Определение № 247 от 05.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 2165/2023 г.

Производството се развива по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК (макар и апелативният съд да е указал, че определението, с което въззивното производство е спряно, може да бъде обжалвано при предпоставките на чл. 280 ГПК, обжалваното определение е от правното естество на чл. 274, ал. 2 ГПК, а не на тези по чл. 274, ал. 3 ГПК, поради което не подлежи на обжалване с частна касационна жалба и касационната инстанция не следва да извършва проверка относно селективните критерии за допускане на въззивното определение до касационно обжалване по чл. 280 ГПК). Образувано е по частна жалба от Д. К. Д., чрез адвокат Ив. Б. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу Определение № 383/26.10.2023 г. по в. т. д. № 351/2023 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, с което е спряно въззивното производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване с влязъл в сила съдебен акт на производството по гр. д. № 2704/2017 г. по описа на СГС. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като изходът по правния спор, предмет на гр. д. № 2704/2017 г. по описа на СГС, не е обуславящ за правилното решаване на настоящото исково производство, образувано по предявен на основание чл. 558, ал. 7 КЗ регресен иск от Гаранционен фонд срещу делинквента, който е управлявал процесния автомобил без сключена договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите (за сумата, която Гаранционният фонд доброволно е заплатил на пострадалия, представляваща заместващо обезщетение за причинените от делинквента неимуществени вреди от последващо влошаване на неговото здравословно състояние (ексцес). За да обоснове това правно съждение, частният жалбоподател твърди, че субективните и обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по гр. д. № 2704/2017 г. по описа на СГС, чийто предмет представлява предявен от пострадалия от процесното ПТП срещу Гаранционен фонд пряк иск за заплащане на остатъка от претендираното заместващо обезщетение за причинените му неимуществени вреди от последващо влошаване на неговото здравословно състояние (ексцес), не биха обвързали ответника в настоящото исково производство, макар и той да е бил привлечен като трето лице-помагач на ответника (Гаранционния фонд) гр. д. № 2704/2017 г. по описа на СГС – сила на пресъдено нещо ще бъде формирана само между пострадалия, от една страна, и Гаранционен фонд и делинквента-негов помагач, от друга, но не е между Гаранционния фонд и неговия помагач – те биха обвързани единствено от задължителната сила на мотивите за общите факти по делото. Ответникът по частната жалба не е подал в законоустановения срок писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в уредения в чл. 275, ал. 1 ГПК 1-седмичен преклузивен срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество. Установява се, че с обжалваното определение въззивният съд е спрял на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК образуваното въз основа на регресния иск с правно основание чл. 558, ал. 7 КЗ съдебно производство до приключване на правния спор, предмет на предявения пряк иск от пострадалия при настъпване на процесното ПТП срещу Гаранционен фонд (за заплащане на остатъка от претендираното заместващо обезщетение за причинените от делинквента неимуществени вреди от последващо влошаване на здравословното състояние на пострадалия (ексцес) – въз основа на този иск е образувано гр. д. № 2704/2017 г. по описа на СГС, по което като трето лице-помагач на Гаранционен фонд е конституиран делинквентът. Апелативният съд е констатирал, че и по двете искови производства като защитно процесуалноправно средство делинквентът е релевирал тъждествено правонамаляващо материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия при настъпване на процесното ПТП (чрез своето противоправно поведение като пътник без поставен предпазен колан и при алкохолно повлиян водач той е допринесъл в цялостния съпричинителен процес до настъпване на твърдения вредоносен резултат). Като е съобразил, че ответникът в настоящото исково производство участва като трето лице-помагач на Гаранционен фонд по гр. д. № 2704/2017 г. по описа на СГС и в това процесуално качество ще бъде обвързан от задължителните сила на мотивите – по отношение на Гаранционен фонд, въззивният съд е достигнал до правния извод, че в случай че по гр. д. № 2704/2017 г. по описа на СГС се приеме, че цялото заместващо обезщетение на пострадалия за причинените му неимуществени вреди от твърдения ексцес следва да се намали заради съпричиняване на вредоносния резултат – глобално, т.е. и по отношение на изплатената от Гаранционен фонд сума в размер на 94000 лв., това обстоятелство трябва да бъде съобразено в производството, образувано по предявения регресен иск. За да обоснове това правно съждение, апелативният съд е счел, че обемът на имуществената отговорност на делинквента се обуславя от обезпечително-гаранционната отговорност на Гаранционен фонд – при съобразяване на правнорелевантното обстоятелство, че предмет на гр. д. № 2704/2017 г. по описа на СГС са същите вреди от твърдения ексцес, но за разликата над доброволно изплатеното на пострадалия заместващо обезщетение. Нормативната цел на правната норма, уредена в чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е насочена към обезпечаване принципа на законност (арг. чл. 5 ГПК), а именно когато е налице висящо дело пред друг съд, чийто изход е обуславящ правилното решаване на повдигнатия материалноправен спор по друго дело, обусловеното съдебно производство трябва да бъде спряно до приключване на преюдициалния правен спор с влязъл в сила краен съдебен акт. По този начин, при съотнасяне на тези два спора като обуславящ към обусловен, не би се достигнало до две противоречиви разрешения на българския съд по обусловения правен спор. Производството по гр. д. № 2704/2017 г. по описа на СГС е образувано по пряк иск, предявен от пострадалото при настъпване на процесното ПТП лице срещу Гаранционен фонд, за заплащане на твърдяното остатъчно парично вземане – над доброволно заплатената сума в размер на 94000 лв., представляваща заместващо обезщетение за причинените му неимуществени вреди от последващо влошаване на неговото здравословно състояние (ексцес). Наистина, по гр. д. № 2704/2017 г. по описа на СГС главните страни в настоящото исково производство са ответник (Гаранционен фонд) и трето лице-негов помагач (делинквента), поради което и в двете искови производства ще бъдат установявани общи за тях правнорелевантни факти, като съдът трябва да се произнесе по идентични материалноправни възражения – за съпричиняване на вредоносния резултат. Но тези общи за страните в настоящия исков процес факти няма да се установят със сила на пресъдено нещо по гр. д. № 2704/2017 г. по описа на СГС – влязлото в сила съдебно решение по това дело ще породи сила на пресъдено нещо (установително действие) единствено в отношенията между ищеца (пострадалия), от една страна, и ответника (Гаранционен фонд) и третото лице-негов помагач (делинквента), от друга (арг. чл. 223, ал. 1 ГПК), а главната страна и третото лице-неин помагач ще бъдат обвързани само от задължителната сила на мотивите (чл. 223, ал. 2 ГПК). Нещо повече, макар и обезпечително-гаранционната отговорност на Гаранционен фонд да е функционално обусловена от обема на имуществената отговорност на делинквента (неправилно в обжалваното определение е приета обратна корелативна обвързаност), предмет на гр. д. № 2704/2017 г. по описа на СГС не представлява паричното вземане (иска се заплащане на остатъка от претендираното заместващо обезщетение – над доброволно изплатената сума от 94000 лв.), по отношение на което образувано настоящото съдебно производство – за възстановяване на доброволно заплатеното на пострадалия от Гаранционен фонд заместващо обезщетение в размер на 94000 лв. Следователно, дори и при уважено материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалия съдът по гр. д. № 2704/2017 г. по описа на СГС да достигне до правния извод, че размерът на заместващото обезщетение възлиза на сума по-ниска от доброволно заплатената от 94000 лв., той би отхвърлил прекия иск, но за дължимото обезщетение до доброволно изплатената сума в размер от 94000 лв. не би се формирала сила на пресъдено нещо (с нейното установително действие по смисъла на чл. 223, ал. 1 ГПК) между пострадалия, от една страна, и Гаранционен фонд и делинквента, от друга. В този смисъл, обективните предели на силата на пресъдено нещо няма да се разпрострат по отношение тези общи за двата процеса факти, поради което, принципно, нито едно от двете висящи дела не е приюдициално по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за правилното решаване на правния спор, предмет на другото исково производство. А основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното материално право по спряното производство (в този смисъл ТР № 2/19.11.2014 г. и ТР № 8/07.05.2014 г. на ОСГТК на ВКС). Както бе изяснено, и по двете висящи дела инцидентно ще бъдат преценявани общи за правилното решаване на двете искови производства юридически факти и материалноправни възражения, поради което, макар и те да не бъдат обхванати от обективните предели на силата на пресъдено нещо, в отношенията между Гаранционен фонд и делинквента по другото дело ще следва да бъде зачетен материалноправният ефект на решението, постановено по едно от делата, по което то първо влезе в сила (ако първо влезе в сила решението по гр. д. № 2704/2017 г. по описа на СГС, съдът по настоящото исково производство трябва да зачете задължителната сила на мотивите на решението - по отношение на установените общи между главната и подпомагащата страна правнорелевантни факти, вкл. и тези, които обуславят твърдяното съпричиняване на вредоносния резултат). С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав счита, че не е възникнало основанието за спиране на настоящото исково производство по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, поради което обжалваното определение трябва да бъде отменено. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение