Определение № 1600 от 30.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 587/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на З. К. С., чрез адв. Д. П., срещу Определение № 3239/04.12.2025 г. по ч. гр. д. № 3082/2025 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено Определение № 14621/31.07.2025 г., постановено по гр. д. № 6961/2023 г. по описа на СГС, в частта, в която производството по делото е прекратено по отношение Софийски районен съд. В жалбата се сочи, че определението е неправилно и се иска отмяната му. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа, че са налице основанията за допускане на касационен контрол по въпроса „възможно ли е юридическото лице – съд, да бъде привлечено към деликтна отговорност по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 7 КРБ за вреди, настъпили вследствие на неправомерни процесуални действия на негови служители (неуведомяване на страната за съдебни заседания, за назначаване на адвокат по ЗПП и за постановено решение, въпреки заявеното писмено искане съда да уведомява ищеца за всички свои съдебни актове), което води до загуба на правото на обжалване и/или правото за отмяна по извънинстанционния ред, или възникването на тази отговорност е обусловено от предварително отменяне на влезлия в сила съдебен акт, както е при отговорността по ЗОДОВ?“. По въпроса се иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 110/14.06.2013 г. по гр. д. № 93/2012 г., IV ГО, Определение № 414/04.06.2014 г. по ч. гр. д. № 1827/2014 г., IV ГО, и Определение № 277/06.08.2014 г. по гр. д. № 2672/2014 г., IV ГО. Насрещната по частната жалба страна не е подала отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира частната касационна жалба за допустима. По предпоставките за допускане на касационното обжалване приема следното. При разглеждане на частната жалба срещу определението на Софийски градски съд за прекратяване на производството по делото, въззивният съд е посочил, че първоинстанционният съд е сезиран с искова молба (и молба за уточнение на исковете от 19.12.2024 г.), с която срещу Софийски районен съд и адв. К. Д. (по отношение на когото производството е висящо) са предявени искове с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от извършени от тях процесуални нарушения по гр. д. № 79 368/2018г. по описа на СРС, довели до незаконосъобразно решение. Нарушенията, извършени от съответния съдия при СРС, били: пропуск да съобщава на ищеца съдебните си актове и данните на назначения му по реда на ЗПП адвокат; пропуск да съобщава на ищеца датите на съдебните заседания и да му изпраща призовки за тях; пропуск на съдията да съобщи съдебното решение по делото лично и на ищеца; лишаване на ищеца от възможност да представя доказателства и да прави други процесуални искания по делото. При тези фактически твърдения въззивният съд, позовавайки се на Решение № 50058/07.07.2023 г. по гр. д. № 3192/2022 г. на ВКС, ІІ ГО, и цитираните в него Решение № 110/14.06.2013 г. по гр. д. № 93/2012 г. на ВКС, IV ГО, Определение № 534/13.12.2019 г. по ч. гр. д. № 4266/2019 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 348/08.01.2018 г. по гр. д. № 495/2017 г. на ВКС, ІV ГО, и Определение № 189/17.08.2022 г. по ч. гр. д. № 2246/2022 г. на ВКС, І ГО, е приел, че доколкото ищецът претендирал ангажиране на отговорност на Софийски районен съд за незаконосъобразни действия от съдията – докладчик по гр. д. № 79368/2018г. по описа на СРС, искът бил недопустим поради наличието на функционален имунитет, макар това да не изключвало по принцип отговорността на съдилищата и другите органи на съдебната власт за техни противоправни действия и бездействия, от които били произтекли вреди. Конкретизирал е, че специално уредените хипотези на такава отговорност били при разглеждане на делата в неразумен срок по чл. 2б ЗОДОВ и при нарушаване правото на Европейския съюз по чл. 2в ЗОДОВ. Извън тези уредени в ЗОДОВ хипотези, според САС съдилищата носели отговорност за вреди от влезли в сила неправилни актове, когато неправилността била предварително установена по надлежния ред и актът бил отменен. Допълнил е, че не можело да се търси отговорност на държавата чрез съда за всеки влязъл в сила акт, който страната считала за незаконосъобразен, тъй като правилността на съдебните актове била обект на контрол в производствата по обжалването им. Уточнил е, че за да възникне основание за отговорност, било необходимо противоправността (неправилността) на влезлия в сила акт да е установена чрез някой от предвидените в процесуалните закони способи. При тези мотиви определението на СГС за прекратяване на производството по делото срещу СРС е потвърдено. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че при посочените по-горе решаващи изводи на въззивната инстанция поддържаните от жалбоподателя предпоставки за допускане на касационен контрол не са налице. Поставеният въпрос, макар непрецизно формулиран (тъй като съдията не е служител на съда, а съдът не е възложител на работата на съдията), обуславя въззивното определение. Не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като даденото от апелативния съд разрешение не противоречи на практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 110/14.06.2013 г. по гр. д. № 93/2012 г., IV ГО, Определение № 414/04.06.2014 г. по ч. гр. д. № 1827/2014 г., IV ГО, на които жалбоподателят се позовава (Определение № 277/06.08.2014 г. по гр. д. № 2672/2014 г., IV ГО, е постановено в производство по чл. 288 ГПК и е невъзможно да обуслови допускане до касационно обжалване). По поставения правен въпрос в Решение № 110/14.06.2013 г. по гр. д. № 93/2012 г., IV ГО, Определение № 414/04.06.2014 г. по ч. гр. д. № 1827/2014 г., IV ГО, Решение № 50058/07.07.2023 г. по гр. д. № 3192/2022 г. на ВКС, ІІ ГО, Определение № 4093/15.09.2025 г. по ч. гр. д. № 121/2025 г. по описа на ВКС, IV ГО, и Определение № 3594/20.11.2023 г. по ч. гр. д. № 2413/2023 г. по описа на ВКС, I ГО, е прието, че на основание чл. 7 от Конституцията на Република България държавата отговаря пряко за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Когато тази отговорност не може да бъде реализирана по ЗОДОВ, специалният закон, уреждащ отговорността на държавата при участие в процеса на съответните държавни органи като нейни процесуални субституенти, тя се реализира на основание чл. 49 ЗЗД. Функционалният имунитет на магистрата не изключва автоматично отговорността на държавата за вреди от незаконосъобразен акт, постановен от магистрат. В съответствие с разрешението в цитираните съдебни актове – практика, която се споделя и от настоящия съдебен състав, а именно, че невинаги иск по чл. 49 ЗЗД, предявен против съдебен орган, процесуален субституент на държавата, за обезщетяване на вреди от незаконно действие или бездействие на извършилия го магистрат, е недопустим само поради наличието на функционален имунитет, е и разрешението, дадено от въззивния съд в обжалваното определение. В практиката на ВКС, с която въззивното определение е съобразено, е разяснено, че функционалният имунитет на магистратите обезпечава функционалната независимост на съдебната власт и е пречка да бъдат предявявани искове срещу съдии, прокурори и следователи в хипотези, при които правилата му намират приложение. За да се прецени дали подобно ограничение е налице, е необходимо да се извърши преценка по конкретното дело с оглед естеството на правото, което се твърди да е нарушено с действия или актове на представителя на съдебната власт. Мотивите на въззивния съд съдържат анализ на посочените обстоятелства и са съобразени с установената практика, според която правилността на съдебните актове може да бъде проверявана само по реда на инстанционния контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,