Определение № 902 от 17.12.2020 г. на ВКС по д. № 2412/2020 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на З. В. и И. В. срещу въззивното решение на Великотърновски апелативен съд по гр.д. №47/19 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са отхвърлени като погасени по давност исковете на двамата касатори срещу РС – [населено място] и Министерство на правосъдието с пр. осн. чл.49 ЗЗД – за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 43 000 лв. / частичен иск от сумата 70 000 лв./, претърпени от отреченото с вл.в сила на 1.08.2011 г. съдебно решение право на собственост на ищците върху описания по делото и в решението апартамент в [населено място], ведно с обезщетение за деловодните разноски по делото за собственост в размер на 2550 лв. и със законната лихва върху претендираните главници.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторите се позовават на чл.280, ал.1,т.1 ГПК по следните правни въпроси от предмета на спора:

1. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа доводите на страните, които имат пряко отношение към предмета на делото?

2. Длъжен ли е съдът да се произнесе по наведените от страните обстоятелства и може ли да уважи искане или възражение на страната на основание, което тя не е посочила?

3. Дали поправката на исковата молба има обратно действие?

4. Дали деецът е открит, когато стане известно конкретното лице – причинител на вредите, или когато стане известна длъжността на лицето – причинител на вредите?

По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че исковете са основателни и доказани по отношение и на двамата ответници, тъй като длъжностното лице – деловодител, което има за работодател РС [населено място] не е изпълнило задължението си да впише процесната искова молба по чл.19, ал.3 ЗЗД по партидата на ответниците – продавачи по предварителния договор за прехвърляне на апартамент в [населено място] от ответниците по иска с пр. осн. чл.19, ал.3 ЗЗД на ищците. Нотариусът, който тогава има за работодател Министерството на правосъдието не е изпълнил задължението си да упражни контрол върху действията на деловодителя. Размерът на вредите е установен със заключение на вещо лице. Исковете обаче подлежат на отхвърляне и срещу двамата ответници като погасени по давност. Приложима в случая е петгодишната давност по чл.110 ЗЗД, считано от 1.08.11 г., когато е влязло в сила решението на отхвърляне на иска на ищците по чл.108 ЗС срещу третото лице – приобретател на имота. На осн. чл.116, б.”б” ЗЗД давността се прекъсва с предявяването на иска. Исковата молба е подадена пред АССГ на 1.08.2016 г. срещу ответник Агенцията по вписванията, [населено място]. След оставянето на исковата молба без движение, РС – [населено място] и МП са въведени като ответници по иска с молба на ищците от 9.09.16 г., но въвеждането им като нови ответници при отстраняване на недостатъци на исковата молба не води до саниране на пропускането на давностния срок от ищците, на осн. чл.129, ал.5 ГПК. Поправената искова молба се смята за редовна от деня на подаването й, но за да прекъсне давността ищецът следва да се предяви иск в срок срещу ответника, спрямо който се цели настъпване на прекъсването, а не спрямо такъв, който не може да отговаря за задължението.

При тези решаващи изводи на въззивния съд по съществото на спора ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение по третия поставен в изложението въпрос на осн. чл.280, ал.1,т.1 ГПК, поради твърдяното противоречие с р. по гр.д. №1658/10 г. на ВКС, трето г.о.

Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.