 г. на ВКС и др.; 3/ Длъжен ли е въззивният съд в съответствие с „теста за законосъобразност“, инкорпориран в нормата на чл.52,&1 ХОПЕС - да осигури правата и свободите, които правните субекти извличат от правото на ЕС, чл.6,&1 и чл.13 от Европейската Конвенция по правата на човека /ЕКПЧ/, чл.1 от Допълнителен протокол №1 към същата, чл.1 и чл.17, т.1 от Хартата на основни права на Европейския съюз /Хартата/, като императивни норми с пряко действие (чл.4, ал.3, чл.5, ал.4 КРБ)? Твърди се противоречие с: решение №8/15.11.2019 г. по к.д. №4/2019 г. на КС на РБ, решение №12/11.10.2010 г. по к.д. №15/2010 г. на КС на РБ, решение №15/17.11.2020 г. по к.д. №4/2020 г. на КС на РБ, решение №3/21.03.2012 г. по к.д. №12/2011 г. на КС на РБ, решение на СЕС по дело С-107/23, С/818/21 и др.; 4/ Длъжен ли е въззивният съд, като съд по същество да изходи от въведените от ищеца по делото, факти и обстоятелства за наличие на договорно неизпълнение на банков влог при наследяване на титуляра му, и от неизпълнение на обвързващата сила на договора и причиняване на имуществени вреди от пропуснати ползи, съобразно правилата по чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, и чл.82 ЗЗД, преди да формира правораздавателната си воля за недопустимост на исковете и потвърждаване на обжалваното прекратително първоинстанционно определение, за да не допусне да бъде съществено накърнено имущественото право на ищците, щом е отказал да се произнесе по него по същество, в нарушение на правосъдната си функция по чл.117, ал.1 КРБ, по чл.6,&1 ЕКПЧ и по чл.47 ХОПЕС? Твърди се противоречие с: ТР №6/2017 от 15.01.2019 г., тълк.д. №6/17 г., ОСГТК, ВКС; решение №137/25.06.2010 г. по т.д. №888/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., решение №224/11.07.2011 г. по гр.д. №371/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение №495/25.06.2010 г. по гр.д. №1669/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., др.; 5/ Необсъждането на релевантни възражения на въззивните жалбоподатели, игнориране на съществени факти за наличието на договорно неизпълнение от страна на ответника - длъжник, и непроизнасянето по заявената и поддържана от ищците правна теза за допустимост на предявените от тях облигационни искове, като форма за мълчаливо отричане на исковото им право срещу прекия длъжник, представлява ли особено тежък порок на решението/определението, водещ до очевидна неправилност, поради грубо на принципите за правовия ред и основополагащите правила на гражданското съдопроизводство? Твърди се противоречие с: решение №53/07.06.2019 г. по т.д. №1525/2018 г. на ВКС І т.о., определение №97/30.01.2018 г. по т.д. №221/2018 г. на ВКС, ІІ т.о. и др. Ответникът „Банка ДСК“ АД оспорва жалбата, като счита, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване. Излага и доводи, че обжалваното определение е правилно и законосъобразно. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 600 лева, на основание чл.78, ал.8 ГПК, вр. чл.37 ЗПП, вр. чл.25, ал.2 НЗПП. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване определение на въззивния съд. С определение №12094/09.09.2025 г., постановено по гр.д. №14105/2023 г. по описа на Районен съд - Варна, е уважено искането на ответника „Банка ДСК“ АД на основание чл.224, ал.1 ГПК, като е прекратено производството по предявените от ищците М. С. М. и К. С. К. против банката искове на основание чл.79, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД и тя е освободена от участие в производството и от задължение за плащане на разноски. Съдът намира, че производството следва да продължи между претендиращите плащане на процесните суми от „Банка ДСК“ АД кредитори М. С. М. и К. С. К. от една страна и О. Д. Б. от друга. Счита, че е налице спор между кредитори по смисъла на чл.224, ал.1 ГПК, доколкото ищците М. С. М. и К. С. К. претендират, че единствено те са легитимирани кредитори на вземането към банката, а от друга страна главно встъпилото лице О. Д. Б. претендира, че той е изключителен титуляр на вземането към банката. Като констатира, че ответната банка не извършва плащане, не защото оспорва претенциите, а защото не знае кой е действителният кредитор, респ. на кого от претендиращите да изпълни и като приема за доказано, че с операционни бележки за плащане към бюджета от 03.09.2025 г. сумите - предмет на делото са вложени по сметка за депозити и гаранции на РС - Варна, съдът стига до извод, че са налице всички предпоставки за приложение разпоредбата на чл.224, ал.1 ГПК - в процеса е встъпило трето лице, което предявява самостоятелни права относно предмета на спора и търсената сума е вложена по банкова сметка на съда. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд също достига до извод, че са налице двете кумулативни предпоставки по чл.224, ал.1 ГПК: в процеса е встъпило трето лице, което предявява самостоятелни права върху процесните вземания и длъжникът е вложил търсената сума по сметка на съда. Като неоснователни са отхвърлени възраженията на ищците по делото за отказ от правосъдие и нарушаване на основни права. Съдът подчертава, че прекратяването на производството спрямо първоначалния ответник на основание чл.224 ГПК не лишава ищците от достъп до съд, тъй като не се прекратява разглеждането на спора – делото продължава като установително производство. Не се накърнява правото им на защита и не се засяга материалното им право, тъй като процесната сума е вложена по сметка на съда. Като се позовава на практиката на ЕСПЧ, въззивният състав намира, че преразпределение на пасивната легитимация в рамките на едно производство не представлява отказ от правосъдие, когато спорът продължава между страните, които действително претендират правото. Сочи, че процедурата по чл.224 ГПК е вътрешноправен механизъм за защита на длъжника от двойно осъждане. Същата не засяга правото на ЕС и не противоречи на нито една норма от правото на ЕС. По отношение на оплакванията за лихви, вреди и отговорност на банката окръжният състав е посочил, че чл. 224, ал. 3 ГПК освобождава длъжника само от разноски. Не го освобождава от материалноправните задължения, основаващи се на договора, както и от обезщетение за забава. Вложената сума гарантира, че признатият за титуляр кредитор ще получи пълното си вземане. Същевременно с влагане на сумата длъжникът по материалното правоотношение престава да бъде в забава. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице сочените от жалбоподателите предпоставки по чл.280, ал.2, предл.първо и второ от ГПК. Обжалваното определение е съдебен акт, постановен в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписан от съдебния състав, като волята на съда е изразена ясно и разбираемо. Няма основание за допускане на определението до касация за проверка за евентуална недопустимост - съдът се е произнесъл в рамките на своята компетентност; по предмета, с който е сезиран, а именно проверка на постановения от първоинстанционния съд акт, подлежащ на инстанционен контрол; по редовна частна жалба, подадена от надлежни страни в установения от закона срок. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Съдът счита, че първите три въпроса не попадат в общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, предвид разясненията в т.1 от ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС. По начина, по който са формулирани в изложението по чл.280, ал.3, т.1 ГПК, те не са съобразени с мотивите на въззивния съд, като съдържат в себе си твърдения относно конкретни факти по делото /които са спорни и не са приети за установени от съда/, както и твърдения за процесуални нарушения и правни квалификации, представляващи оплаквания на страната по делото. Въззивният съд не е приел, че е предявен иск за обезщетение за вреди от неизпълнен договор, представляващи пропуснати ползи на основание чл.79, ал.1, вр. чл.82 ЗЗД, нито е изложил мотиви за недопустимост на предявените искове, нито се е произнасял относно съществуването на правата на третото лице помагач по отношение на спорното вземане, които се оспорват от жалбоподателите. Предмет на делото са искове за реално изпълнение на договор – за плащане на суми по договори за банков влог, както и за обезщетение за забава на главниците за посочения период. Видно от подробно изложените от решаващия състав мотиви, е налице спор между кредитори – ищците М. С. М. и К. С. К. претендират, че единствено те са наследници и легитимирани кредитори на вземането към банката, като отричат правото на другия наследник, а от друга страна главно встъпилото лице О. Д. Б. също претендира, че той е наследник и изключителен титуляр на вземането към банката, отричайки правата на ищците. Съдът сочи, че ответната банка не оспорва съществуването на процесните вземания по договори за банков влог, но не извършва плащане, защото не знае кой е действителният кредитор, респ. на кого от претендиращите да изпълни с погасителен ефект. Подчертава обстоятелството, че процесните суми /предмет на делото/ са вложени по сметка за депозити и гаранции на РС-Варна и стига до извод, че са налице предпоставките за приложение разпоредбата на чл.224, ал.1 ГПК - в процеса е встъпило трето лице, което предявява самостоятелни права върху процесните вземания и длъжникът е вложил търсената сума по сметка на съда. Въззивният съд не е обсъждал кой от претендиращите кредитори има право на вземане по процесните договори, като изрично е посочил, че именно този спор ще бъде разрешен по делото между ищците и третото встъпило в процеса лице. Въззивният съд не е игнорирал оплакванията в жалбата за отказ от правосъдие, накърняване правото на защита и нарушаване на основни конституционни права, както и на ЕКПЧ, ХОПЕС и цитираните решения на СЕС, а е стигнал до извод, че такива нарушения няма. Поставените въпроси не са съобразени и с приетите от решаващия състав факти: че първоначалният ответник не оспорва дължимостта на сумите, но при отправени претенции за плащане от различни лица, твърдящи, че са активно легитимирани да получат изпълнение, не е наясно на кого да плати; че всъщност е налице спор между лицата, претендиращи самостоятелни права по отношение на процесните вземания; че процесните суми са вложени по сметка на съда, поради което кредиторът не е в продължаваща забава. Въпросите изцяло са свързани, вкл. в част от тях са инкорпорирани оплаквания за неравностойно третиране, лишаване от достъп до независим и безпристрастен съд и право на защита, но не са съобразени с обстоятелството, че производството не е изцяло прекратено, а продължава по спора между кредиторите, като след установяване с влязло в сила решение коя от страните /ищците или третото встъпило лице по чл.224, ал.1 ГПК/ има право на вземане по двата договора за влог, сумите ще бъдат изплатени от сметката на съда, а с оглед изхода на делото ще бъде разпределена и отговорността за разноски. Четвъртият правен въпрос, който следва да бъде уточнен от съда- за правомощията на въззивния съд при произнасяне по частни жалби, отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, като е обосновано и допълнителното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК- противоречие с цитираната практика на ВКС. С ТР №6/2017 от 15.01.2019г., тълк.д. №6/2017г., ВКС, ОСГТК е прието, че по силата на чл.278, ал.2 ГПК и чл.274, ал.2 ГПК инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, винаги е разполагала с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. Разяснено е, че и когато е подадена бланкетна частна жалба, и когато в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. Няма спор в съдебната практика, че въззивният съд, който е длъжен служебно да се произнесе по предмета на производството, е длъжен да изложи мотиви и по наведените от страните доводи и възражения. В случая въззивният съд, в нарушение на своите задължения за осъществяване на пълен контрол за законосъобразност на обжалваното определение, не е съобразил, че определението по чл.224, ал.1 ГПК е постановено преди да е изяснен предметът на спора, респ. без да е установена една от задължителните законови предпоставки за освобождаване на ответника от участие в делото, а именно влагане на търсената сума по сметка на съда. Съдът не е взел предвид, че с молба от 31.05.2024 г. ищците са направили искане за увеличение на исковите им претенции по т.4.3.1., б.“а“ и т.4.3.2., б.“а“, които след изменението са предявени за сумите от по 23 480.04 лева за всяка от тях /общо 46 960.07 лева/, ведно със законната лихва от предявяването на исковата молба, като са представили и доказателство за довнесена държавна такса. Първоинстанционният съд е бил длъжен да се произнесе по реда на чл.214 ГПК и едва след пълно изясняване на предмета на спора да се произнесе относно предпоставките за приложение на чл.224, ал.1 ГПК. За да стигне до извод, че след освобождаването на ответната банка от участие в производството правата на ищците са гарантирани, тъй като претендираните суми са вложени по сметка на съда, въззивният състав не е съобразил както искането за увеличаване на исковете по размер, така и факта, че предмет на делото са и претенции за осъждане на банката да плати сумите от по 1 734.27 лева и 1 931.31 лева на всяка от ищците - обезщетение за забава върху претендираните главници в размер на законната лихва на основание чл.86, ал.1 ЗЗД за периода 28.08.2021 г. – 31.10.2023 г., респ. не е обсъдил и възраженията на жалбоподателките, че в резултат от прекратяването на производството срещу първоначалния ответник се нарушава правото им на защита по тези искове. Спорът между кредиторите- ищците и третото встъпило лице, е относно претенциите за реално изпълнение на двата договора за банков влог, но не и относно претенциите за обезщетение за вреди от забава /третото лице О. Б. няма претенции за лихви за забава/. Исковите суми в общ размер от 71 868.06 лева не са вложени в цялост от банката по сметка на съда, въпреки дадените указания от съда за влагане на сумите- предмет на спора. За да се освободи ответника – длъжник от участие в производството и то да продължи между ищците и третото лице, встъпило в процеса и предявяващо самостоятелни права върху процесните суми, т.е. като спор между кредиторите, е необходимо сумите да бъдат изцяло вложени от страна на длъжника. В конкретния случай следва да се прецени дали по отношение на претенциите по чл.86, ал.1 ЗЗД не е налице правен спор между първоначалните страни, поради което и сумите не са вложени от страна на банката по сметката на съда. С оглед изложеното, обжалваното определение следва да се отмени, като се отмени и определението на първоинстанционния съд по чл.224, ал.1 ГПК, а делото да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия от първата инстанция, вкл. за произнасяне по реда на чл. 214 ГПК и за даване на указания до ответника „Банка ДСК“ АД, ако поддържа искането си по чл.224 ГПК, да вложи исковите суми по сметка на съда. С оглед изхода на делото ответникът по частната жалба следва да плати направените разноски по делото – на М. М.- сумата 1 265 лева разноски за въззивното производство и 1 665 лева – разноски за касационното производство, а на К. К.- сумата 15 лева разноски за въззивното производство и 15 лева за касационното производство. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд