Определение № 719 от 22.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 871/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. С. А. срещу решение №1898 от 25.07.2019г., постановено по в.гр.д.№725/2017г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 с-в. в частта му, с която е потвърдено решение №1548/19.02.2016г. по гр.д.№7643/2014г. на СГС за отхвърляне на иска на М. А. против ЗК„Уника“ АД за присъждане на сумата над 80 000лв. до претендираните 150 000лв. (като частичен иск от 300 000лв.) – обезщетение за неимуществени вреди. С допълнителна молба от 24.10.2019г. касаторът сочи, че е допуснал техническа грешка, изписвайки в касационната жалба сумата 80 000лв. вместо 60 000лв., поддържайки, че обжалва въззивното решение в частта му, с която е потвърдено решението на СГС за отхвърляне на иска за сумата над 60 000лв. до претендираните 150 000лв. (като частичен иск от 300 000лв.).

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че съдът не се е съобразил с факта, установен от заключението на вещото лице по извършената съдебно-психиатрична експертиза, че вследствие смъртта на първородния му син, ищецът е развил протрахирана депресивна реакция с продължително действие. Според касатора определеният от съда размер на неимуществените вреди е силно занижен с оглед принципа за справедливост и практиката на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД. В касационната жалба се излагат доводи, че въззивният съд не се е съобразил с критериите, релевантни за определяне размера на обезщетението съгласно т.11 от ППВС №4/1968г., включително с лимитите на отговорността на застрахователите към датата на злополуката. Отделно се твърди, че съдът не е обсъдил и не е отчел в пълна степен всички значими за спора факти. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част, осъждане на ответника да заплати на ищеца и сумата от 70 000лв., ведно със законната лихва, считано от 24.03.2013г., както и присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.2 ГПК

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Извън твърдението за очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, касаторът е формулирал следните правни въпроси, които могат да бъдат групирани в две групи въпроси:

Процесуалноправни въпроси:

1. „ Следва ли въззивният съд да вземе предвид и обсъди всички факти, доводи и обстоятелства, които са наведени от страните в първоинстанционното производство?“

2. „Възможно ли е въззивният съд да не кредитира експертизата на основания извън основанията, посочени в самото заключение на експертизата?“

3. „Длъжен ли е САС да изложи подробни мотиви при некредитиране на експертиза?“

Сочи се, че въпросите са решени в противоречие с указанията, дадени в ППВС №1/13.07.1953г., ППВС №7/27.12.1965г., ППВС №1/10.11.1985г. и с практиката на ВКС, обективирана в решение №57/06.07.2016г. по гр.д. №5932/2015г. на ВКС, ІІ г.о, решение №27/02.02.2015г. по гр.д.№4265/2014г. на ВКС, ІV г.о., решение №331/19.05.2010г. по гр.д.№257/2009г. на ВКС, ІV г.о. и решение №457/01.07.2010г. по гр.д. №1264/2009г. на ВКС, ІІІ г.о.

Материалноправни и процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и релевантните критерии при определяне на обезщетението за неимуществени вреди:

1. „Кои критерии формират съдържанието на понятието справедливост по чл.52 ЗЗД и са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт ?“

2. Следва ли при определяне на справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди в съответствие с указанията по приложението на чл.52 ЗЗД, съдържащи се в ППВС №4/1968г., да се съобразяват всички доказателства по делото?“

3. „ Задължително ли е излагане от страна на съда на съображенията за определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, както и за критериите при определяне на този размер?“

4. „Съставлява ли икономическата конюнктура елемент от критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД и следва ли същата да се отчита от съдилищата при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, причинени при ПТП, съобразявайки и лимитите на застрахователната отговорност по чл.226 КЗ (отм.) вр.с, §27 от ПЗР на КЗ?“.

Според касатора горните въпроси са решени в противоречие с постановките в ППВС №4/1968г. и с практиката на ВКС, обективирана в цитираните в изложението съдебни решения.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК не са представени писмени отговори на касационната жалба от ответното дружество Застрахователна компания „Уника“ АД и от третото лице - помагач С. М. К..

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на касатора по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК, приема следното:

Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №1548/19.02.2016г. по гр.д.№7643/2014г. на СГС, ГО, І-13 с-в, включително в частта му, с която е отхвърлен иска на М. С. А. с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) против ЗК „Уника“ АД за сумата 70 000лв. (частична сума от остатъчния размер от 220 000лв.), представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина на ищеца С. С., настъпила на 24.03.2013г. при ПТП, станало на 12.03.2013г.

С оглед петитума на касационната жалба, предмет на касационно обжалване е въззивното решение в частта му, с която е отхвърлен иска за сумата 70 000лв. – главница, представляваща разликата между изплатеното от застрахователя в хода на производството обезщетение от 80 000лв. и първоначално претендираното обезщетение от 150 000лв. (като частично от сумата 300 000лв.). Въззивният съд – за разлика от първата инстанция, е приел че справедливото обезщетение за неимуществените вреди на ищеца е в размер на 80 000лв. (каквато сума е платена доброволно от ответника), което не се отразява върху извода на апелативния съд за неоснователност на претенцията за посочената разлика от 70 000лв. В тази връзка направеното допълнително уточнение на касационната жалба е основано на неправилното твърдение на касатора, че въззивният съд (потвърждавайки решението на първата инстанция) е приел сумата 60 000лв. за справедливо обезщетение. Тази неточност обаче на касае предмета на касационната жалба, с която се атакува потвърдената от въззивния съд отхвърлителна част на първоинстанционното решение за сумата 70 000лв. като частична от 220 000лв. (остатък след заплащането на 80 000лв.).

Доколкото въззивното решение не е обжалвано от застрахователя и от третото лице – помагач на ответника, със сила на пресъдено нещо между страните е установено, че е ангажирана отговорността на ответното дружество ЗК „Уника“ АД на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ за обезщетяване на причинените на ищеца М. С. А. неимуществени вреди от смъртта на сина му С. М. С., настъпила на 24.03.2013г., в резултат на причинено виновно от застрахования водач С. М. К. ПТП, станало на 12.03.2013г. Със сила на пресъдено нещо е установена и липсата на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия син на ищеца, който е пътувал на задната седалка в управлявания от К. л.а.“Фолксваген Голф“ с ДК [рег.номер на МПС].

При определяне справедливия размер по чл.52 ЗЗД на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на смъртта на сина му, въззивният състав е посочил, че се съобразява с постановките на ППВС № 4/1968г. като отчита, че в процесния случай е прекъснат млад живот (към момента на инцидента синът на ищеца е бил на 19г.). Съдът е акцентирал върху установените от показанията на свидетеля Р. В. релевантни за размера на обезщетението факти, а именно: че ищецът и пострадалият са живели в едно домакинство и са имали добри отношения, че след трагичната загуба на своя син ищецът М. А. се е затворил в себе си и се е усамотил и че „когато чуе името на сина си, започва да плаче, чувството му за тази трагедия се възвръща“ и го преживява отново. Имайки предвид, че ищецът и загиналият са живели са съвместно и съобразявайки с икономическата ситуация в страната към датата на застрахователното събитие, въззивният състав е приел, че извънсъдебно заплатеното обезщетение от 80 000лв. е справедлив паричен еквивалент на вредите на ищеца.

Апелативният състав не е кредитирал заключението на вещото лице по извършената пред въззивната инстанция съдебно-психиатрична експертиза, изготвено от в.л. д-р В. С., относно констатацията в заключението за развита от ищеца протрахирана депресивна реакция. Съдът е посочил, че към делото не е приложена медицинска документация, касаеща здравословното състояние на ищеца М. А. преди и след процесния инцидент, като освидетелстването на ищеца е извършено години след настъпването на инцидента (ПТП настъпва на 12.03.2013г., а заключението на вещото лице е с дата 16.03.2019г.). Въззивният състав е акцентирал, че поради липсата на каквото и да е медицинска документация и извършеното значително по-късно освидетелстване, експертът е основавал заключението си на предположения, анализирайки определена хипотеза, която приема за „твърде правдоподобна от медицинска гледна точка“.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Не е налице основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като размерът на обезщетението за неимуществени вреди не е определен от въззивния съд нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Нито един от трите процесуалноправни въпроса, поставени от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпросът: „ следва ли въззивният съд да вземе предвид и обсъди всички факти, доводи и обстоятелства, които са наведени от страните в първоинстанционното производство?“ не е решен в противоречие с посочената от касатора практиката на ВКС, доколкото въззивният състав е обсъдил оплакванията на въззивника и е анализирал всички доказани по делото факти, които е счел за относими за спора по чл.52 ЗЗД. Възможността съдът да не кредитира заключението на вещото лице е регламентирана в чл.202 ГПК, поради което въпросът: „възможно ли е въззивният съд да не кредитира експертизата на основания извън основанията, посочени в самото заключение на експертизата?“, не е решен нито в противоречие със закона, нито с практиката на ВКС. Не е коректно зададен въпросът: длъжен ли е САС да изложи подробни мотиви при некредитиране на експертиза?“, доколкото в мотивите на решението въззивният съд е изложил ясни съображения защо не кредитира заключението на експерта.

Не са решени в противоречие с указанията в ППВС №4/1968г. и не покриват допълнителните селективни критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване поставените от касатора четири материалноправни и процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, които могат да бъдат обобщени по следния начин: „ относно приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и релевантните критерии при определяне на обезщетението за неимуществени вреди.“. В т.11 от Постановление №4/23.12.1968г. на Пленума на ВС е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от наследодателя на починалото лице, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, които ищецът е претърпял и които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Въззивното решение не е постановено в противоречие с така изразеното становище, тъй като въззивният съд е определил размера на полагащото се в полза на касатора обезщетение за неимуществени вреди след съобразяване на указаните в ППВС №4/1968 г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост – възрастта на сина на ищеца към датата на смъртта му, отношенията между баща и син, фактът, че са живели в едно домакинство и конкретните психически изживявания на ищеца след злополуката. Не може да обуслови допускане на касация доводът на касатора, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен всички релевантни за размера на обезщетението обстоятелства, излагайки отделни съображения за всеки критерий, тъй като от една страна този довод не кореспондира с мотивите на решението, а от друга - съставлява оплакване за неправилност на обжалваното решение и според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК.

Що се отнася до нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, с които касаторът аргументира становището си за несправедлив размер на присъденото й обезщетение, тези лимити не се ползват с приоритет при прилагането на чл.52 ЗЗД. Нормативно определените лимити са част от обществено-икономическите условия в страната към датата на пътнотранспортното произшествие – 12.03.2013г., които видно от мотивите на решението, са взети предвид от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. С оглед изложеното въпросът за значението на нормативно определените лимити на застрахователната отговорност не е решен от въззивния съд в противоречие с посочените решение №83/06.07.2009г. по т.д.№795/2008г., ВКС, ІІ т.о. и решение №28/09.04.2014г. по т.д.№1948/2013г. на ВКС, ІІ т.о.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,