Определение № 2957 от 21.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1936/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на А. А. Ч., Г. Х. М., Д. М. Б. и Б. М. Б. против определение № 1500/20.05.2025 г. по т.д. № 3/2025 г. по описа на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, в частта, с която е оставена без разглеждане подадената от тях касационна жалба срещу решение № 44/19.01.2024 г. по в.т.д. № 609/2023 г. на Софийски апелативен съд. От частните жалбоподатели се въвеждат оплаквания за неправилност на обжалваното определение с подробни аргументи, че при преценката по чл.280, ал.3, т.1 ГПК предходният касационен състав не е съобразил цената на предявените от тях частични искове от 50 000 лева, от общо 2 000 000 лева - предмет на въззивно решение № 44/19.01.2024 г. на САС, както и осъдителната част на въззивния съдебен акт. Добавя се, че не е взето предвид и съдържащото се в касационната жалба искане по чл. 280, ал. 2 ГПК, което не е обвързано от предвидения праг в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Изтъква се, че обжалваното определение е преждевременно постановено, поради липсата на произнасяне по подадени части жалби против определение № 339/27.05.2024 г. и определение № 400/17.06.2024 г. по т.д. № 609/2023 г. по описа на САС, както и по депозирани пред апелативния съд молби от 28.10.2024 г. във връзка с определение № 652/09.10.2024 г. и разпореждане от 11.09.2024 г. Заявено е искане за спиране на производството по настоящото дело и отправяне на предложение за образуване на тълкувателно дело относно приложението на разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК. Претендира се отмяна на обжалваното определение на ВКС и се иска преразглеждане на присъдените в тежест на настоящите частни жалбоподатели разноски по делото. В дадения срок от насрещната страна “ВиК” ООД, [населено място], се изразява становище за неоснователност на частната жалба. Подадена е молба от ищеца Ю. С. П., в която се сочи, че се споделят изложените в частната жалба аргументи. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди изложените доводи и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 2 ГПК, намира следното: Частната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 ГПК. В случая решаващият състав на Върховния касационен съд е бил сезиран с касационна жалба на А. А. Ч., Г. Х. М., Д. М. Б. и Б. М. Б. срещу решение № 44/19.01.2024 г. по в.т.д. № 609/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 1339/13.08.2015 г. по т.д. № 648/2009 г. на Софийски градски съд в частта, с която е присъдена законна лихва върху присъдените главници от датата на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане, както и е потвърдено в частта, с която са отхвърлени предявените от касаторите обективно и субективно съединени искове, както следва: частично предявените искове по чл. 61 ЗЗД за заплатените от ищците в интерес на ответника държавни такси на Патентното ведомство за разликата над уважения размер от по 80 лева за първите двама и 80 лева общо за останалите двама като наследници на М. Б. Г. до пълния размер на предявените претенции от по 100 лева; частично предявените искове по чл. 61 ЗЗД за заплащане на суми от по 100 лева за всеки от първите двама и 100 лева общо за останалите двама за извършени от ищците в интерес на ответника разходи за представителство пред съответното ведомство по национална и международна заявка, вкл. разноски за подготовка и проучвания при оформянето и подаването на тези заявки за периода от 01.11.2005 г. до датата на подаване на исковата молба; частично предявените искове по чл. 61 ЗЗД за заплащане на сумите от по 12,50 лева за всеки от първите двама и 12,50 лева общо за останалите двама за извършени от ищците в интерес на ответника разходи за проучване на пазара и търсене на потенциални лицензополучатели, за подготовка и водене на кореспонденция, изготвяне на проекто-договори и преговори с потенциални лицензополучатели; частично предявените искове по чл. 79 вр. чл. 82 ЗЗД за заплащане на суми от по 12,50 лева за всеки от първите двама и 12,50 лева общо за останалите двама, представляващи част от пълния размер на обезщетението за пропуснати ползи от неполучени възнаграждения поради осуетено от страна на ответника сключване на лицензионни договори с български фирми; частично предявените искове по чл. 79 вр. чл. 82 ЗЗД за заплащане на суми от по 12,50 лева за всеки от първите двама и 12,50 лева общо за останалите двама, представляващи част от пълния размер на обезщетението за пропуснати ползи от неполучени възнаграждения поради осуетено от страна на ответника сключване на лицензионни договори с чуждестранни фирми; частично предявените искове по чл. 92 ЗЗД за заплащане на суми от по 25 лева за всеки от първите двама и 25 лева общо за останалите двама, представляващи част от пълния размер на претенциите за неустойка по чл. 30 вр. с чл. 26 от договора между страните; частично предявените искове по чл. 92 ЗЗД за заплащане на суми от по 75 лева за всеки от първите двама и 75 лева общо за останалите двама, представляващи част от пълния размер на претенциите за неустойка по чл. 31 вр. с чл. 4 от договора между страните и частично предявените искове по чл. 92 ЗЗД за заплащане на суми от по 75 лева за всеки от първите двама и 75 лева общо за останалите двама, представляващи част от пълния размер на претенциите за неустойка по чл. 33 от договора между страните. Съставът на ВКС, II т.о., е пирел, че предмет на касационното производство са множество обективно и субективно съединени искове, всеки от които е с цена под посочения минимален праг по чл. 280, ал. 3, т.1 ГПК, което обуславя за недопустимост на депозираната касационна жалба срещу въззивното решение и същата следва да бъде оставена без разглеждане. При този изход е счел, че насрещната касационна жалба не подлежи на разглеждане на основание чл. 287, ал. 4 ГПК. Настоящият състав споделя изводите на предходния състав на ВКС, че въззивното решение в обжалваната от ищците част не подлежи на касация. Съгласно нормата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК от обхвата на касационен контрол са изключени решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5 000 лева и въззивните търговски – до 20 000 лева. Правилото е приложимо за достъп до касационно обжалване и на директните основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, и на факултативните такива по ал. 1 от същата разпоредба. При това положение и при липса на сочена от страната противоречива практика на ВКС относно приложението на разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, се налага извод за отказ на искането за иницииране на производство по чл. 292 ГПК за постановяване на тълкувателно решение и съответно за спиране на настоящото дело на това основание. В случая въззивното решение в атакуваната с касационната жалба на ищците част е постановено по обективно и субективно съединени искове с цена под предвидения минимум за касационна проверка. Преценката по чл.280, ал. 3 ГПК се извършва въз основа на цената на всеки отделен иск, а не на общия им сбор, поради което не могат да бъдат възприети като състоятелни доводите на частните жалбоподатели за съобразяване с общата цена на частичните искове от 50 000 лева. Достъпът до касация не може да бъде обоснован и с осъдителната част на въззивния съдебен акт, тъй като същата не е предмет на подадената от касаторите ищци касационна жалба. Разглеждането на насрещната касационна жалба е обусловено от допустимостта на касационната, съгласно изричното правило на чл. 287, ал. 4 ГПК. Цената на предявените от касаторите ищци частични искове не е обвързана и не подлежи на изменение с оглед произнасянето от апелативния състав по искания на страната, поради което обжалваното определение на предходния състав на ВКС не е преждевременно постановено. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че предвидените в чл. 280, ал. 3 ГПК правила за достъп до касационен контрол са императивни, като изложените от частните жалбоподатели доводи не могат да обосноват обратен извод. Производството по касационно обжалване на въззивните решения по граждански и търговски спорове е уредено като факултативно. Това не води до лишаване на правните субекти от достъп до съд, след като е осъществена защитата им в предвиденото от българския законодател двуинстанционно производство. Ограничението на касационното обжалване, с оглед цената на иска и по-строгите императивни правила, е установено от закона за всички правни субекти, пропорционално е и допустимо според практиката на ЕСПЧ. По изложените съображения настоящият състав намира, че разглежданата частна жалба е неоснователна, а обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,