Определение № 32 от 19.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2598/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Столична община, [населено място] срещу решение № 261392 от 02.03.2021 г. по гр. дело № 353/2020 г. на СГС /Софийски градски съд/, гражданско отделение, ІІ-г въззивен състав. Ответниците – А. А. А. и С. А. А. в качеството им на законни наследници на ищеца – А. В. А., починал в хода на процеса, са на становище, че жалбата е неоснователна. ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. С решението, предмет на обжалване, състав на СГС е потвърдил решение № 209757 от 04.09.2019 г. по гр. дело № 45322/2016 г. на СРС /Софийски районен съд/, с което е била осъдена Столична община да заплати на А. В. А. сумата 6000 лв., съставляваща неимуществени вреди от ухапване на куче, ведно със законна лихва от 12.06.2016 г. За да постанови този резултат въззивният съд приемайки, че първостепенният е разгледал предявения иск е коригирал правната квалификация по спора, определена по чл. 49 ЗЗД, съобразно установеното, че ответникът е възложил полагането на грижи за безстопанствените кучета на ОП „Екоравновесие“. Съдът е посочил фактите, подлежащи на доказване при тази квалификация, не ги е разглеждал фактически спрямо повдигнатия правен спор, а е разгледал доводите на Столична община, свързани с осъществена програма по кастрация на бездомни кучета, които е приел за неоснователни, като е достигнал до извода, че за отговорността по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД е достатъчно да има само нараняване от животното. Приел е също така, че не е необходимо свидетелят със сигурност да твърди, че са касае за бездомно куче, като по този начин е извел от свидетелските показания това, че кучето, ухапало ищеца е било бездомно. Изложени са и кратки мотиви във връзка с определяне размера на обезщетението. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е поставил въпроса: „Необходимо и достатъчно ли е да има нараняване от животно за реализиране на отговорността по чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД ?“. Така поставен въпросът е релевантен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е свързан пряко с решаващите изводи на съда. Извън това страната е обосновала по него и поддържания допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Налице е мотивираното от касатора разбиране за противоречие при разрешаването на този въпрос с приетото в аналогични обстоятелства в решение № 488 от 07.02.2012 г. по гр. дело № 899/2010 г. на състав на ВКС, ІV г.о., както и в решение № 308 от 03.01.2018 година по гр. дело № 1068/2017 г. на състав на ВКС, ІV г.о. С тези решения съставите на ВКС противно на разбирането, изразено от СГС са приели, че държавните органи в това число и общините са длъжни да изпълняват правомощията по добро управление на съответните обществени процеси и само, ако те бездействат, т.е. ако действията не са предприети с дължимата грижа дължат обезщетение, ако настъпят вреди. В същият смисъл с решение № 383 от 27.07.2010 г. по гр. дело № 424/2009 г. на състав на ВКС, ІV г.о. е прието, че отговорът на въпроса, дали може да бъде ангажирана отговорността на общината за вреди, причинени на граждани от ухапвания на бездомни кучета е в пряка зависимост от правопораждащите юридически факти, на които се основава претенцията - противоправно действие или бездействие на длъжностно лице от самостоятелно обособена структура или на бездействие на кмета или общинската администрация по улавянето и изолирането на скитащи кучета. С оглед изложеното по поставения въпрос са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което по него следва да бъде допуснато касационно обжалване. Релевантен по спора по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е и вторият поставен от касатора въпрос, а именно: „Правното значение на обстоятелството безстопанствено ли е кучето причинило инцидента, коя от страните следва да доказва това обстоятелство и какво следва да е доказването на този юридически факт?“. Въпросът, както вече бе отбелязано, е релевантен, не само поради приетото от съда, че не било необходимо със сигурност свидетелят да твърди, че се касаело за бездомно куче, за да се приеме, че е такова, но и поради това, че касаторът процесуално валидно и надлежно е въвел възражение относно твърденията на ищеца ,че е жертва на инцидент с безстопанствено куче. Освен, че е налице общо основание касаторът е обосновал и твърдението си за наличие на допълнителен критерии по смисъла на чл. 280, ал. 1,т. 1 ГПК. Този извод се налага, тъй като с посоченото решение № 308 от 03.01.2018 по гр. дело № 1068/2017 г. на състав на ВКС, ІV г.о. е прието, че за установяването на обстоятелството, дали едно куче е безстопанствено, не е нужно да съществува свидетел на инцидента, който да разпознае кучето, да знае начина му на живот и да възпроизведе всички факти, от които да се направи обосновано заключение, че е безстопанствено. Прието е, че освен тези преки доказателства могат да бъдат ползвани и косвени такива. Като доказването на този факт трябва да бъде установено по несъмнен начин. С оглед изложеното следва да се приеме, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и решението следва да бъде допуснато по посочените два въпроса до касационно обжалване. По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение