Определение № 100 от 10.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5306/2023 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [община] срещу определение № 1934/26.07.2023 г. по в.ч.гр.д. № 1838/2023г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено протоколно определение от 09.03.2023 г. по гр.д. № 1804/2021 г. на Софийския градски съд, с което производството по делото е частично прекратено поради недопустимост на исковете. Производството е прекратено по искове за съдебни разноски за адвокатски възнаграждения по други търговски дела: по което е допуснато обезпечение и по което с влязло в сила решение е отхвърлен иск, по който е допуснато обезпечение чрез спиране на изпълнението по изпълнително дело, претендирани на основание чл.403, ал.2 ГПК. Насрещната страна „Еспе Енерджи България“ АД в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на частната жалба. Частната жалба е процесуално допустима: подадена е в срок от страна по делото, която има право и интерес от обжалване срещу подлежащ на обжалване акт и е редовна. За мотивите на първоинстанционния съд (СГС): Искът за заплащане на разноски за адвокатски възнаграждения в други съдебни производства (посочени са номерата на делата – т.д. и ч.т.д.) е недопустим. Разноските във второто посочено дело представляват разноски в исково производство, които следва да се претендират в самото производство. А разноските във връзка с частното търговски дело, представляват разноски в производство по обезпечение на бъдещ иск, които съгласно т.5 на ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС следва да се претендират в съответното исково производство, в което е предявен и обезпеченият иск – в случая в производството по търговското дело. За мотивите на въззивния съд (САС): Въззивният съд е приел за правилно приетото от СГС, че съгласно приетото с т.5 от ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС разноските в обезпечителното производство следва да се претендират и се дължат с оглед изхода на спора по същество в исковото производство и че щом за деловодни разноски е предвиден специален ред, то те не могат да бъдат предмет на самостоятелни искове. Отговорността за разноски е особен вид имуществена (гражданска) отговорност, която може да се реализира единствено в хода на висящ съдебен процес с крайния акт по същество, или с допълнително съдебно определение по реда на чл.248 ГПК. Следователно осъдителни искове, които имат за предмет деловодни разноски в други съдебни производства, са недопустими, предвид съществуването на специален процесуален ред, по който се реализира отговорността за тях. По наличието на основание за допускане на касационно обжалване: Частният жалбоподател (процесуалният му представител) твърди, че в обжалваното определение и в потвърденото с него определение и двата съдебни състава неправилно са цитирали т.5 от ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, която няма връзка с правния спор; че претендираните суми са за вреди, а не за разноски в конкретни производства; че обжалваното и потвърденото с него определение са неправилни, защото преди това друг състав (съдия) по първоинстанционното дело е приел исковата претенция за допустима и поради това, че е неправилно прекратяването на производството преди възможността да се ангажират доказателства във връзка с предявения иск, тъй като едва след тяхното представяне е възможна преценката за негата основателност или неоснователност. В изложението на основания за допускане на касационно обжалване частният жалбоподател (процесуалният му представител) повтаря същото като в частната жалба. Твърди, че обжалваното определение и потвърденото с него определение са в противоречие със съдебната практика - цитираната т.5 от ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, която няма връзка с правния спор. Жалбоподателят не извежда правен въпрос, съгласно изискването на чл.280, ал.1 ГПК, на което се позовава и съгласно приетото с т.1 от ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС. Но дори да се приеме, че правните въпроси, които са обусловили въззивното определение, могат да бъда уточнени от ВКС от приетото в мотивите на въззивния съд (САС): 1) дали разноските в обезпечителното производство следва да се претендират и се дължат с оглед изхода на спора по същество в исковото производство, в което се разглежда обезпеченият иск и 2) дали отговорността за разноски в гражданско исково производство може да се реализира единствено в хода на висящия съдебен процес с крайния акт по същество, или с допълнително съдебно определение по реда на чл.248 ГПК, то тези въпроси не са разрешени в противоречие с посоченото в т.5 от ТР № 6/2013 г., което е постановено по тълк.д. № 6 /2012 г. на ОСГТК на ВКС, с която е прието, че направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайния му изход. Приетото от въззивния и първоинстанционния съд относно разноските в обезпечителното производство (по първия въпрос) не е в противоречие, а в точно съответствие с приетото в посоченото тълкувателното решение, на което и двете съдебни инстанции са се позовали. А приетото по втория въпрос не е свързано с посоченото тълкувателно решение, поради което няма как да е в противоречие с него. Всъщност частният жалбоподател (процесуалният му представител) не сочи и не представя нито един съдебен акт на ВКС, с който въззивното определение да е в противоречие, поради което не е осъществено допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поради изложеното следва да се приеме, че не е осъществено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, на което се позовава частният жалбоподател (процесуалния му представител), за допускане на касационно обжалване. Следователно не са налице предпоставките за разглеждане на основателността на правните доводи на частния жалбоподател (на процесуалният му представител), за които може единствено да се посочи, че са очевидно неоснователни. С оглед изхода от това производство частният жалбоподател няма право на разноски. Насрещната страна не претендира разноски и не доказва да е направила такива, поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното съдът