Определение № 4576 от 29.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2807/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 3665/30.04.2025 година, подадена по Прокуратурата на Република България и на касационна жалба с вх. № 3769/05.05.2025 година (впоследствие е постъпила и насрещна въззивна жалба с вх. № 4789/05.06.2025 година), подадена от И. А. Б., двете срещу част от решение № 54/02.04.2025 година на Апелативен съд Пловдив, 2-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 542/2024 година. С въззивното решение на Апелативен съд Пловдив частично е изменено и частично е потвърдено първоинстанционното решение № 344/17.10.2024 година на Окръжен съд Пазарджик, постановено по гр. д. № 80/2024 година като Прокуратурата на Република България, на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, е осъдена да заплати на И. А. Б. сумата от 30 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на д. п. № 3623/1992 година на ОСлО при Окръжна прокуратура Пазарджик, пр. пр. № 1106/1993 година та Окръжна прокуратура Пазарджик, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 05.04.2023 година до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата над уважения размер от 30 000.00 лева до пълния претендиран такъв от 300 000.00 лева обезщетение за неимуществени вреди, за законната лихва върху обезщетението за периода от 30.01.2023 година до 04.04.2023 година и за сумата от 65 130.00 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи с в невърнатата част от внесена пред 1994 година, гаранция в размер на 1 500 000.00 лева по н. о. х. д. № 231/1993 година по описа на Окръжен съд Пазарджик. В подадената от Прокуратурата на Република България касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в частта му, с която на И. А. Б. е присъдено обезщетение за неимуществени вреди, е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения срещу Прокуратурата на Република България от И. А. Б. иск, с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ да бъде отхвърлен или присъденото обезщетение за неимуществени вреди да бъде намалено. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив в тази му част по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответникът по подадената касационна жалба И. А. Б. е подал отговор с вх. № 4788/04.06.2025 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на решение № 54/02.04.2025 година на Апелативен съд Пловдив, 2-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 542/2024 година в тази му част и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъдат оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. В подадената от И. А. Б. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в частта му, с която предявените от него искове за обезщетения за имуществени и неимуществени вреди са отхвърлени, е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените срещу Прокуратурата искове, с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ да бъдат уважени, така както са предявени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив в тази му част по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК., а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Република България не е взела становище по същата, като не е изразила становище по допустимостта и основателността й. Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 04.04.2025 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 3665/30.04.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. И. А. Б. е бил уведомен за обжалваното решение на 17.04.2025 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 3769/05.05.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че съгласно чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ, гражданите можели да предявят иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ по приключени производства само когато била изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на Глава трета „а“, чл. 60а–чл. 60м от ЗСВ. Провеждането на посочената процедура било елемент от допустимостта на търсенето на защита по исков ред. Видно от писмо изх. № 94-И-171/23 от 04.01.2024 година Б. бил поискал обезщетение по този ред, но заявлението му било прието изцяло за неоснователно–не му бил определен и предложен какъвто и да било размер на обезщетение. От приложените преписи на материалите по д. п. № 3623/1992 година на ОСлО при Окръжна прокуратура Пазарджик, пр. пр. № 1106/1993 година на Окръжна прокуратура Пазарджик било видно, че на 10.08.1992 година било образувано наказателното производство за престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 2 и т. 3, във връзка с ал. 1, т. 2, във връзка с чл. 18, ал. 2 от НК срещу неизвестен извършител. На 16.04.1993 година Б. бил привлечен като обвиняем затова, че вечерта на 9-ти срещу 10-ти август 1992 година, в съизвършителство с други лица, бил осъществил действия, съставляващи опит за грабеж и убийство-престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 2 и т. 3, във връзка с чл. 18, ал. 1 и чл. 20, ал. 4, във връзка с чл. 63, ал. 2 от НК. Взета му била мярка за неотклонение „задържане под стража“, изменена по-късно (на 09.11.1994 година) в „парична гаранция“. И. А. Б. бил разпитан първоначално като свидетел по делото, след което привлечен като обвиняем. Последвал бил разпит в това му качество и предявяване на предварителното производство на 15.06.1993 година. На 08.07.1993 година било изготвено обвинително заключение по делото, с което било предложено да бъдат предадени на съд Б., В. П., Г. В. и С. П.. На 09.11.1993 година в Окръжен съд Пазарджик бил внесен обвинителен акт срещу тези лица, като било образувано н. о. х. д. № 231/1993 година. На 25.02.1994 година не бил даден ход на първото открито съдебно заседание поради неявяване на свидетеля Й. А., посочен като ключов за разкриване на обективната истина, впоследствие обявен за общонационално издирване. Проведени били следващи открити съдебни заседания, на които също не бил даден ход поради неявяването на свидетел А.. Съдебното производство по н. о. х. д. № 231/1993 година по описа на Окръжен съд Пазарджик било прекратено на 09.11.1994 година и върнато за допълнително разследване, с указания, че било необходимо да се извърши повторен разпит на свидетеля А. и очни ставки между него и обвиняемите. На 22.07.2005 година с постановление на ОСлС Пазарджик сл. д. № 3623/1992 година било изпратено на Окръжна прокуратура Пазарджик с мнение за спиране, доколкото дадените указания за допълнително разследване не можели да бъдат изпълнени, което възпрепятствало разкриването на обективната истина по делото. На 27.07.2005 година Окръжна прокуратура Пазарджик спряла наказателното производство по посочените съображения. Последвали били възобновяване, спиране и ново възобновяване на 14.09.2009 година, когато се установило, че трима от обвиняемите били напуснали пределите на страната, без данни за връщането им, което се отнасяло и за свидетеля А., което било дало основание за поредното спиране. След последното му възобновяване на 14.05.2009 година, производството било прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 от НПК–поради недоказаност на обвинението. Постановлението за прекратяване било от 02.01.2014 година, но нямало данни кога бил връчен препис от него на Б.. Видно от обратна разписка за връчване на постановлението за прекратяване на наказателното производство, адресирано до С. П., същата била получена от Б., в качеството на неин съпруг. Това връчване било станало едва на 05.04.2023 година и можело да се приеме за индиция за най-ранния момент, в който Б. бил узнал за прекратяването на наказателното производство и за него бил започнал да тече срокът за обжалване на това прекратяване (в случай, че искал делото да продължи и да се постанови оправдателна присъда), от която възможност не се бил използвал. С оглед на установеното по делото се налагал извод, че наказателното производство срещу Б. било продължило около 30 години. Тази обща продължителност била повече от срока по чл. 80 от НК, с изтичането на който наказателното преследване за повдигнатите обвинения се изключвало по давност. Съгласно чл. 2б от ЗОДОВ, Държавата отговаряла за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, на основание чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС. Съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията, всяко лице при решаване на правен спор относно негови граждански права и задължения или основателността на каквото и да било наказателно обвинение срещу него имало право на гледане на неговото дело в разумен срок. И. А. Б. следвало да докаже: допуснато от Прокуратурата на Република България нарушение на право по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС; претърпяна неимуществена и/или имуществена вреда; причинно-следствена връзка между вредата и неразумната продължителност на производството. След като от обективна страна се установила продължителност на наказателното производство около 30 години, следвало да бъде направена преценка дали конкретния случай дали този срок бил разумен с оглед обстоятелствата по делото, като се търсело баланс между интересите на страните възможно най-бързо да получи решение (краен акт) и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на наказателното производство. В конкретния случай, въпреки сложността на делото, определена от големия брой обвиняеми, тежестта на разследваните престъпления и липсата на други очевидци, освен пострадалите и намиращия се в неизвестност в чужбина свидетел А., въззивният съд приемал, че срокът, в който делото било висящо бил прекомерен, а неговата неразумна продължителност се дължала единствено на поведението на разследващите органи и в частност Прокуратурата на Република България, като наблюдаваща и даваща задължителни указания по извършване на процесуалните действия в досъдебното производство. След като, още след връщането на делото за доразследване с определение на съда от 09.11.1994 година, била установена невъзможността за повторен разпит на ключовия свидетел А., намиращ се в неизвестност извън границите на Република България, Прокуратурата била разполагала с различни възможности за действие, включително и за прекратяване на наказателното преследване. Възражението на Прокуратурата на Република България, че поведението на И. А. Б. имало някакъв значим принос за забавянето било неоснователно. Нямало процесуално изискване обвиняемият да сътрудничи активно за ускоряване на производство, било то по реда на глава 26 от НПК или по друг начин. Неоснователно било и твърдението на Прокуратурата на Република България за принос на Б. за удължаване срока на висящност на делото, поради това че в периода от 2014 година когато било издадено постановлението за прекратяване до 2023 година, когато били изпращани преписи от него до някои от страните, Б. не се бил интересувал от хода на разследването и не бил поискал да му се връчи препис от прокурорския акт. Налагал се общият извод, че било осъществено пълно и главно доказване на допуснато от Прокуратурата на Република България нарушение на правото по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, във връзка с което се дължало обезщетение за неимуществени вреди, което се определяло по размер за всеки конкретен случай и в съответствие с прогласения от чл. 52 от ЗЗД принцип за справедливост. Видно от показанията на свидетел П., която била бивша съпруга на Б. и живеела с него на съпружески начала, Б. бил преживял тежко наличието на обвинения за грабеж, бил под стрес, напрежение и страх през цялото време. Неоснователни били доводите на процесуалния представител на И. А. Б., изложени в пледоарията по същество, че при определяне на обезщетението съдът следвало да има предвид минималната работна заплата към онзи момент (1993 година) и към настоящия момент (2024 година). Неимуществената вреда настъпвала с факта на осъществяване на деликта–личното засягане на защитените ценности, и било недопустимо да се изследвала евентуално по-голяма вреда, произтичаща от промените в икономическата обстановка в страната. Тези промени не били ново правопораждащо основание за вреда, защото проявлението на неимуществените вреди напред във времето не ги правела бъдещи вреди, тъй като те вече се били проявили и обективирали към момента на настъпване на вредата. Размерът на обезщетението следвало да се определи с оглед конкретните обстоятелства: 30 годишната продължителност на производството, надхвърляща дори понятието „разумен“ срок, както и с оглед личността на увредения. Прекомерно дългият общ срок на наказателното производство неизбежно бил довел до причиняване на неимуществени вреди на И. А. Б. под формата на притеснения, загуба на доверие в институциите, постоянно емоционално напрежение, усещане за несигурност. Доколкото, не било в тежест на пострадалия да доказва отделните си негативни изживявания, наличието им се презумирало през целия период на висящност на наказателното производство. С оглед конкретните особености на настоящия случай обаче, нямало основание да бъде направен извод за наличие на претърпени неимуществени вреди над обичайното, доколкото липсвали данни за такива. Напротив–поведението и начина на живот на Б. през релевантния период се характеризирали с осъществяване на престъпна дейност в чужди държани, обвинения и присъди, с последвало изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ за срок от 7 години и 4 години и 3 месеца съответно. При тези обстоятелства не било логично да се приемело, че дълго продължаващото процесно наказателно производство било причинило на Б. особено тежки негативни преживявания, колкото в други подобни случаи на лица, нямащи установена по съответния ред престъпна дейност. Тези факти се установявали от представената „Електронна справка за съдимост“. Според въззивната инстанция, при приложението на чл. 162 от ГПК и чл. 52 от ЗЗД, справедливият размер на обезщетението за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок бил 30 000.00 лева. Присъден бил размер от 6000.00 лева. Затова първоинстанционното решение следвало да бъде отменено в частта, с която била отхвърлена претенцията на Б. да бъде осъдена Прокуратурата на Република България да му заплати сумата над присъдения размер от 6000.00 лева до размера от 30 000.00 лева и вместо това да бъде осъдена Прокуратура на Република България да заплати на И. А. Б. сумата над присъдения размер от 6 000.00 лева до размера от 30 000.00 лева или още 24 000.00 лева. В исковата молба се твърдяло, че Б. бил заплатил по н. о. х. д. № 231/1993 година по описа на Окръжен съд Пазарджик, по сметка на същия съд, сумата от 150 000.00 лева, представляваща стойността на взетата мярка за неотклонение „парична гаранция“, като му била върната сумата от 150.00 лева. Твърдяло се, че сумата от 65 310.00 лева не било върната и представлявала обезщетение за имуществени вреди, на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, в резултат на нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на д. п. № 3623/1992 година на ОСлО при Окръжна прокуратура Пазарджик, пр. пр. № 1106/1993 година на Окръжен съд Пазарджик. Видно от молба вх. № 1106/93 от 01.02.2023 година на Н. А. Б., който бил брат на И. А. Б., гаранцията на Б. била внесена през 1994 година от майка им, от нейно име, като ищецът и бил върнал парите. Не били ангажирани годни доказателства, че И. А. Б. бил върнал парите на майка си. След като не Б. е внесъл паричната гаранция и не бил възстановил сумата на вносителя, то той нямал право да получи тяхното връщане. При претенция, основаваща се на загубена стойност на внесена по наказателното производство парична гаранция поради намаляване на покупателната способност на паричната единица, довела до обезценка на нейния номинален размер за периода на задържане на сумата, от паричния характер на задължението за обезщетение следвало задължението за съдилищата да съобразяват номиналната стойност на парите, а не курсовата им стойност. За целите на института на обезщетението, не било от значение математическото съотношение между парите, от чието ползване обвиняемият се бил оказал лишен за исковия период и размера на средната работна заплата за страната, в началото и края на същия период. Дори да бъдело прието, съвсем условно, че гаранцията била внесена от И. А. Б., то, както се твърдяло в исковата молба, била върната сума в размер на 150.00 лева, което кореспондирало на горните разсъждения и нямало основание за връщане на допълнителни суми. Затова така предявеният иск следвало да бъде отхвърлен. До тези правни изводи бил достигнал и първоинстанционният съд, поради което решението му, в тази част, следвало да бъде потвърдено. В останалите обжалвани части решението на първоинстанционния съд също следвало да бъде потвърдено. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е поискала въззивното решение на Апелативен съд Пловдив, да бъде допуснато до касационно обжалване в обжалваната от нея част по въпросите: · за задължението на въззивния съд да обсъди събраните доказателства и да изложи мотиви в решението си?; · относно определянето на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди след извършване на преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи обстоятелства, както и на тяхното конкретно значение, като критерии за точното прилагане на принципа на справедливост, при предявен иск за обезщетение, за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от нарушаване на правото на разглеждане и приключване на делото в разумен срок?; · относно съдържанието на понятието „справедливост“ и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към който препраща чл. 4 от ЗОДОВ? и · при определяне на размера на обезщетението за неимуществени веди, трябва ли да се държи сметка и за обществените критерии за справедливост-обща икономическа среда, жизнен стандарт и за общоприетото разбиране за справедливостта на обезвредата?. Изложени са твърдения, че по отношение на тези въпроси е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК основания а допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Пловдив, тъй като то не било съобразено със задължителните указания дадени в т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година, т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС, решение № 123/23.06.2014 година, постановено по гр. д. № 254/2014 година, решение № 73/02.06.2022 година, постановено по гр. д. № 4038/2021 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 480/23.04.2013 година, постановено по гр. д. № 85/2012 година, решение № 113/02.05.2017 година, постановено по гр. д. № 3483/2016 година и решение № 222/15.03.2021 година, постановено по гр. д. № 120/2020 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. С изложението си по чл. 284, ал.. 3, т. 1 от ГПК И. А. Б. е поискал допускането на въззивното решение на Апелативен съд Пловдив като е поставил въпросите: · за критериите при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от наказателно преследване и за спазването на принципа на справедливост, с оглед на конкретно установените по делото обстоятелства?; · за задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните, съгласно изискванията на чл. 12 и чл. 235 от ГПК? Изложени са твърдения, че по отношение на първия въпрос е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК основания а допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Пловдив, тъй като то не било съобразено със задължителните указания дадени в т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година, т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС, решение № 197/16.11.2016 година, постановено по гр. д. № 1845/2016 година, решение № 12/30.04.2020 година, постановено по гр. д. № 1513/2019 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 174/12.12.2018 година, постановено по гр. д. № 546/2018 година и решение № 293/17.03.2020 година, постановено по гр. д. № 3963/2018 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Такова противоречие се твърди и по втория въпрос, като противоречието е с решение № 430/12.07.2013 година, постановено по гр. д. № 643/2009 година, решение № 3/06.02.2014 година, постановено по гр. д. № 5459/2013 година, двете по описа на ВКС, ГК, І г. о. и решение № 217/09.06.2011 година, постановено по гр. д. № 761/2010 година по описа на ВКС, ТК, ІV г. о. Освен това е посочено, че въпросът за определяне на задължението за връщане на внесената парична гаранция е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 4 от ТР № 2/01.12.12997 година, постановено по тълк. д. № 1/1997 година на ОСГК на ВКС. Така поставените въпроси от двете страни са включени в предмета на спора и са разрешени от състава на Апелативен съд Пловдив в противоречие с цитираната от страните практика, поради което са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Доколкото обаче въпросите са поставени от двете страни и се припокриват въззивното решение ще трябва да бъде допуснато до касационно обжалване в цялост и по двете касационни жалби, доколкото допускането му само по една от тях при съвпадащи въпроси би представлявало предварително произнасяне но съществото на спора. Освен това касационното обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за преценка дали сочената от И. А. Б. практика на ВКС е приложима по отношение на твърдените имуществени вреди и ако се прилага дали това трябва да е буквално или съответно, като във втория случай трябва да се установи как се осъществява съответното приложение. Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на решение № 54/02.04.2025 година на Апелативен съд Пловдив, 2-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 542/2024 година, по подадените срещу него от Прокуратурата на Република Българи и И. А. Б. касационни жалби с вх. № 3665/30.04.2025 година и с вх. № 3769/05.05.2025 година, поради което такова трябва да се допусне. Делото следва да бъде докладвано за насрочване в открито съдебно заседание. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение