Определение № 478 от 28.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4910/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Ж. Т. Д., чрез адв. Г. П., и „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ” АД-гр.София, представлявано от юрисконсулт Н. И., срещу въззивно решение № 6400/09.09.2019 г., постановено по възз.гр. д. № 13781/2018 г. на Софийски градски съд, с което като е потвърдено в обжалваната му част решение №446569/09.07.2018 г. по гр.д.№ 40719/2016 г. на РС – София, ответното дружество е осъдено на основание чл.59 ЗЗД да заплати на ищеца Ж. Д. обезщетение за периода 29.09.2012 г. – 07.06.2016 г. в размер на сумата 8 905.94 лв., а претенцията за разликата до посочения с въззивната жалба размер от 17 811.88 лв. е отхвърлена като неоснователна. Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над посочената сума 17 811.88 лв. до предявения с исковата молба размер от 22 300 лв. Касаторът Ж. Д. обжалва решението в отхвърлителната му част, като твърди, че е незаконосъобразно и следва да се отмени. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК страната сочи, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и чл.280, ал.2, пр.3-то ГПК и касационното обжалване следва да се допусне по процесуалноправни въпроси, които обобщени касаят задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, да изложи свои собствени решаващи мотиви и да посочи кои доказателства кредитира и защо (твърди се противоречие на въззивното решение с ТР №1/09.12.2013 г. на ОСГТК и решения по чл.290 ГПК); в случаите, когато се ползва неправомерно част от имот, как следва да се определи размерът на обезщетението – върху ползваната част или за целия имот (поддържа се основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК). Доводите за очевидна неправилност на въззивното решение се свързват с въпросите - трябва ли собственикът да доказва, че не е могъл да ползва целия имот; когато не е учреден сервитут на ползвателя по реда на ЗЕ, допустимо ли е обезщетението да се определя според това, което собственикът би получил, ако сервитут е бил учреден; може ли въззивният съд да изложи свои мотиви, без да посочи защо не споделя мотивите на първата инстанция. Касаторът „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ” АД обжалва решението в частта, с която искът е уважен. В изложението, като обуславящи за допускането на касационно обжалване, се сочат въпросите: преклудира ли се възможността за преразглеждане на спорни по делото факти, ако между същите страни по друго дело има влязло в сила съдебно решение, но в диспозитива му липсва произнасяне по тези факти; твърденията на ищеца, че са му били ограничени „инвестиционните намерения”, без да са представени доказателства, представлява ли „обедняване” по смисъла на чл.59 ЗЗД. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивната инстанция е приела за установено, че ищецът е собственик на имот (дворно място от 400 кв.м.) в [населено място], закупен от него през 2012 г., в който било разположено енергийно съоръжение на ответника (стоманено-бетонен центрофугален стълб), без учреден сервитут, като ползваната площ около стълба и кабелите, съгласно приетите заключения на съдебно-техническата експертиза е изчислена в размер на 200 кв.м. Съдът е посочил, че с влязло в сила решение от 27.01.2015 г. по гр.д.№11148/2013 г. на СРС ответникът е бил осъден на основание чл.109 ЗС да премахне изграденото без съгласието на собственика съоръжение, което е станало на 07.06.2016 г. Със съдебното решение е разрешен спорът между страните за законността, респ. за търпимостта на изграденото, както и за липсата на възникнало сервитутно право, по силата на което ответникът може да държи съоръжението в имота на ищеца. При тези безспорни данни е прието, че обогатяването на ответника произтича от спестяването на разходи за ползването без основание на частта от имота на ищеца, в която е било разположено енергийното съоръжение, а ищецът се е обеднил от невъзможността да ползва лично или да отдава под наем същата част. Съобразно кредитираното експертно заключение за средния пазарен наем за изследвания период 29.09.2012 г. – 07.06.2016 г., съдът е счел, че претенцията по чл.59 ЗЗД е основателна и доказана до размера на сумата 8 905.94 лв., представляваща обезщетение в размер на дължимия наем за ползваните от ответника 200 кв.м. от имота на ищеца, а в останалата си част до претендирания размер от 17 811.88 лв. (наем за целия имот) е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и по двете касационни жалби. Поставените в изложението на касатора Ж.Д. процесуалноправни въпроси са принципно значими по всяко дело. Същите обуславят крайното решение на съда, но нямат претендираното значение, тъй като по тях има трайно установена задължителна практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд. Съгласно приетото по т. 2 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК и т. 19 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните, чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд има задължение да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход, може да потвърди, или да отмени решението на първата инстанция. След обсъждане на правнорелевантните факти, на доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение. Задължението на съда да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, изисква конкретна преценка при всеки отделен случай. Въззивният съд не се е отклонил от процесуалните си задължения да прецени всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и да обсъди и даде отговор на въведените от страните доводи и възражения, релевантни за спора. Мотивите на съда, макар и по-кратки, са ясни, последователни и съдържат отговор на спорните по делото факти, обстоятелства и правни доводи на страните. С това съдът е изпълнил процесуалните си задължения по чл.235, ал.2 ГПК - изложил е свои собствени решаващи мотиви по спора, а несъгласието на касатора с анализа и оценката на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда до какъв размер се приема за основателна претенцията, съставляват доводи за необоснованост на обжалвания акт (по смисъла на чл.281, т.3 ГПК), които не са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Останалите въпроси в изложението на касатора Ж.Д. не са от значение за правилното приложение на закона и за развитието на правото, нито обуславят очевидна неправилност на въззивното решение, която да е пряко установима от съдържанието на мотивите. Въпросите – „как следва да се определи размерът на обезщетението по чл.59 ЗЗД - върху ползваната част или за целия имот” и „трябва ли собственикът да доказва, че не е могъл да ползва целия имот” – са фактически въпроси и касаят преценката на доказателствата от съда по всеки конкретен спор за неоснователно обогатяване, произтичащо от установено без правно основание ползване на чужд имот от лице - несобственик. В зависимост от конкретните обстоятелства и установената връзка между факта на обогатяването на ответника и факта на обедняването на ищеца, съдът определя размера на обезщетението, съизмерим с пазарния наем за вещта, съобразявайки, че ищецът може да претендира само за това, с което имуществото му реално се е намалило (в т.см. - ППВС №1/1979 г., решение № 55/28.02.2012 г. по гр. д. № 652/2011 г., III г. о., решение № 204/05.09.2013 г. по т. д. № 1158/2010 г., II т.о., решение № 55/03.04.2014 г. по гр. д. № 5712/2013 г., III г.о., решение № 398/06.08.2014 г. по гр. д. № 1933/2013 г., IV г. о. на ВКС и др.). В този смисъл, в случая неотносим е и въпросът – „допустимо ли е обезщетението да се определя според това, което собственикът би получил, ако сервитут е бил учреден” – обезщетението не е определено по този начин, а е изчислено на базата на пазарния наем за имота за изследвания период. Въпросът – „може ли въззивният съд да изложи свои мотиви, без да посочи защо не споделя мотивите на първата инстанция” – не е ясно в какъв контекст се задава, при положение, че първоинстанционното решение е потвърдено. Въпросите в изложението на касатора „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ” АД са изцяло неотносими и не обуславят селектирането на жалбата. Съдът е зачел силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по чл.109 ЗС само по въпросите, които са преюдициални за спора по чл.59 ЗЗД – че ответникът е разположил без правно основание свое енергийно съоръжение в имота на ищеца, за което не притежава сервитутно право, не е заплащал обезщетение и което е осъден да премахне. Други факти въззивният съд не е счел за преклудирани за разрешаване с постановеното решение по чл.109 ЗС. Вторият въпрос в изложението – „твърденията на ищеца, че са му били ограничени „инвестиционните намерения”, без да са представени доказателства, представлява ли обедняване по смисъла на чл.59 ЗЗД” – е фактически въпрос, а не правен, поради което не може да обуслови селектирането на жалбата (вж. – мотиви по т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Отделно от това, съдът не е приемал, че обезщетение се дължи поради нереализирани от ищеца „инвестиционни намерения”, доколкото такива вреди не са установени и доказани по делото. Предвид всичко изложено, не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по подадените и от двамата касатори жалби. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение