Определение № 1018 от 09.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4873/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. С. Б. и И. С. Б., чрез общия им пълномощник адв. Р. К., срещу въззивно решение № 99 от 29.09.2022 г. по в. гр. д. № 206/2022 г. на Окръжен съд – Силистра, с което е потвърдено решение № 260030 от 09.05.2022 г. по гр. д. № 435/2020 г. на Районен съд – Силистра в частта, с която са отхвърлени предявените от праводателката на жалбоподателките – Е. К. Б., срещу Т. Н. Д.: иск с правно основание чл. 40 ЗЗД за обявяване недействителността на договор за покупко-продажба на земеделски земи, за който е съставен НА № 7, т. 4, н. д. № 450/2019 г. по описа на нотариус Зл. Н., вписан в НК под № 307; иск с правно основание чл. 108 ЗС между същите страни, да се признае за установено, че Е. Б. е собственик на процесните земеделски земи и да бъде осъден Т. Д. да й предаде владението; евентуален иск с правно основание чл. 33 ЗЗД между същите страни за унищожаване на процения договор за покупко-продажба на земеделски земи, както и иск с правно основание чл. 34 от ЗЗД, между същите страни, ответникът да предаде на ищцата полученото по договора за покупко-продажба на земеделски земи. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторите поддържат наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/„В хипотезата на чл. 40 ЗЗД, кога представителят, който действа при условията на чл. 38 ЗЗД, действа във вреда на представлявания?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 615 от 15.10.2010 г. по гр. д. № 1208/2009 г. на III г.о., решение № 841 от 19.01.2010 г. по гр. д. № 3530/2008 г. на IV г.о. и решение № 361 от 16.11.2011 г. по гр. д. № 1077/2010 г. на IV г.о.; 2/„При преценката на съда за осъществен състав на чл. 40 ЗЗД, в случаите когато представляван и представител са близки роднини, необходимо ли е да бъдат обсъждани отношенията им с други роднини или преценката следва да се отнася единствено до отношенията между страните по сделката?“ – твърди се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото не били ясно изведени критериите в закона и задължителната практика на ВКС; 3/ „относно понятието „крайна нужда“ при фактическия състав на чл. 33, ал. 1 ЗЗД“ – сочи се противоречие с решение № 87 от 10.07.2017 г. по гр. д. № 3941/2016 г. на III г.о. на ВКС. Касаторите поддържат също така наличието на основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответната страна по жалбата T. Н. Д., чрез адв. С. С., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че пред районния съд е предявена искова претенция от Е. К. Б., против T. Н. Д., която моли съда да постанови решение, с което да обяви за относително недействителен договор за покупко-продажба на земеделски земи, за който е съставен НОТАРИАЛЕН АКТ № 7, т. 4, н. д. № 450/2019 г. по описа на Нотариус Зл. Н., вписан в НК под № 307, тъй като представителят й – ответникът Д., е действал в нейна вреда, продавайки имота сам на себе си на цена, която е на стойност значително под пазарната. Претендира да й бъде предадено владението над имота. В условията на евентуалност предявява претенция против същия ответник да бъде унищожен договора на основание чл. 33 от ЗЗД - като сключен при крайна нужда и явно неизгодни условия и на основание чл. 34 от ЗЗД, да бъде осъден да й върне имота-нива. Отбелязал е, че хода на производството пред РС първоначалната ищца Е. Б. е починала, поради което производството по отношение на нея е прекратено и като ищци са конституирани нейните правоприемници - Б. С. Б., И. С. Б., Я. Н. Д. и Е. Н. Д.. По отношение на последните двама производството също било прекратено, доколкото са заявили, че не поддържат исковите претенции. Въззивният състав е посочил, че покойната Е. Б. е била собственик на процесния имот, представляващ нива с площ от 7. 998 дка, намираща се в землището на [населено място], обл. С., видно от представения ред РС договор за доброволна делба на земеделски земи от 08.11.1999 г. На 09.09.2019 г. същата предоставила на ответника Д. нотариално заверено пълномощно, с което го упълномощава да се разпорежда с този имот, като го „продаде, замени или дари на когото намери за добре при цена и условия, каквито договори, включително и да договаря със себе си и с трети лица“. Възползвайки се от предоставените права, на 16.10.2019 г. Д. продал имота на себе си за сумата от 1200 лева. Съдът е намерил, че несъответствието между продажната цена по договора и действителната пазарна цена е видимо и на пръв поглед без да са необходими специални знания. Констатирал е, че според заключението на назначената от първоинстанционния съд СЦЕ, средната пазарна цена на декар земеделска земя в С. община е била 1337 лв., т. е. само един декар е бил по – скъп от цялата покупна цена по договора. Посочил е за очевидно, че сделката е сключена на цена в пъти по – ниска от действителната пазарна цена. Във връзка с приетото от РС, че представляваният не е увреден, тъй като даденото пълномощно е включвало правото пълномощникът да дари имота, в следствие на което ищцата не би получила никакво заплащане, въззивната инстанция е намерила, че тъй като все пак в случая се касае за покупко - продажба, то следва да се върне на конкретния договор, предмет на настоящото дело, а съотнасянето с дарението като възможност за упълномощеният да предпочете една напълно безвъзмездна сделка като още по – ощетяваща интересите на упълномощителя да се приеме като косвен аргумент. Въззивният съд е приел, че механичното съотнасяне на продажната цена по договора и действителната пазарна цена е неправилен подход, който не отговоря на целите на чл. 40 ЗЗД. Позовал се е на съдебна практика, съгласно която, при преценка дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя се отчитат всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи, взема се предвид конкретната проява на увреда. Отбелязал е, че друго важно условие е споразумяване между упълномощителя и третото лице да е във вреда на представлявания, тъй като чл. 40 ЗЗД не предполага недобросъвестност на третото лице, поради което упълномощителят, позоваващ се на тази недобросъвестност следва да я установи. Във връзка с горното въззивният състав е приел, че в случая третото лице и пълномощника се припокриват, но въпреки това, съвкупната преценка на доказателствата следва да води до извода, че е налице вреда. Доколкото е намерил, че по делото са разпитани водени от страните свидетели, които са в тесни роднински връзки с тях, повечето от които пряко заинтересовани от изхода на делото, то е счел, че чрез свидетелски показания не е доказано, че в случая пълномощникът е действал във вреда на представлявания. От изявленията на страните и свидетелите ставало ясно, че през годините покойната ищца е била обгрижвана от различни свои роднини на определени етапи и в определен аспект – финансово или с преки грижи. Съдът е отчел и това, че в крайна сметка, в последната година от живота си ищцата е била настанена в хоспис, но пък роднините на ответника са желаели да го напусне и да поемат грижите за нея. При тези данни е обобщил, че няма основание да приеме, че се касае за договаряне във вреда на упълномощителката, защото по делото не е доказано наличие на такава вреда. Колкото да са отдалечени във времето сделките с други имоти в полза на други родственици на първоначалната ищца и съпруга й, действително разпределението между роднините на земеделските имоти, останали все още в патримониума на 91 годишната жена е намерено като по – резонното обяснение, при липсата на доказателства за договаряне в нейна вреда, което при така изяснената /неизяснената/ фактическа обстановка остава само в областта на догадките и предположенията. В тази връзка е споделил и извода на РС, че ако искаше да се снабди със средства за преживяване от продажбата на нивата, Е. Б. би се обърнала към Б. Б. или някой друг от нейните родственици, които пряко са се ангажирали с грижи за нея към оня момент, но е избрала именно ответника, за който няма данни, че е полагал грижи за нея. Въпреки, че и това е само предположение, въззивната инстания е приела същото като аргумент, че категорични доказателства за нанесена от пълномощника вреда на упълномощителя няма, поради което е обосновала извод, че исковата претенция по чл. 40 ЗЗД правилно била отхвърлена от РС. По отношение на евентуалната искова претенция по чл. 33 ЗЗД – унищожаване на договора, поради сключването му при крайна нужда и явно неизгодни условия, въззивният съд е съобразил, че елементите от фактическия състав на крайната нужда (крайна нужда, явно неизгодни условия и причинна връзка) трябва да съществуват кумулативно. В тази връзка е намерил, че по делото крайна нужда не се доказва, тъй като, макар и с ниски доходи, Е. Б. е била обгрижвана от близките си в различни аспекти и дори когато е била настанена в хоспис от едни роднини, други са поискали да поемат грижите за нея. При тези данни съдът е обобщил, че крайна нужда в случая категорично не е налице, което обезмисля обсъждането на елемента, касаещ явно неизгодните условия. По тези съображения е счел, че и евентуалните искови претенции са неоснователни, така както е приел РС, поради което е намерил, че жалбата е неоснователна, а първоинстанционното решение е правилно и следва да се потвърди. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Първият въпрос, наведен от касаторите, по естеството си е свързан с една от предпоставките за уважаване на иска по чл. 40 ЗЗД, като същият не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Въпросът на практика се поставя на плоскостта на тезата на жалбоподателите, че в случая от процесната сделка е налице вреда за тяхната праводателка. Съгласно разясненията, дадени в т. III от Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно обективния елемент от факическия състав на правото по чл. 40 ЗЗД, договорът, сключен от (чрез) представителя и насрещната страна по него (третото лице) е във вреда на (уврежда) представлявания. Преценката за наличието на увреждането, което може да има различни проявни форми, респ. – за сигурното му настъпване, се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, но във всички случаи – към момента на сключването на договора. В настоящия случай въззивният съд след преценка на всички обстоятелства и доказателства по делото е стигнал до извода, че не е налице вреда. Извършил е преценка на събраните по делото свидетелски показания и на изявленията на страните. Отчел е и останалите фактически данни по делото (сключените сделки с други имоти в полза на други родственици на първоначалната ищца) и при тези съображения е преценил, че не се касае за договаряне във вреда на упълномощителя. Следва да се отбележи още, че в изложението, касаторите на практика излагат фактите, осъществили се и установяващи противните на възприетите от съда изводи според собственото си виждане за тяхната взаимовръзка и тълкуване. Визираното в изложението несъгласие с фактическите изводи на съда и с анализа на доказателствата, са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Вторият повдигнат въпрос също не може да осъществи предпоставки за достъп до касация. Той също е привързан към оплакванията на касаторите, че преценката на съда за липса на вреда като част от фактическия състав по чл. 40 ЗЗД е неправилна, доколкото не е следвало да изследва действията на роднините на представляваната. По същество това са оплаквания, свързани с анализа на доказателствата, извършен от въззивния съд, които както се посочи по-горе са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Освен това, какъвто и отговор да се даде на така поставения въпрос, няма да доведе до различен правен резултат, доколко въззивният състав е стигнал до преценката за липса на вреда след съобразяване на всички обстоятелства по делото, а не само на действията на роднините на представляваната. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение на формулирания въпрос не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая жалбоподателят бланкетно се е позовал на това основание и не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало. Спрямо третия формулиран от касаторите въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване. Същият е обуславящ правните изводи на съда, но не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въпросът относно предпоставките за уважаване на иска по чл. 33, ал. 1 ЗЗД е разрешен в съответствие с трайно установената практика. Съгласно същата според чл. 33 ЗЗД унищожаем е договорът, сключен поради крайна нужда при явно неизгодни условия. Правната норма посочва две съществени и основни предпоставки, които следва да са осъществени кумулативно, за да може да бъде унищожена сделката. Първата предпоставка /към която е насочено и питането на касаторите/ е състояние на крайна нужда, т. е. липса или недостатъчност на материални средства за задоволяване на основни потребности, като напр. недостиг на парични средства за издръжка – лична и на семейството, за лечение на лицето или на негов близък, за плащане на изискуеми задължения и др., което състояние е въздействало върху волята на страната по сделката, упражнявайки натиск, и я е мотивирало да я сключи, като е необходимо да може да се заключи, че при нормални обстоятелства /достатъчно средства за издръжка и за погасяване на задълженията/, т. е. при липса на състояние на крайна нужда, тя не би сключила сделката. От гореизложеното е видно, че първата предпоставка – състоянието на крайна нужда също е необходимо да отговаря на две изисквания – от една страна да представлява недостиг или липса на средства за посрещане на лични и семейни потребности или за изпълнение на задължения към трети лица и от друга страна – този недостиг или липса на средства да упражнява сериозен натиск върху волята на лицето да реши да сключи определена сделка, без който натиск то не би я сключило или не би я извършило при конкретните условия и клаузи. В случая въззивният съд не се е отклонил от това правно разрешение, а е застъпил същото в решението си, но от анализа на доказателствата е приел, че не е установено по несъмнен начин състоянието на крайна нужда на първоначалната ищца. Чрез поставянето на въпроса касаторите на практика оспорват правилността на направената преценка, но несъгласието на страната с формираните от съда фактически и правни изводи не е от естество да обоснове извод за противоречиво разрешен правен въпрос, а преценката на оплакванията относно правилността и обосноваността на решението, както вече се посочи, се извършва само в случай, че обжалването бъде допуснато. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касаторите съображения представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното му убеждение имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. В тази връзка наведените съображения не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение. Предвид изхода разноски за касаторите не се следват, но същите следва да заплатят на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 1 200 лева. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,