Определение № 4839 от 24.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5305/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Р. М. срещу решение № 172/23г. на Силистренски окръжен съд. Поддържа се основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и по т.3 от ГПК. За да се произнесе по искането за допускане на касационно обжалване, ВКС взе предвид следното: С исковата молба Н. Х. е поискал отмяна на дарение по чл.227, ал.1, б.“в“ от ЗЗД и на основание чл. 55, ал.1, пр.3 от ЗЗД връщане на три недвижими имоти: 4/6ид.ч. от жилищна сграда с дворно място, представляваща пл. № ..., кв. .. в [населено място]. И., [улица], общ.Силистра и две ниви, всяка от по 3000кв.м. в м. „Б.“, съставляващи поземлени имоти в землището на [населено място]. Ш., общ. Силистра. Ищецът твърди, че е дарил тези имоти на внука си ответник, но тъй като е изпаднал в крайна нужда е поканил ответника да му дава издръжка, но последният е отказал. Първоначално ищецът е претендирал отмяна на дарението за цялата жилищна сграда, но в първото по делото заседание е уточнил, че претендира само 4/6ид.ч. от нея. В срока за отговор ответникът е възразил срещу твърденията на ищеца. Твърди, че се е грижил за дядо си повече от 20 години, платил бил операции на очите му, операция на простатата, както и операция на ставата му. Еднократно му бил дал 100лв., но не било справедливо да му дава всеки ден пари. Ищецът сам бил прекъснал предоставяните грижи и подкрепа от надарения, като се е изнесъл от имота. Ответникът не е ангажирал доказателства за даването на издръжка. В доклада към делото РС е дал указания, че ответникът не сочи доказателства за твърдените в отговора факти. РС е приел, че исковете са основателни, тъй като ищецът е бил изпаднал в нужда от издръжка, която надареният е отказал да дава. Съдът е установил чрез СМЕ, че ищецът е на 90г. и е имал множество заболявания, включително прекаран инсулт с останали парези, слепота и глухота, исхемична болест на сърцето, и че не може да се грижи сам за работите си. Пенсията му била от 482,76лв. и е била недостатъчна за посрещане на нуждите му. Ответникът е получил писмена покана да дава издръжка съответно на 10.06.22г. и на 19.07.22г., но е отказал, като последното обстоятелство се установявало от разпитаните по делото свидетели. Освен това ответникът не бил ангажирал никакви доказателства за даването на издръжка. С въззивната жалба ответникът е оспорил правния характер на иска, тъй като според него искът не е конститутивен, освен това морално и обичайно било дядото да дари всичките си имоти на внука, поради което не се допуска отмяна на дарението съгласно чл. 227, ал.2 от ЗЗД, също така съдът не бил посочил към кой момент моралното задължение се е превърнало в правно, както и се изразява становище, че нормата на чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД е неприложима в случая. Не е оспорен фактическият извод, че ответникът е отказал да дава издръжка. ВС е приел, че ищецът е имал нужда от издръжка от март 2022г., когато се е изнесъл от дома на ответника, но такава не му е давана, поради което също е приел, че исковете са основателни. Приел е, че даването на издръжка при нужда било морално задължение, дори и без да е извършен дарствен акт. В касационната жалба ответникът оспорва извода на съда, че не е давал издръжка. Твърди, че се е грижил за дядо си повече от 20 години, платил бил операции на очите му, операция на простатата, както и операция на ставата му. Ищецът сам бил прекъснал предоставяните грижи и подкрепа от надарения. Касаторът твърди, че първонистанционният съд допуснал изменение на иска, като е допуснал уточнение, че по отношение на първия имот претенцията е за 4/6ид.ч., без да му даде възможност да изрази становище. Като допълнително основание за обжалване се сочи, че дарението на недвижимите имоти било обичайно за турския етнос, поради което не можело да се иска отмяна на дарението, заради нормата на чл. 227, ал.2 от ЗЗД. В изложението се формулират въпроси относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения, вкл. свидетелските показания. Конкретизира се, че първоинстанционният съд не е взел под внимание противопоставянето на ответника да се допусне изменение на иска, предприето от ищеца. Поставен е и въпрос дали прекъсването на грижите и подкрепата от дарителя представлява отказ за даване на издръжка от надарения. По първия въпрос се поддържа основание по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, а по втория въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК. Допълнително е формулиран въпрос дали са обичайни за турския етнос дарствените актове между близки роднини. По този въпрос се поддържа отново основанието по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК. Въз основа на установените обстоятелства, ВКС счита, че липсва основание за допускане на касационно обжалване. И трите поставени въпроси не са обуславящи. Първите два не са били поставени във въззивната жалба, поради което въззивният съд не се е произнесъл по тях. Възраженията, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение като е изменил иска (съдът е приел, че искът на Н. Х. се счита предявен не за цялата жилищна сграда, а за 4/6ид.ч. от нея), както и възражението, че необосновано е прието, че ответникът е отказал да дава издръжка, и че такава е давана, са преклудирани, доколкото във въззивната жалба не е посочено такова основание за обжалване, а съгласно чл. 269 ГПК ВС е ограничен от посоченото в жалбата. Респективно, пред ВКС не могат да се правят наново такива възражения, доколкото те не са били въведени с въззивната жалба и са извън предмета на проверката на ВС. Третият въпрос също е необуславящ, защото с отговора на исковата молба ответникът не е направил такова възражение, а именно, че дарението е обичаен дар, поради което не възниква право на отмяна. Това възражение е преклудирано. Възражението по чл. 227, ал.2 ЗЗД е правоизключващо възражение, което препятства възможността за възникване на правото на отмяна, и съдът се произнася по него само когато е направено в срока за отговор на исковата молба съгласно чл. 131 във вр.с чл. 146, ал.3 от ГПК. В обобщение, отговорите и на трите формулирани въпроси няма да имат значение за изхода на делото. Първите два не обуславят контролно отменителната проверка на ВКС, доколкото не са били поставени във въззивната жалба, а последният въпрос ще е без значение при разглеждането на спора по същество, тъй като не е поставен в отговора на исковата молба. С оглед изхода на спора в полза на ищеца следва да се присъдят направените разноски в настоящото производство- 1500лв., платен адвокатски хонорар, поискани своевременно с отговора на касационната жалба и поискани основателно с представена разписка за плащане. Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО