Определение № 2070 от 25.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1354/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по процесуално допустима частна касационна жалба вх.№ 5596 от 29.02.2024 г., подадена от адвокат И. Ю. от САК – в качеството му на служебен процесуален представител на Е. Д. М., която е насочена срещу въззивно Определение № 311 от 07.02.2024 г. по в.ч.гр.д.№ 196/2024 г. на АС - София, т.о., VІ състав. С атакуваното определение е оставена без уважение частната жалба на Е. Д. М. срещу Определение № 266608 от 27.11.2023 г. по гр.д.№ 4924/2020 г. на СГС, І-21 гр.състав. Постъпил е отговор от Главна дирекция „Национална полиция“ (ГДНП) чрез надлежен процесуален представител юрисконсулт Р. П., с който жалбата е оспорена по същество. Претендира юрисконсултско възнаграждение. За да прецени дали частната жалба подлежи на разглеждане по същество, ВКС на първо място следва да прецени дали са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, във връзка с което намира следното: С обжалваното определение въззивният съд е приел, че Е. Д. М. е предявил срещу Главна дирекция „Национална полиция“ - гр. София иск с правно основание чл. 49 вр.чл. 45 ЗЗД за сумата 50 000 лв., представляваща неимуществени вреди, причинени му виновно от служител на ответника, по който иск е образувано гр.д.№ 4924/2020 г. на СГС,г.о., І-21 състав. В молба с вх.№ 286669 от 02.10.2023 г. ищецът изменил размера на иска на сумата 24 000 лв. С Определение № 265493 от 10.10.2023 г. съдът е прекратил производството по делото в частта за разликата над сумата 24 000 лв. до първоначално предявения размер от 50 000 лв. и е изпратил делото по подсъдност на Софийския районен съд. След подадена молба от ГДНП, с Определение № 266608 от 27.11.2023 г., постановено на основание чл. 248 ГПК, Определение № 265493 от 10.10.2023 г. е допълнено в частта за разноските, като Е. Д. М. е осъден да заплати на ГДНП юрисконсултско възнаграждение в размер на 156 лв. според оттеглената част от иска. Въззивният съд е приел, че предмет на исковото производство е претенция за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на възложителя за репариране на вреди, причинени от чужди виновни противоправни действия, чиято правна регламентация е в общия Закон за задълженията и договорите, а не в специалния Закон за отговорността на държавата и общините за вреди. Затова по отношение на отговорността за разноски са приложими разпоредбите на общия процесуален закон. Съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, освен когато прекратяването е поради постигнато между страните споразумение, като на основание чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на юридически лица, които са били защитавани от юрисконсулт, се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда. Прието е, че в случая съдът е съобразил установеното в закона изискване размерът на възнаграждението да не надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 ЗПП. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и 280, ал. 2, предл. трето ГПК, защото в приложимия според касатора чл. 10, ал. 2 и 3 ЗОДОВ се съдържат изрични разпоредби за разноските в производството по този закон, които изключват приложимостта на чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК; липсата на изрична уредба в ЗОДОВ, която предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение при пълно или частично отхвърляне на иска означава, че такова не се дължи. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Текстът вменява служебното извършване на проверка за евентуално наличие на такива пороци преди да се пристъпи към обсъждане на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Положителният извод за осъществени предпоставки по чл. 280, ал. 2 ГПК прави безпредметно обсъждането дали са налице основания за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай обжалването следва да бъде допуснато при условията на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК по следните съображения: Съгласно чл. 81 ГПК и практиката по приложението на нормата (Определение № 1804 от 11.04.2024 г. по ч.гр.д.№ 1222/2024 г. на ВКС, ІІІ г.о. и цитираните в него) произнасяне по искането за разноски се дължи във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция. В настоящия случай делото е в процес на разглеждане пред първата инстанция, като не е постановен акт по целия предмет на спора. При това положение Определение № 266608 от 27.11.2023 г. на СГС, І-21 гр.състав се явява постановено преждевременно, при отсъствие на процесуална предпоставка за произнасяне по въпроса за отговорността за разноските, поради което е процесуално недопустимо. Като такова то не може да бъде потвърдено, а е подлежало на обезсилване от въззивния съд. Изводът, че първоинстанционното определение е законосъобразно, е формиран в противоречие с чл. 278, ал. 4 вр.чл. 269, изр. първо ГПК и с чл. 81 ГПК. Констатациите в този смисъл произтичат от самия прочит на въззивния акт, без да е необходимо да се навлиза в обсъждане на доказателства и доводите на страните, което налага допускане на обжалването на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. По съществото на частната касационна жалба ВКС намира следното: С оглед допуснатото от въззивния съд нарушение на процесуалните правила, обжалваното определение следва да бъде отменено. Встъпвайки в правомощията на въззивната инстанция и на основание чл. 278, ал. 2, изр. първо ГПК, с настоящото определение следва да се постанови обезсилване на първоинстанционния акт. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение