Определение № 2127 от 29.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 200/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Норд Холдинг“ АД, ЕИК[ЕИК], подадена чрез процесуален представител адв. Я. С. против решение № 922/08.08.2024г., постановено по в.гр.д. № 1439/2023г. по описа на Апелативен съд – София. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 260476/15.03.2023г. постановено по гр.д. № 12316/2016г. по описа на Софийски градски съд, с което на основание чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ са отхвърлени предявените от „Норд Холдинг“ АД, ЕИК[ЕИК] против Върховния административен съд искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 474 407.11 лева – в който размер е отказано правото на приспадане на данъчен кредит по договор за рекламно обслужване, сключен на 05.03.2009г. между ищеца и „Ка Продакшън“ ЕООД и издадени 8 броя фактури, както и сумата от 144 851.92 лева, представляваща обезщетение за забава върху претендираната главница за времето от 09.10.2013г. до подаване на исковата молба в съда на 10.10.2016г., които суми представляват обезщетение за имуществени вреди, причинени на ищеца вследствие нарушаване на правото на Европейския съюз от страна на ответника при постановяване на окончателно решение по адм.д. № 2327/2013г. по описа на ВАС, образувано по жалба на „Норд Холдинг“ АД срещу ревизионен акт № 20011006677/24.06.2011г. на ТД на НАП – София. В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушениe на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде допуснато до касационно обжалване и предявените искови претенции да бъдат уважени. Касационният жалбоподател поддържа, че неправилно въззивният съд е основал извода си за неоснователност на предявените искове единствено на констатацията за липса на действително осъществена реална доставка на облагаемата стока или услуга, без да е извършил цялостен преглед и анализ на относимата съдебна практика на СЕС. На база установените от АССГ и ВАС факти, въззивният съд е следвало да прецени дали правните изводи на ответника съответстват на ПЕС. Такава съпоставка в случая не е извършена и ако беше извършена би било установимо твърдяното нарушение. А при липсата на уредени конкретни предпоставки, въведени в Директивата, при които компетентните органи биха могли да откажат правото на приспадане на данъчен кредит е следвало в производството пред него ответникът да отправи преюдициално запитване относно тълкуване разпоредбите на чл. 63 и чл. 168 от Директивата 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006г., което не е сторил. Обективира в тази връзка искане за спиране на настоящото производство и отправяне на преюдициално запитване до СЕС. Искането по чл. 628 и сл. от ГПК е по подробно формулирани въпроси, обобщено свеждащи се до отражението на конкретните факти по делото върху възможността данъчнозадълженото лице да упражни ефективно правото си на данъчен кредит, а именно: дали уговореното възнаграждение по договора се влияе от пазарните цени; за хипотезите на липса на потвърждение от крайния доставчик по веригата и за установената липса на кадрова обезпеченост на доставчика да изпълни възложените му услуги; неизследването, респ. неустановяване на данъчна измама, с мотив, че доставчикът на ДЗЛ не е доказал произхода на стоките или услугите, както и че доставчикът му ги е притежавал; че не е осчетоводил разходи за предоставяне на услугите към ДЗЛ, в т.ч. разходи за труд и материали; за съдържанието на фактурите и др. и за тълкуването на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006г. в този контекст и дали принципа на предимството на общностното право в хипотезата на предявен иск за вреди от нарушение на правото на ЕС и възможността на съда, разглеждащ претенцията да изследва повторно правните изводи на съда, от чието решение се твърди, че са произтекли вредите. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Върховен административен съд, чрез процесуален представител юрисконсулт В. Х. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Прокуратура на Република България не изразява становище. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд приел за установени следните факти: на 10.10.2016г. ищецът предявил искове с правно основание чл. 4, § 3 от ДЕС вр. § 6, ал. 2 ЗИДЗОДОВ /Обн. ДВ, бр. 94 от 2019г./ вр. чл. 63 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006г. относно общата система на данъка върху добавената стойност за ангажиране отговорността на държавата в лицето на процесуалния субституент – правораздавателният орган, в причинна връзка с чийто незаконен акт са понесени имуществени вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз при осъществяване на правораздавателна дейност, съизмерими с размера на непризнатото право на приспадане на данъчен кредит, ведно с обезщетение за забава. В Ревизионен акт № 20011006677/24.06.2011г., обективиращ резултатите от извършена ревизия за установяване на задължения на ищеца по ДДС за периода 01.05.2009 – 30.06.2009г., главен инспектор по приходите при НАП – София приел за установено, че „Норд Холдинг“ АД е дружество с основен предмет на дейност изкупуване на вторични суровини. На 05.03.2009г. между „Норд Холдинг“ АД, като възложител и „Ка Продакшън“ ЕООД, като изпълнител е сключен договор за цялостно рекламно обслужване, с предмет включващ: изработка на рекламна стратегия; медия планиране; творчески концепции; реклама в телевизионни медии, включваща създаване на рекламни видеоклипове и закупуване на рекламно време за излъчване в програмата на Би Ти Ви, както и др. медии; реклама в интернет, включваща онлайн медийни групи у нас, независими интермедии и сайтове и др.; комисионна от 15% от одобрения месечен бюджет за рекламна агенция. Въз основа на извършена на основание чл. 45 от ДОПК насрещна проверка на „Ка Продакшън“ ЕООД и анализ на събраните в хода на ревизионното производство доказателства в акта е прието, че не е доказано извършването на договорената услуга от „Ка Продакшън“ ЕООД към ревизираното лице с изключение на излъчването на рекламата в телевизии bTV /10 пъти/ и Fox Life /200 излъчвания с продължителност 5 секунди/. Прието е, че е налице реална доставка при данъчна основа 16367.64 лв. и ДДС 3 273.53 лв. – за м. 05.2009г., съответно за м. 06.2009г. – при данъчна основа 11596.82 лв. и ДДС – 2319.36 лв. за закупеното рекламно време. В този размер на ревизираното лице е признато частично право на приспадане на данъчен кредит. В останалата част, ревизионният акт е основан на изводи, че липсват доказателства за изпълнена доставка, за предмета и изпълнението на договорите; за възникване на данъчното събитие; не е установен легитимният произход на доставките, поради което неоснователно са издавани фактури от доставчиците; не е доказано реално осъществена доставка, вкл. поради липса на кадрова и техническа обезпеченост на прекия доставчик и на предходните доставчици за извършване на процесните услуги, с каквато е установено, че същите не разполагат. Обобщено е, че не е доказана реално осъществена доставка по смисъла на чл. 68, ал. 1 и ал. 2 вр. чл. 9 от ЗДДС, а правото на приспадане на данъчен кредит възниква съгласно чл. 69 и чл. 71 от ЗДДС само, когато доставката, по която това право се претендира е реално извършена. Доколкото при ревизията не е доказано получаване на реална доставка по фактури издадени от доставчика, то и правото на приспадане на данъчен кредит от страна на получателя – ревизирания субект като краен получател, не е налице. Ревизионният акт, в частта, с която не е признат данъчен кредит в общ размер на 474 407.11 лв. по фактури, издадени от „Ка Продакшън“ ЕООД за периодите м. 05.2009г. и м. 06.2009г. е обжалван по административен ред и с решение № 1184/22.05.2012г. на директор на дирекция ОУИ при ЦУ-НАП – София, е потвърден. Това решение е оспорено от ищеца по съдебен ред пред АССГ, който в решение № 7049 от 18.12.22012г. по адм.д. № 5733/2012г. е приел за обоснована констатацията на органът по приходите, че липсват оправдателни документи за направени разходи от страна на доставчика за фактурирани услуги медия планиране, каквито не са били представени и в съдебното производство; липсват потвърждения от собствениците на сайтове за излъчване на реклама, като по отношение на доставчика е установено в хода на ревизионното и на съдебното производство липсата на кадрова обезпеченост, позволяваща му да осъществи доставките, както и на предходните доставчици; установено е, че доставчикът разполага само с един служител на длъжност „куриер“; обосновал, че счетоводното отразяване на фактурите не обуславя реалност на доставките за медия планиране. Изтъкнал, че издаването на данъчни фактури, тяхното отразяване и наличието на договорни отношения между страните, не водят автоматично до реалност на доставката. Посочил също, че реалното плащане по фактурите също не може да доведе до реалност на доставката, още повече, че в деня на постъпване на сумата по сметката на доставчика, тя е била изтеглена от лице, работещо в дружество, осъществяващо охранителни услуги на „Норд Холдинг“ АД, което предпоставя извършването на фиктивна услуга и както е прието и в решението от решаващия орган при обжалването на РА по административен ред – връщане на сумата в патримониума на лицето. Представените едва в съдебното производство медийна стратегия с неустановен автор и момент на съставяне, както и ситуационен анализ, рекламни концепции, АССГ е приел, че са създадени за целите на съдебното производство. За правилни възприел изводите на органа по приходите, че по отношение на посочените дейности, освен че липсват доказателства за реално осъществена доставка, е налице и завишаване на цената на излъчената реклама на 5 сек клип, като не съответства на постигнатите договорености. Обобщено е, че обосновано е прието, че е налице право на частичен данъчен кредит в размер на по 3273.63 лв. и 2319.36 лв., изчислен върху реалната стойност на закупеното време от доставчика в обема на договореното и 15 % комисионно възнаграждение. При тези мотиви жалбата на „Норд Холдинг“ АД срещу РА, потвърден с цитираното решение на директор ДОУИ, е отхвърлена. Решението на АССГ е обжалвано пред ВАС, който с решение № 13020 от 09.10.2013г. по адм.д. № 2327/2013г. ВАС го е оставил в сила. За да постанови решението си, ВАС е взел предвид, че общият размер на упражненото от дружеството право на приспадане на данъчен кредит за м. 05. и м. 06.2009г. е 480 000 лв. по 8 бр. фактури, издадени от „Ка Продакшън“ ЕООД, всички издадени за „плащане по договор от 05.03.2009г. за рекламна кампания“, с една и съща данъчна основа във всяка от осемте фактури – от 300 000 лв. и ДДС 60 000 лв. или общо ДДС в размер на 480 000 лв., за който дружеството е упражнило право на приспадане за съответните данъчни периоди. Изтъкнал, че във фактурите липсва конкретизация и не може да бъде установен механизмът на оценяване на всяка от договорените услуги по договора. В предмета на договора описан в чл. 1, ал. 2, съобразил уговореното между страните, че „рекламното обслужване“ включва различни дейности: изработване на рекламна стратегия; медия планиране – създаване на медия планове по целеви групи, по позиции, по медии, бюджет и обхват; творчески концепции; реклама в телевизионни медии, включваща създаване на рекламни видеоклипове и закупуване на рекламно време за излъчване в БиТиВи и в др. ТВ медии, аудиовизуални произведения, рекламиращи стоки и/или услуги и/или търговски марки на възложителя; реклама в интернет, включваща онлайн реклама в определени региони на България и сътрудничество с големи онлайн медийни групи у нас, независими интернет медии и сайтове, рекламиращи стоки и/или услуги у нас“. Отчел, че в хода на ревизионното производство е извършена насрещна проверка на „Ка Продакшън“ ЕООД, като от дружеството са представени същите фактури и банкови документи за извършени плащания, които не са кредитирани от органа по приходите, тъй като от извършената проверка в съответната банка е констатирано, че в деня на постъпване на сумите по банковата сметка на прекия доставчик „Ка Продакшън“ ЕООД същите са били изтеглени от лице, работещо като охранител в „Норд Холдинг“ АД. От страна на „Ка Продакшън“ ЕООД са представени още договор за рекламно обслужване от 05.03.2009г. и два броя анекси към него, приемо-предавателен протокол от 14.03.2009г. и 2 броя месечни отчети, както и писмено обяснение от управителя, в което е посочено, че тв рекламите, рекламните стратегии и медийно планиране са направени от специалисти на „Ка Продакшън“ ЕООД, като рекламното време в „БТВ“ и „Фокс Лайв“ е закупено от „РА Лео Бърнет“ АД, а интернет медийно време е закупено от различни интернет медийни шопове за реализиране на рекламната кампания в „имот.бг“, „фокус.бг“ и „булинфо.нет“. От собствениците на тези интернет сайтове не са представени писмени потвърждения за излъчена реклама. Доставчикът е декларирал извършени покупки от „Гео фрукт кост“ ЕООД, „Сивекса“ ЕООД, „Рубимарк инвест“ ЕООД, „ПАИИКО“ ЕООД и „РА Лео Бърнет“ АД. При извършена оценка в информационната система на НАП е установено, че към ревизионния период „Ка Продакшън“ ЕООД разполага с едно лице на длъжност „куриер“, като ревизиращият орган е приел, че липсва кадрова обезпеченост за доставката на процесните услуги. След анализ на доказателствата, представени в ревизионното производство, административният орган е стигнал до заключението, че липсват доказателства за реално осъществена доставка. Въз основа на установеното, ВАС е споделил изцяло изводите на първоинстанционния съд. В тази връзка е заключил, че обосновано е прието от административния орган, както и от съда, че претендираното право на данъчен кредит в размер общо на 474 407.11 лв. за данъчни периоди месец май и месец юни 2009г., по 8 бр. фактури, издадени от „Ка Продакшън“ ЕООД, законосъобразно е отказано поради недоказана реалност на извършени услуги от изпълнителя. Посочил, че видно от фактурите, по които се претендира право на данъчен кредит, предметът е „плащане по договор от 05.03.2009г. за рекламна кампания“. От клаузите на договора приел, че уговореният предмет на услуги е твърде широк, а липсват каквито и да е доказателства за осъществен предмет по договора от страна на доставчика „Ка Продакшън“ ЕООД. От приетата по делото ССчЕ приел за установено, че в счетоводството на дружеството доставчик единствено са осчетоводени издадените фактури, като липсват осчетоводени разходи във връзка с доставките – заплащане на труд, материали. Отчел, че не е опровергана констатацията на ревизията, че доставчикът разполага единствено с едно лице на длъжност „куриер“, като не е опроверган и изводът от ревизията за липса на кадрова обезпеченост на доставчика да осъществи услугите по сключения договор. Приел за недоказани твърденията за излъчени реклами в интернет сайтове булинфо.нет, имоти.бг и фокус.бг, като липсва потвърждение от собствениците на тези сайтове да са излъчвали такива реклами. Отчел липсата на каквито и да е доказателства за осъществена доставка във връзка с „медия планиране“, „изработка на рекламна стратегия“, „творчески концепции“, „създаване на медия планове, по целеви групи, по позиции, по медии, бюджет и обхват“, създаване на „аудио-визуални произведения, рекламиращи стоки и/или услуги и/или търговски марки на възложителя“, „реклама в Интернет, включваща онлайн реклама в определени региони на България и сътрудничеството с големите онлайн медийни групи у нас, независими интернет медии и сайтове, рекламиращи стоки и/или услуги у нас“. Обосновал, че по делото липсват доказателства за осъществяване на възложените услуги по договора от страна на доставчика. Отбелязал, че правилно АССГ не е кредитирал писмените доказателства – частни документи, представени едва в хода на съдебното производство, с извод, че са изготвени единствено с цел защитната теза на жалбоподателя и за целите на съдебното производство и че ако тези доказателства са съществували, те биха били представени до приключване на ревизионното производство или в хода на административното обжалване от ревизирания субект, както и от неговия доставчик „Ка Продакшън“ ЕООД. В заключение и при установените факти, съдът обосновал, че РА е законосъобразен и правилно АССГ е приел жалбата за неоснователна и я отхвърлил, поради което оставил в сила обжалваното решение. Според ищеца ВАС не е обсъдил доводите му основаващи се на константната практика на СЕС в областта на косвеното данъчно облагане, и Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006г. относно общата система на ДДС /чл. 167, чл. 168, б “а“ от Директивата/, с което допуснал нарушение на ПЕС. На това основание отправил искане за ангажиране на извъндоговорната отговорност на РБ като държава-членка чрез субституента й ВАС за вреди, причинени от нарушение на ПЕС в качеството му на последна съдебна инстанция. Ищецът се е позовал, че правото на приспадане на ДДС – дължим или платен за закупени стоки и за получени услуги представлява основен принцип на въведената от ПЕС обща система на ДДС, а при произнасянето си ВАС е допуснал едновременно две нарушения на ПЕС – явно несъобразяване с постоянната практика на СЕС и неотправяне на преюдициално запитване, когато това е било задължително. Във връзка с това изтъкнал, че право на приспадане на данъчен кредит може да се откаже, вкл. и поради липса на кадрова обезпеченост, когато въз основа на обективни данни се установи, че данъчнозадълженото лице /ДЗЛ/, получило стоките и услугите, е знаело или е трябвало да знае, че сделката е част от данъчна измама, извършена от доставчика или друг стопански субект нагоре по веригата; че неоказването на съдействие на данъчните власти от страна на предходните доставчици не може да се приеме за част от данъчна измама, като това се отнася и за случаите, когато купувачът не е доказал нито произхода на стоките, нито, че доставчикът ги е притежавал, вкл., когато издателят на фактурата следва са се счита за несъществуващо лице и не може да се установи кой е действителният доставчик; че нито в данъчното административно производство, нито в решението на ВАС е извършен анализ налице ли е обективно установена данъчна измама. Ответникът ВАС оспорил исковете по основание. Заявил, че решението му не е постановено в противоречие с практиката на СЕС, като се изхожда и от позицията, че погрешната преценка на решение на СЕС не може да се счита за достатъчно съществено нарушение на ПЕС, както и, че за да бъде ангажирана отговорността на държава – членка следва да се установи преднамерен характер на решението на съда, каквото не се твърди в случая /решение на СЕС по дело С – 173/03, така и по дело С – 224/01/. Изложил, че не е налице твърдяното противоречие с ПЕС на постановеното от него решение, тъй като в разглеждания случай доставката не е реално осъществена. В тази връзка е посочил, че е неотносимо как е фактурирана доставката и поведение, което може да е измамно, тъй като преценката за измамливо поведение е последваща тази за реалното извършване на доставката и в тази връзка изтъкнал, че в приключилото производство пред ВАС не е разглеждан въпрос за данъчна измама. Заявил, че в конкретния случай не е имало задължение за ВАС да отправи преюдициално запитване, доколкото съдът в настоящото производство не може да пререшава спора, тъй като зачитането на силата на пресъдено нещо на решението и неговата неотменяемост е признато и от СЕС /решение по дело С– 234/04/. Оспорил е и причиняването на вреди, съответно наличието на пряка причинно – следствена връзка с такива, поради липса на доказателства за заплащане на установените с РА задължения. Въз основа на тези факти от правна страна въззивният съд съобразил, че задължението на държавите членки да поправят вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС, намира своето основание в чл. 4, § 3 от ДЕС като проявление на принципа на лоялното сътрудничество на държавите членки с ЕС, задължаващ ги да вземат общи или специални мерки, необходими за гарантиране изпълнение на задълженията им, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза /чл. 4, § 3, ал. 2 от ДЕС/. То е изведено като институт на извъндоговорна отговорност и част от правото на ЕС със съответните предпоставки за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавите членки в практиката на Съда /позовал се на решения по дела Francovich u Bonifaci, С -6/90 и С -9/90; Kobler, С – 224/01/. Изтъкнал, че отговорността за нарушаване на ПЕС съобразно практиката на СЕС предпоставя достатъчно съществено нарушение на правна норма, която предоставя права на частноправни субекти, вреди и причинно–следствена връзка между нарушението и претърпяната вреда/и. За достатъчно съществено нарушение на правото на Съюза, осъществено от правораздавателен орган, при всички случаи изтъкнал, че се приема, когато окончателното съдебно решение е постановено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област, даваща очевиден отговор на съответен въпрос. Изтъкнал, че задължението за отправяне на преюдициално запитване не е абсолютно и съдът може да се освободи от него, ако отправеният въпрос е идентичен с въпрос, на който СЕС вече е отговорил или е сходен със зададени въпроси, по които има установена съдебна практика и отговорът на въпроса е толкова очевиден, че не оставя място за никакво разумно съмнение. След като е очертал принципните положения и водещите критерии, възприети в ПЕС и утвърдени в практиката на СЕС в процес с предмет иск за ангажиране отговорността на държавата за вреди понесени от тяхното нарушение, съобразил, че релевантни за преценката осъществено ли е основанието на предявения иск са обстоятелствата въз основа на които е отказано приспадане на данъчен кредит. Посочил, че в случая приспадането е отказано поради недоказани реално извършени услуги от изпълнителя поради липсващи доказателства за осъществен предмет на договора от 05.03.2009г., в т.ч. за осчетоводени разходи във връзка с доставките за излъчени реклами и дейности по т.нар. медия планиране, изработка на рекламна стратегия и пр., вкл. и поради липса на кадрова обезпеченост на доставчика. Позовавайки се на относимата нормативна рамка в Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006г., както и на практиката на СЕС, намерила израз в решение по съединени дела С- 439/04 и С- 440/04; решение по съединени дела С – 80/11 и С – 142/11; решение по дело С – 324/11, по дело С – 285/11; решение по дело С – 642/11, решение по дело С – 78/12г. и др., въззивният съд посочил, че правото на приспадане на данъка възниква само за данъчнозадълженото лице, в полза на което реално е осъществена доставка на стоки или услуги от друго данъчнозадължено лице, използвани впоследствие за целите на неговите облагаеми сделки. Посочил, че при наличието на тези материалноправни условия, това право не може да му бъде отказано, освен ако при проверката от страна на административните и съдебните органи въз основа на обективни данни се установи, че сделката, с която е обосновано правото на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от доставчика или от друг стопански субект нагоре или надолу по веригата от доставки, и то само ако данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае за измамата. Така извел, че в конкретния случай правото на приспадане на данъчен кредит не е отказано поради упражняването му с измамна цел или с цел злоупотреба, а поради това, че липсват доказателства за осъществяването на възложените услуги, като липсата на кадрова обезпеченост на доставчика е обсъждана във връзка с главния извод за липса на доказателства за извършването на услугите и няма самостоятелно значение. Въззивният съд заключил, че в разглеждания случай правото на приспадане било отречено поради липса на основното материалноправно условие за възникване на това право, а именно наличието на реална доставка. Приел също, че след като извършването на услугите не е осъществено, не е имало основание да се проверява съществуването на обективни данни дали ДЗЛ е знаело или е трябвало да знае, че с получаването на услугите е участвало в сделка, представляваща ДДС измама, извършена от прекия доставчик или друг нагоре или надолу по веригата, в съответствие с правното положение, установено в трайната практика на СЕС, че добросъвестният получател по облагаема доставка не следва да бъде санкциониран с отказ на право на приспадане на данъчен кредит поради нарушения или недобросъвестност на доставчика му или друг субект от веригата доставки. Така въззивният съд достигнал до крайния извод, че не е налице допуснато нарушение на ПЕС, което да е явно и достатъчно сериозно по смисъла на чл. 4, § 3 от ДЕС, с което обосновал неоснователност на предявения иск, в който смисъл постановил и крайния си акт. Касаторът „Норд Холдинг“ АД обосновава наличие на предпоставки за допускане на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 от ГПК, поставяйки следните правни въпроси: 1/ Следва ли въззивният съд да обсъди всички аргументи на страните и да формира собствени изводи по оплакванията, съдържащите се във въззивната жалба? 2/ Следва ли въззивният съд изрично да обсъди противоречията на решението, за което се твърди, че незаконосъобразността му е причинила вреди, с практиката на СЕС, за да може да обоснове наличие или липса на фактическия състав по ангажиране отговорността на държавата членка за нарушение на правото на ЕС? 3/ Следва ли поведението, кадровия капацитет и други фактически дефицити на доставчика по облагаема доставка, които са извън контрола на данъчнозадълженото лице и извън неговия кръг от отговорности по доказване на реалността на доставката, да бъдат част от основанията за отказ на данъчен кредит? 4/ Налице ли е нарушение на правото на ЕС, когато съдът, постановил решението, за което се твърди, че незаконосъобразността му е причинила вреди, не е отправил преюдициално запитване, но въпреки това се е отклонил от задължителната практика на СЕС в мотивите си? По първия въпрос жалбоподателят твърди противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в решение № 77/17.03.2015г. по гр.д. № 2040/2014г., ІV ГО; решение № 217/9.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г., IV ГО; решение № 403/23.01.2015г. по гр.д. № 1060/2014г., І ГО; т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и Решение № 530 от 16.08.2024г. по гр.д. № 4521/2022г., III ГО и др. По останалите въпроси се позовава на противоречие със следните актове на Съда на Европейския съюз: решение от 30 септември 2003г. по дело C-224/01, т. 53; от 13 юни 2006г. по дело C-173/03, т. 32 и 42 и от 28 юни 2016г. по дело С-168/15, т. 24 СЕС, Решение на СЕС от 21.06.2012г. по съединени дела № С - 80/11 и С - 142/11, с Решение на СЕС по дело С-18/13, Решение на СЕС от 13 февруари 2014г. по дело С-18/13. Евентуално поддържа, че разрешаването на поставените въпроси е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване приема следното: Вероятната недопустимост на въззивното решение като основание за приложимост на касационното обжалване е изведена от касатора от извода на САС, че няма основание да подлага на преценка процеса по събиране и анализ на доказателствата и установените с тях фактически положения от АССГ, въз основа на които ВАС е преценил прилагането на закона, доколкото не са направени своевременно искания за съответен анализ на непредставени по делото доказателства, нито оплаквания за нарушения при произнасянето на СГС по доказателствените искания. Неоснователното стесняване на дължимата от въззивния съд проверка според касатора следва да се третира като вероятна недопустимост на постановеното от него решение. Така обосновано, основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК е израз на грешна интерпретация на касатора на извод на въззивната инстанция, че решението се основава на събраните по делото доказателства. Този извод не може да обоснове вероятност решението да е недопустимо. Основанията за недопустимост на съдебното решение са разяснени в съдебната практика /ППВС № 1/1985г., ТР № 13/1976г. на ОСГК; ТР № 1/2001г. и ТР № 2/2004г. на ОСГК на ВКС и др./, като съобразно възприетите в нея постановки, съдебното решение е недопустимо, когато е постановено при липса на положителна абсолютна процесуална предпоставка за съществуване правото на иск и за надлежното му упражняване, или при наличие на процесуална пречка; при десезиране на съда; при отклонение от диспозитивното начало в процеса; при разгледан от съд спор, който не е подведомствен на съдилищата /чл. 14 от ГПК/ или не е подсъден на съответния съд. От данните по делото съдът не установява вероятност постановеното от САС решение да е вероятно недопустимо, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК. Не е налице основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно. Не е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закони, нито извън тези закони, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. По поставените от касатора в хипотеза на чл. 280, ал. 1 от ГПК въпроси и доколко същите обосновават приложно поле на касационното обжалване, съдебният състав съобрази, че въпросите кореспондират с поддържаните от жалбоподателя касационни основания и с поддържаните водещи оплаквания, които в обобщен вид са за неизвършена от въззивния съд преценка за съответствие на решението на ВАС с ПЕС и неотправяне на преюдициално запитване относно тълкуване разпоредбите на чл. 63 и чл. 168 от Директивата 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006г. Разгледани на тази плоскост първите два процесуалноправни въпроси са част от предмета на делото и са от значение за постановения резултат. Същите обаче не кореспондират с мотивите, формиращи решаващата правна воля на въззивния съд, обусловила и изхода по конкретното дело, доколкото в решението си въззивният съд в рамките на проверката по чл. 269 от ГПК, след обсъждане на всички доказателства по делото, на доводите и възраженията на страните е формирал свои собствени решаващи мотиви по предмета на делото като е изпълнил процесуалните си задължения – мотивите му съдържат подробен анализ и оценка на всички правнорелевантни факти, доказателства, доводи и възражения на страните; посочено е кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, кои се считат за недоказани и защо; извършил е също и преценка дали постановеното от ВАС решение съответства на ПЕС, въз основа на която обосновал решаващ извод, че твърдяното нарушение на ПЕС и конкретно по прилагането на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 18.11.2006г. при постановен отказ за признаване на право на данъчен кредит на ищеца не е установено. Решението не противоречи на задължителната практика на ВКС /т. 1 и т. 2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК и т. 19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК/, нито на цитираните от касатора решения на ВКС, поради което не е налице допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, нито по т. 3 от ГПК, обосноваващо приложно поле на касационното обжалване. Последните два въпроса и тяхната обосновка са израз на несъгласието на касатора с извършения анализ и оценка на фактите и доказателствата по делото, респ. с крайния решаващ извод за неоснователност на предявените искове. Тези доводи са извън предмета на проверка в производството по чл. 288 от ГПК. В правото на ЕС общата система на данък върху добавената стойност е въведена с Директивата 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006г. Съгласно чл. 1, т. 2 от нея принципът на общата система на ДДС изисква прилагането към стоките и услугите на общ данък върху потреблението, точно пропорционален на цената на стоките и услугите, колкото и сделки да се изпълняват в процеса на производството и разпределението преди фазата, на която се начислява данъка. Подлежащите на облагане с ДДС сделки са описани в чл. 2 от Директивата, а съгласно чл. 63 от нея данъчното събитие настъпва и ДДС става изискуем, когато стоките или услугите са доставени. Правото на приспадане като основен принцип на общата система на ДДС възниква по времето, когато подлежащият на приспадане данък стане изискуем /чл. 167/. Във вътрешното ни право уредбата е в ЗДДС, който в чл. 68, ал. 1, т. 1 от ЗДДС дефинира данъчния кредит като сумата на данъка, която регистрирано лице има право да приспадне от данъчните си задължения по този закон за получени от него стоки или услуги по облагаема доставка по чл. 12, ал. 1 ЗДДС. Правото на приспадане на данъчен кредит възниква, когато подлежащият на приспадане данък стане изискуем /чл. 68, ал. 2 от ЗДДС/. Съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ЗДДС когато стоките и услугите се използват за целите на извършваните от регистрираното лице облагаеми доставки, то има право да приспадне данъка за тези стоки и услуги, които са му доставени или предстои да му бъдат доставени от доставчик – регистрирано по този закон лице. Нормите на чл. 68, ал. 1, т. 1 и чл. 69, ал. 1, т. 2 от националния закон точно транспонират чл. 168, б „а“ от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006г. относно общата система на данъка върху добавената стойност. Съгласно чл. 71, т. 1 от ЗДДС, транспониращ чл. 178, б „а“ от Директивата, за да упражни правото си на приспадане получателят по облагаема доставка следва да притежава данъчен документ с регламентираното в закона съдържание. Следователно, пораждането на правото на приспадане на ДДС е обусловено от изпълнението на материалноправните предпоставки, уредени в Директивата, а именно: заинтересованото лице да е данъчнозадължено лице по смисъла на чл. 9, т. 1; настъпило данъчно събитие и изискуемост на ДДС /чл. 63 вр. чл. 62/ - това лице да е получило стоките или услугите, за които иска да му се признае право на приспадане, от друго данъчнозадължено лице и да е използвало тези стоки или услуги за нуждите на собствените си облагаеми сделки /чл. 168, б. „а“/. Освен фактическото реализиране на тези предпоставки, чл. 178а от Директивата предвижда и формално изискване за притежание на фактура от данъчнозадълженото лице, съставена в съответствие с изискванията на директивата. В тази смисъл е даденото разрешение и в практиката на СЕС - Решение от 11 ноември 2021г. по дело С-281/20; Решение от 22 октомври 2015г. по дело C-277/14; решенията на СЕС по съединени дела С-80/11 и С-142/11, т. 37 и т. 38, С-329/18, т. 27, С-189/18, т. 33 и цитираните в тях. В тази практика е застъпено разбирането, че правото на приспадане на ДДС има основополагащо значение и не може да бъде ограничавано, когато данъчно задълженото лице е доказало наличието на материалноправните предпоставки. Изключение от този принцип би било налице, когато данъчнозадълженото лице извършва данъчна измама или когато то е знаело или е било длъжно да знае, че с покупката си участва в сделка, която е част от измама с ДДС, извършена от неговия доставчик или от друг стопански субект, действащ нагоре или надолу по веригата от доставки /решения на СЕС по дело С-285/12, т. 38 и т. 40, по съединени дела С-80/11 и С-142/11, т. 45, С-18/13, т. 27/. Тъй като отказът да се признае правото на приспадане на ДДС представлява изключение от принципа за признаване на това право, компетентният орган по приходите трябва надлежно да установи релевантните факти въз основа на обективни данни, а националните юрисдикции следва да проверят дали това е така, вкл. и да установи наличието на измама като изходи от обективните данни, събрани в хода на проверката от данъчната администрация /в този смисъл Решения на СЕС по дела С-285/12; С-18/13 и др./. В конкретния случай, за да обоснове решаващ извод за неоснователност на предявените искове и липса на материалноправните предпоставки за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС, въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал допуснато нарушение на Общностното право от ВАС при постановяване на окончателното решение, от което да е претърпял вреда, нито противоречие с приложимите разпоредби от правото на ЕС – чл. 63, чл. 167, чл. 168 и чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО, нито с практиката на СЕС, обективирана в решенията, на които ищецът се позовава, а именно по Решение от 25 октомври 2001г. по дело Комисия/Италия, С-78/00; Решение от 10 юли 2008 по дело Sosnowska, С-25/07; Решение от 28 юли 2011г. по дело Комисия/Унгария, С-274; Решение от 12 януари 2006г. по съединени дела С-354/03, С-255/03 и С-484/03; Решение от 06 юли 2006 по съединени дела С-439/04 и С-440/04 и др. С оглед конкретно установените по делото факти, приел, че правната уредба на общността и дадените преюдициални тълкувания на приложимите разпоредби от Директива 2006/112/ЕО и утвърдените в тях принципни положения са спазени и съобразени от ВАС. В съгласие с разясненията, дадени в практиката на СЕС приел, че за да възникне правото на приспадане на данъка, следва да са налице положителните материалноправни предпоставки за това – наличие на реално извършена доставка по фактура или друг документ, който я удостоверява. Въз основа на съвкупен анализ на събраните в хода на проверката и в хода на съдебното производство доказателства, ВАС е приел, че в конкретния случай правото на приспадане на данъчен кредит в полза на ищеца в размер на исковата сума е отказано да бъде признато поради това, че същият като данъчнозадължено лице не е установил реалното извършване на фактурираните доставки. Съобразил в тази връзка, че с РА на дружеството ищец е признато частично право на данъчен кредит за данъчен период м. 05 и 06.2009г. за една от уговорените доставки, която е установена като реална доставка на закупено рекламно време от поддоставчик и за излъчена реклама по телевизията. При общ размер на упражненото от дружеството право на приспадане на данъчен кредит за същия период от 480 000 лева, за разликата над признатото на ДЗЛ право – 474 407.11 лв., приел, че останалите уговорени по договора от 05.03.2009г. услуги по цялостно рекламно обслужване не е установено да са реално доставени от изпълнителя „Ка Продакшън“ ЕООД; отчел, че уговореният предмет на услуги в договора е твърде широк, а в издадените фактури липсва конкретизация позволяваща установяване на механизма за оценяване на всяка от услугите по вид и обем; съобразил, че е установено разминаване между данните при извършената насрещна проверка на изпълнителя и действително установените в хода на ревизионното производство факти, от които не може да се приеме, че предметът на договора е осъществен /липсват изобщо доказателства за осъществена доставка по уговорени услуги „медия планиране“, „изработка на рекламна стратегия“ и т.н.; в деня на плащането по фактурите, сумите са изтеглени от лице свързано с охранител на ДЗЛ; изпълнителят към релевантния данъчен период е разполагал с един служител на длъжност „куриер“ и не е доказал кадрова и техническа обезпеченост за реално изпълнение на възложените му услуги; от собствениците на интернет сайтове, от които изпълнителят обяснил, че е закупил интернет медийно време не са били представени потвърждения за излъчена реклама; освен осчетоводяване на издадените 8 броя фактури, в счетоводството на изпълнителя липсват осчетоводени каквито и да е разходи свързани с доставките – за труд, материали и др./. При липса на реално осъществена доставка обосновал, че право на приспадане на данъчен кредит не възникна и че за да възникне това право първо следва да е осъществена реална доставка. Този извод е извлечен след съвкупна преценка на събраните доказателства, според които освен процесните фактури, не са налице никакви други доказателства, които да удостоверяват извършването на реални доставки по отделните уговорени дейности, поради което отказът на НАП да признае правото на приспадане, окончателно потвърден с решението на ВАС, не е в нарушение на ПЕС. Тези изводи на въззивния съд не противоречат, а са в съответствие с практиката на СЕС, както и с тази на ВКС. Не е налице противоречие на решението на САС с Решение на СЕС от 21.06.2012г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11. В това производство е било безспорно, че доставките на услуги, с които ДЗЛ е обосновало правото на приспадане, впоследствие са използвани от него за нуждите на собствените му облагаеми сделки /т. 43/; сделката, с която се обосновава правото на приспадане, е извършена, поради което са изпълнени предвидените в директивата процесуални и материалноправни условия за възникването и упражняването на правото на приспадане /т. 44/. При тези обстоятелства на ДЗЛ е прието, че може да се откаже право на приспадане само на основание съдебната практика, изведена от точки 56—61 от Решение по дело Kittel и Recolta Recycling, съгласно която въз основа на обективни данни трябва да се установи, че ДЗЛ, което е получило стоките и услугите, основание за правото на приспадане, е знаело или е трябвало да знае, че въпросната сделка е част от данъчна измама, извършена от доставчика или друг стопански субект нагоре по веригата /т. 45/. Тази практика не е относима към разглеждания случай, доколкото е постановена при различна фактическа обстановка от установената по настоящото дело – при доказана реална доставка на стока/услуга, каквато не е установена в решението на ВАС. При тези изводи на въззивния съд, третият поставен въпрос дали поведението на доставчика и други негови фактически дефицити са основание за отказ да се признае право на ползване на данъчен кредит от ДЗЛ е неотносим към разглеждания случай, не е обуславящ и не е определящ крайното разрешение на спора, дадено с обжалваното решение. Въззивният съд не е извел извод за липса на реална доставка въз основа на изследване на поведението на доставчика, нито на неговите дефицити, извън контрола на ищеца. Изводът за липса на облагаема доставка и неосъществен предмет на договора е основан на конкретните постигнати между страните уговорки; представените от тях доказателства установяващи осъществяване на уговорения предмет на договора; както и на съвкупна оценка на всички събрани в хода на ревизионната и съдебна проверка доказателства. Обоснован е решаващ извод, че не е налице основание за ангажиране на отговорността на държавата за обезщетяване на вреди от нарушение на правото на ЕС и че такова нарушение не е извършено от ответника, който в съответствие с практиката на СЕС и с Директива 2006/112/ЕО е приел, че не са осъществени материалноправните предпоставки за възникване на правото за приспадане на данъчен кредит в полза на ищеца – извършена облагаема доставка на услуга; ДЗЛ да е получило уговорените услуги, за които иска да му се признае право на приспадане и да е използвало тези услуги за нуждите на собствените си облагаеми сделки. Съобразил е, че в тежест на данъчнозадълженото лице, което претендира приспадането на ДДС е да докаже, че отговаря на предвидените условия за това – че стоките и услугите действително са му били доставени от данъчнозадължени лица за целите на подлежащи на облагане с ДДС негови сделки. Ето защо по този въпрос не е налице общо основание обосноваващо приложно поле на касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК. Последният въпрос е поставен във връзка с оплакването за неотправяне на преюдициално запитване до СЕС относно правилното тълкуване на приложимото право на ЕС. Въпросът не е обуславящ, тъй като по релевантните за конкретното производство въпроси, е налице постановена непротиворечива практика на СЕС, в която поставените въпроси са изяснени и не са били налице основания за повторното им поставяне от ВАС на разглеждане с отправяне на преюдициално запитване по конкретния спор. Твърденията на касатора поддържани в хода на делото и в касационната жалба са именно в този смисъл. В обобщение, съдебният състав приема, че липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Установеното в практиката на СЕС тълкуване на значимите за разглеждания спор разпоредби от Директива 2006/112/ЕО и конкретно установените по делото данни, на които въззивното решение е основано, обуславят извод за липса на предпоставките за отправяне на запитване до СЕС по реда на чл. 628 от ГПК по поставените от касатора въпроси. Искането в този смисъл следва да се остави без уважение. На основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 от ГПК жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати юрисконсултско възнаграждение на ответника по касацията в размер на 350 лв. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение