Определение № 466 от 09.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 1901/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по 1/ касационна жалба на М. В. В. срещу решение № 2946 от 13.12.2018г. по т.д. № 833/2018г. на САС, ТО, 3 състав в частта, в която е потвърдено решение № 6655 от 04.10.2017г. по гр.д. № 2545/2015г. на СГС, І ГО, 19 състав в частта, в която са отхвърлени предявените от касаторката против „Юробанк България“ АД искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 и пр.3 ЗЗД и чл.34 ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за банков кредит HL41 242/31.07.2008г. поради противоречие със закона – ЗЗД и добрите нрави и връщане на даденото по него, и 2/ касационна жалба на „Юробанк България“ АД, представлявано от адв. С. В. – Г. и адв. М. К., срещу същото решение в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която е прогласена за нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД по иск на М. В. О. /В./ против „Юробанк България“ АД като противоречаща на чл.143, т.3 ЗЗП клаузата на чл.6, ал.2 от договор за банков кредит HL41 242/31.07.2008г. в частта на израза „швейцарски франкове“ и „Юробанк България“ АД е осъдено да заплати на М. В. Опълченова на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата 7 759,59 лева – надвзети валутни разлики в периода 01.03.2010г. – 10.10.2014г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 23.02.2015г. до окончателното й изплащане.

Касаторът М. В. В. поддържа, че въззивното решение в обжалваната от нея част е необосновано и постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Сочи, че в договора няма уговорка между страните, че валутата на кредита е евро, нито такава може да се извлече чрез тълкуване на договора, поради което противният извод на въззивния съд е необоснован и незаконосъобразен. Счита, че решението е недопустимо и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като никоя от страните по делото не твърди да е уговорено задължение на кредитополучателя в евро. Позовава се на практиката на СЕС, според която, когато констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, националният съд не може да допълни договора и чл.6, параграф 1 от Директива 93/13 не може да се разбира като позволяващ на националния съд да измени съдържанието на съответната клауза, вместо просто да не я приложи спрямо потребителя. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че нито една от оспорените като нищожни договорни клаузи не е от такъв интензитет, че да рефлектира върху действителността на договора и възможността същият да бъде доведен до край, като твърди, че процесната клауза на чл.6, ал.2 е част от основния предмет на договора и урежда основна престация по него, която сама по себе си го характеризира. Сочи, че въззивният съд не е обсъдил релевираната от нея недействителност на клаузите на чл.6, ал.2 и чл.22, ал.1 относно валутата на кредита, на чл.3, ал.5, чл.6, ал.3 и чл.12 относно възможността банката едностранно да променя лихвата, и на клаузи от четири допълнителни споразумения, предвиждащи капитализиране на възнаградителни лихви и повторното им олихвяване със същия вид лихва, и не е разгледал значението им в тяхната съвкупност за възможността да се запази действието на договора, без тези клаузи да са обвързващи потребителя.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от нея част на основание чл.280, ал.2, пр.2 ГПК – поради неговата недопустимост, евентуално на основание чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК – поради противоречие с практиката на ВКС, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. Допустимо ли е съдът да основе решаващия си извод на обстоятелство, на което никоя от страните не се е позовала с искане или възражение, и правните и фактически твърдения на двете страни са в обратния смисъл? Твърди, че въззивното решение е обосновано с извод, че по процесния договор за кредит кредитополучателят има задължение в евро, без никоя от страните да твърди това, което обуславя недопустимост на решението. Позовава се и на противоречие с решение № 19 от 30.05.2011г. по гр.д.№ 262/2010г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 337 от 05.10.2012г. по гр.д. № 1269/2011г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 223 от 19.06.2013г. по гр.д. № 1006/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о.

2. Като констатира неравноправността на клауза в договор за кредит, според която основното задължение на кредитополучателя е в швейцарски франкове, допустимо ли е съдът да допълни договора с несъществуваща уговорка, че задължението на кредитополучателя е в евро, когато потребителят е предявил иск за обявяване на целия кредит за нищожен? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с актове на Съда на ЕС – т.32 от Решение по съединени дела С-482/13, С-485/13 и С-487/13 на СЕС, т.71 от Решение по дело С-618/10г. на СЕС, т.77 от Решение по дело С-26/13 на СЕС, т.47 от Решение по дело С-397/11 на СЕС, т.33 от Решение по съединени дела С-482/13, С-484/13, С-485/13 и С-487/13 на СЕС, т.83 от Решение по дело С-26/13 на СЕС.

3. Включва ли се в обхвата на понятието „основен предмет на договора“ клауза в договор за кредит, според която основното задължение на кредитополучателя да изплаща кредита е в швейцарски франкове? Ако такава клауза е част от основния предмет на договора и урежда съществена престация, характеризираща договора, нейната неравноправност води ли до нищожност на договора в цялост, в случай че потребителят е предявил иск за обявяване на целия договор за нищожен? Касаторката твърди, че въпросът е решен в противоречие с т.38 от Решение по дело С-186/16 на СЕС, т.20 и т.21 от Определение по дело С-119/17 на СЕС, Определение по дело С-126/17 на СЕС. С допълнителни молби касаторката се позовава и на Решение от 03.10.2019г. по дело С-260/18 на СЕС и Решение от 14.03.2019г. по дело С-118/17 на СЕС.

4. Длъжен ли е съдът съобразно изискванията на чл.12 и чл.235 ГПК да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, и да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото? Когато в договора между търговец и потребител има няколко нищожни договорни клаузи, следва ли съдът да ги разгледа във връзка една с друга и с останалите договорни клаузи и да съобрази значението им в съвкупност за възможността договорът да бъде запазен и да се прилага без тези клаузи при условията на чл.146, ал.5 ЗЗП? Касаторката твърди, че въззивният съд не е обсъдил доводите й за нищожност на целия договор, с което е допуснал противоречие с решение № 388 от 17.10.2011г. по гр.д № 1975/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 164 от 04.06.2014г. по гр.д. № 196/2014г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 217 от 09.06.2011г. по гр.д № 761/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., ППВС № 1/1953г.

При условията на евентуалност касаторката поддържа, че по отношение на посочените въпроси е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Ответникът „Юробанк България“ АД оспорва касационната жалба на ищцата. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като сочи, че: първият въпрос не е от значение за изхода на делото, тъй като в първоинстанционното и въззивното производство ищцата е твърдяла, че й е предоставен кредит в евро, а от друга страна, не са налице релевираните допълнителни основания; във връзка с втория въпрос въззивният съд е съобразил ясната позиция на ищцата, че й е предоставен кредит в евро, а не са налице и поддържаните допълнителни основания; третият въпрос се отнася до факт, който за първи път е въведен в касационното производство, а от друга страна, Определение по дело С-126/17 на СЕС е неотносимо; по отношение на четвъртия въпрос не са налице допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Касаторът – ответник по предявения иск, „Юробанк България“ АД излага оплакания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въпреки ясната клауза на чл.1, ал.1 от договора, която не е оспорвана и чието логическо продължение е чл.6, ал.2, въззивният съд лаконично и произволно е потвърдил незаконосъобразния извод на първоинстанционния съд, че всъщност ищцата е уговорила и й е отпуснат кредит, който тя е усвоила не в швейцарски франкове, а в евро, без да се съдържа такава уговорка и без дори да се споменава валутата евро. Твърди, че в нарушение на чл.145, ал.1 и чл.146, ал.2 ЗЗП при преценката дали оспорената клауза на чл.6, ал.2 от договора в частта й на израза „в швейцарски франкове“ от договора за кредит е неравноправна въззивният съд не е съобразил конкретните обстоятелства към момента на сключване на договора и обстоятелството, че клаузата е индивидуално договорена. Навежда твърдения за необсъждане на доводите му и липса на мотиви въз основа на какви доказателства е прието, че оспорената клауза не е индивидуално договорена, нито защо е неясна и неравноправна. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 и чл.280, ал.2 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. При постановяване на въззивното решение и във връзка с твърденията и доводите на всяка от страните длъжен ли е съдът да обсъди всички относими доказателства в тяхната съвкупност и пълнота и взаимна връзка, като изложи конкретни съображения защо кредитира едни доказателства, а други приема за недостоверни?

2. Допустимо ли е съдът да основе фактическите си изводи на констатации на вещо лице, каквито в писменото заключение липсват, не са направени и устно от вещото лице пред съда, или чиито писмено изразени и потвърдени пред съда констатации са напълно противоположни на тези, които съдът посочва като принадлежащи на вещото лице? Въпросите си касаторът поставя във връзка с извода на съда, че кредитът е отпуснат и усвоен в евро, а не в швейцарски франкове. Твърди, че по двата процесуалноправни въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 1 от 13.07.1953г., ППВС № 1 от 10.11.1985г., решение № 164 от 04.06.2014г. по гр.д. № 196/2014г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 138 от 08.06.2011г. по гр.д. № 2056/2010г. на ВКС, ГК, ІІ г.о.

3. Когато договор за ипотечен банков кредит е сключен в чуждестранна валута с посочена равностойност към националната валута или към валута, с която националната е обвързана /както е случаят с лева към еврото/, и когато в този договор е предвидено, че потребителят – кредитополучател следва да погасява месечните анюитетни вноски в същата чуждестранна валута, в която кредитът е уговорен и усвоен, тези валутни уговорки /относно валутата на кредита и валутата на месечните погасителни вноски/ съставляват ли част от същественото съдържание на кредитния договор? Неравноправна ли е клаузата от такъв договор, според която банката-кредитор има право да иска плащане на погасителните вноски в чуждестранната валута на кредита?

4. Когато договор за ипотечен банков кредит е сключен в чуждестранна валута и е уговорено погасителните вноски да са в същата валута, при което договорна клауза предвижда, че потребителят е свободен да набави необходимото количество чуждестранна валута както от доставчика на кредитната услуга – банката, така и от трето лице – друга банка или обменно бюро, тази клауза относно осигуряването на месечната погасителна вноска в съответната чужда валута представлява ли част от основното съдържание на кредитния договор? Неравноправна ли е тази клауза? Нейната валидност/невалидност отразява ли се на основните уговорки по договора за валутен кредит?

5. Когато договор за ипотечен банков кредит е сключен в чуждестранна валута и е уговорено погасителните вноски да са в същата валута, при което потребителят може да набави необходимото количество чуждестранна валута или от доставчика на кредитната услуга – банката или от трето лице, неравноправна ли е договорна клауза относно съгласието на потребителя с промяната на валутния курс, когато е избрал да си набави чуждата валута от доставчика на кредитната услуга?

6. Към кой момент следва да се преценява дали дадена договорна клауза създава в ущърб на потребителя значителна неравноправност между правата и задълженията, произтичащи от договор за ипотечен банков кредит, сключен в чуждестранна валута, в който е уговорено погасителните вноски да са в същата валута и потребителят може да избере да набави необходимото количество чуждестранна валута или от доставчика на кредитната услуга – банката, или от трето лице?

Касаторът поддържа, че по поставените четири материалноправни въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на СЕС, като сочи Решение по дело С-186/16 на СЕС, Определение по дело С-119/17 на СЕС, Определение по дело С-76/20 на СЕС.

7. При договор за банков кредит в чуждестранна валута за сметка на коя страна е валутният риск при понижаване на курса на чуждестранната валута спрямо лева/евро, ако в договора за кредит е уговорено, че кредитополучателят поема целия валутен риск при повишаване на курса на чуждестранната валута, но не е изрично записано, че кредитодателят поема риска при понижаване на курса на валутата? Означава ли това, че целият валутен риск /както при повишаване, така и при понижаване на швейцарския франк спрямо евро/лева/ се поема от кредитополучателя? Касаторът твърди, че въпросът се решава противоречиво от съдилищата, което означава, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Касаторът излага и съображения, с които обосновава наличие на основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Постъпил е отговор от М. В. В. на касационната жалба на „Юробанк България“ АД, с който я оспорва. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като: първите два процесуалноправни въпроса почиват на неясни и неверни твърдения за необсъждане на доводите на касатора и за необоснованост на изводите на съда; третият въпрос не е решаващ за изхода на делото; четвъртият и петият въпроси нямат връзка с делото, тъй като в решението на съда няма подобен извод и тази клауза не е оспорена като неравноправна; отговорът шестия въпрос се съдържа в чл.145, ал.1 ЗЗП и поради това оплакванията на касатора касаят правилността на решението; седмият въпрос се отнася до тълкуване на текста на конкретна договорна клауза и е обоснован с доводи по същество, които касаят правилността на решението; не е налице очевидна неправилност на решението. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Подадена е и молба от касатора „Юробанк България“ АД с искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС поради липса на яснота относно критериите, които националният съд следва да приложи при преценката на договорни клаузи като оспорените чл.1, ал.1, чл.6, ал.2 и чл.23 от договора, като формулира следните въпроси:

1. Трябва ли член 4, параграф 2 от Директива 93/13 да се тълкува в смисъл, че изискването за „ясен и разбираем език“ е спазено при договорна клауза като тази по чл.1, ал.1 от договор за кредит в основното производство, която съставлява част от основното съдържание на договора и с която страните са се разбрали, че кредитът се предоставя в определена чужда валута; стойността на кредита е посочена в евро; а точният й размер в чужда валута се определя в деня на усвояване на кредита?

2. Трябва ли член 4, параграф 2 от Директива 93/13 да се тълкува в смисъл, че изискването за „ясен и разбираем език“ е спазено при договорна клауза като тази по чл.6, ал.2, изречение първо от договора за кредит в основното производство, която съставлява част от основното съдържание на договора и с която страните са се разбрали, че валутният кредит се връща във валутата, в която кредитът е бил усвоен?

3. Трябва ли член 4, параграф 2 от Директива 93/13 да се тълкува в смисъл, че изискването за „ясен и разбираем език“ е спазено при договорна клауза като тази по чл.6, ал.2, изречение второ от договора за кредит в основното производство, която не е част от основното съдържание на договора за кредит, но е свързана със съпътстващи кредита действия на потребителя да си осигури нужната за връщане на кредита валута и която посочва една от алтернативните възможности кредитополучателят да си осигури сумата в уговорената валута по месечната вноска за връщане на кредита?

4. Трябва ли член 4, параграф 2 от Директива 93/13 да се тълкува в смисъл, че изискването за „ясен и разбираем език“ е спазено при договорна клауза като тази по чл.23 от договора за кредит в основното производство, която предупреждава кредитополучателя за съществуващия валутен риск от сключване на банков кредит в чуждестранна валута, като изрично посочва само неблагоприятните за потребителя евентуални последици при увеличаване на курса на чуждата валута към националната валута/евро, а не посочва неблагоприятните последици за банката при понижение на курса?

5. Трябва ли член 3, параграф 1 от Директива 93/13 да се тълкува в смисъл, че ако клауза от договор за валутен кредит посочва риска за потребителя при повишаване на курса на чуждата валута, но без да посочи изрично и риска за банката при понижаване на курса на чуждата валута, такава клауза създава в ущърб на потребителя значителна неравноправност между правата и задълженията, произтичащи от договора?

6. Трябва ли член 3, параграф 1 от Директива 93/13 да се тълкува в смисъл, че при договор за валутен кредит, за да е добросъвестна при сключването на договора, финансовата институция, отпуснала кредита в чуждестранна валута, е винаги в състояние и трябва към момента на сключване на договора за кредит да предвиди всички възможни промени на обменния курс между валутата на кредита и еврото до края на срока на договора?

Касаторът М. В. В. оспорва подадената молба, като излага подробни съображения за нейната неоснователност. Поддържа, че в практиката на СЕС е даден ясен отговор на първия въпрос, като сочи т.18 от Определение по дело С-119/17 и т.38 по дело С-186/16, т.47 от Решение по дело С-186/16, т.48 от Решение по дело С-186/16; втори, трети и четвърти въпроси са недопустими, тъй като не се отнасят до тълкуването на правото на Съюза, а с тях се цели СЕС да даде индивидуално разрешение и конкретно да се произнесе отговарят ли посочените клаузи на изискването за ясен и разбираем език; пети въпрос почива на две неустановени по делото обстоятелства, а именно – че банката носела риск при понижаване на курса на чуждата валута и че неравноправността на оспорените клаузи произтичала от непосочването на риска на банката; шести въпрос касае ирелевантно за спора обстоятелство.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че на 31.07.2008 г. между страните е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 41242/31.07.2008 г., въз основа на който съгласно чл. 1 банката предоставя на кредитополучателя кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 51 000 евро по курс „купува“ за швейцарски франк към евро на банката в деня на усвояване на средствата. По силата на ал. 3, приложимият към датата на усвояване на средствата курс „купува“ за швейцарски франк на банката трябва да бъде отразен в подписано от страните приложение № 1 към договора. Посочил е, че според чл. 2 разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка в швейцарски франкове на кредитополучателя в банката, като по смисъла на ал. 3 от договора усвоеният кредит от тази сметка се превалутира служебно от банката в евро по търговския курс „купува“ на банката за съответната валута, в деня на усвояването. Въззивният съд е обсъдил клаузата на чл. 3 от договора относно дължимата кредитополучателя годишна лихва. Посочил е, че погасяването на кредита съгласно чл. 6, ал. 2 и ал. 3 от договора включва месечни вноски – главница и лихва, с размер на всяка вноска съгласно погасителния план, и се извършва в швейцарски франкове, като в случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата, кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в щвейцарски франкове по сметката си, но има средства в лева или евро по сметките в банката, погасяването на кредита се извършва от банката и в лева или в евро, след служебно превалутиране на тези средства в щвейцарски франкове по курс „Продава“ на банката за щвейцарски франк към лева/евро, за което кредитополучателя с подписването на договора дава своето неотменимо и безусловно съгласие и оправомощава банката. В случай, че по време на действието на договора банката промени базовия лихвен процент, размерът на погасителните вноски се променя автоматично, в съответствие с промяната, за което с подписването на договора, кредитополучателят дава своето неотменимо и безусловно съгласие. Въззивният съд е обсъдил клаузата на чл. 21 от договора, предвиждаща право на кредитополучателя да поиска от банката да превалутира предоставения му кредит в щвейцарски франкове, съответно в лева/евро при посочени условия, както и на чл. 23, с която кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на щвейцарския франк към българския лев, както и превалутирането на кредита по чл. 21 от договора, може да има за последица повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро, като напълно приема да поеме всички вреди /включително пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит.

Въззивният съд е приел, че с допълнителни споразумения към договора, съответно от 19.05.2010 г., 01.06.2011 г., 29.06.2012 г. и 11.09.2013 г., сключени между „Бългерийн Ритейл Сървисиз“ АД по силата на договор за цесия с „Юробанк България“ АД и ищцата са предоговаряни условията по договора, като е увеличавана редовната главница, за сметка на размера на месечната погасителна вноска и годишната лихва. Приел е, че според приетата по делото ССЕ в деня на усвояване на кредита 01.08.2008 г. банката е превела от своя сметка по блокираната сметка на ищцата сума в швейцарски франкове в 13:29:17 ч. Банката не е изплащала на ищцата сума в швейцарски франкове на каса, а на същата дата в 13:30:07 ч. е превела сумата в швейцарски франкове от блокираната сметка, обратно по своя сметка. В същия ден, ответникът е превел 51 000 евро по друга сметка на ищцата в банката, която ищцата е наредила чрез валутен превод за същата сума на Л. К. с основание „покупко – продажба на недвижим имот“. Според констатациите в експертизата, надвзетата от банката под формата на валутни разлики сума за периода от 01.03.2010 г. до 10.10.2014 г. поради увеличението на курса на швейцарския франк и погасяване на кредита в швейцарски франкове или тяхната равностойност, вместо в евро, възлиза на сумата от 7 779,59 лв. Вследствие промяната на курса на швейцарския франк кредитът се е оскъпил със сумата от 146 880, 24 лв., която сума представлява разликата между левовата равностойност на дължимите вноски /главница, лихва и такси за управление/ по курса на БНБ за швейцарския франк към датата на исковата молба и към 01.08.2008 г. Въз основа на заключението въззивният съд е приел, че към 31.07.2008 г. стойността на един франк е била 0.611469 евро цента, а към датата на исковата молба стойността на един франк е 0.9322 евро цента, т.е. повишението на курса е с 52, 45 %, като трайното увеличение на курса на швейцарския франк спрямо еврото започва през октомври 2008г.

Въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелката М., според която в банката на ищцата са предложени няколко варианта на кредити, като в онзи период за кредитите в швейцарски франкове условията били по – добри от към ценови параметри, отколкото в евро и лева. Свидетелката правила примерна калкулация каква би била вноската, като на клиента се изяснявало, че швейцарският франк като валута е относително стабилен, но не фиксиран, при което лихвеният процент ще бъде плаващ.

При така установените обстоятелства въззивният съд е приел, че ищцата има качеството „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП и може да се ползва от уредената в закона защита срещу неравноправни клаузи в договора за кредит. С оглед необходимостта от преценката за наличие на предвидените в чл. 143, чл. 145, ал. 2 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП предпоставки, въззивният съд е приел, че в случая валутата на получения от ищцата кредит е евро, швейцарският франк е използван единствено като една виртуална валута, спрямо която се приравнява задължението на кредитополучателя. В тази връзка е посочил, че според заключението на ССЕ сумата по блокираната банкова сметка на ищцата в швейцарски франкове е преведена формално от банката, тъй като непосредствено след превода, същата е прехвърляна обратно на банката, а получените от кредитополучателя средства за покупката на имот са в евро. Посочил е, че в нито един текст от договора не е посочено на каква сума в щвейцарски франкове се равнява сумата от 51 000 евро, а задължението за погасителна вноска е определяно в евровата равностойност на швейцарски франкове към деня на съответното плащане, по курс, неизвестен за кредитополучателя, при което всяко покачване на курса на франка спрямо еврото за една и съща по размер вноска в швейцарски франкове съгласно погасителния план ищцата е внасяла по – големи, не съответни на договореното суми в евро. По този начин от разликите в курса на франка спрямо еврото банката е формирала печалба, съществуваща и получавана успоредно с договорената лихва. Въззивният съд е приел, че тази разлика не е част от основния предмет на договора, нито представлява цена на финансова услуга /т. 59 от решение по дело С – 26/2013 на СЕС/, представлява печалба на банката за сметка на кредитополучателя, защото именно той я заплаща като част от служебно превалутираната анюитетна вноска. Посочил е, че в резултат на това потребителят, без да е търговец, поема съществен валутен риск, а равновесието между правата и задълженията на банката и потребителя, значително се нарушава във вреда на последния, което съгласно чл. 143 ЗЗП обуславя неравноправност на клаузите на договора, които го позволяват. Приел е, че в случая, това е клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора във вр. с чл. 1 и чл. 2 от договора. Въззивният съд е счел, че е без значение доколко с разпоредбата на чл. 23 от договора кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на курса на швейцарския франк може да доведе до повишаване размера на дължимите погасителни вноски, като главното е, че този риск не е разпределен между страните по договора, а се поема и е за сметка единствено от потребителя. Посочил е, че декларацията е фиктивна, дадена е при отсъствието на каквато и да било информираност на потребителя за факторите, които определят курса, по който се извършва превалутирането, и едва ли би могло да се очаква, че потребителят ще сключи договор за кредит в швейцарски франкове, ако беше запознат с възможността за прогресивно нарастване на задълженията му по договора, вследствие на кръстосаното превалутиране евро – лев – франк. Поради това е достигнал до извод, че клауза с подобно съдържание не санира липсата на ясни и прозрачни условия на договора, така като повелява изискването за добросъвестност по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Изложил е и съображения за неоснователност на поддържаните от ответника възражения, че предвиденото с чл. 21 от договора право на кредитополучателя да поиска от банката да превалутира предоставения му кредит в лева или евро е адекватна стъпка за защита интересите на длъжника и че измененията във валутния курс на швейцарския франк представляват обективни фактори, за които са приложими предвидените с чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП изключения. Посочил е, че изключението е въведено при презюмирана от закона добросъвестност на търговеца, т. е. недобросъвестното му поведение прави неприложимо специалното отклонение от генералната дефиниция за неравнопоставеност. Приел е, че в случая изложените по – горе съображения досежно политиката на банката да задължи потребителя да понесе всички вреди от настъпването на финансовите рискове, като тези вреди се превръщат в директна печалба за банката, представляват грубо нарушение на правилата за добросъвестност, като в тази връзка се е позовал на определение от 22.02.2018 г. по дело С – 119/ 2017 на Съда на Европейския съюз.

Въззивният съд е приел, че съгласно трайно формираната съдебна практика, съответстваща на практиката на Съда на Европейския съюз по тълкуването на чл. 4, §2 от Директива 93/13/Е на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори и на чл. 145, ал. 2 ЗЗП, извън проверката за неравноправния характер на клаузите са основният предмет на договора и съответствието на цената и възнаграждението, в случаите когато тези условия са изразени на ясен и разбираем език. Посочил е, че това условие следва да се схваща като задължение договорните клаузи да ясни и разбираеми за потребителя не само от граматична гледна точка, но и в договора да е изложен точния механизъм на конвентиране на чуждестранната валута, като тук следва да бъдат отчетени всички релевантни факти, при които, ако бяха известни на средния потребител, относително осведомен и съобразителен, той би могъл не само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута в която кредитът е договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения. Въззивният съд е приел, че в конкретната хипотеза посоченото изискване не е налице, поради което и клаузата за превалутиране в процесния договор е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 19 ЗЗП. Приел е, че по делото не са ангажирани доказателства от банката за индивидуално уговаряне на клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора, затова и не може да се направи извода, че тя е индивидуално уговорена. Изложил е съображения, че при все това нищожността на чл. 6, ал. 2 от договора не обуславя нищожност на целия договор, тъй като той може да бъде изпълняван и без прилагането на процесната клауза, чрез заплащането на дължимите вноски в евро без превалутирането им в щвейцарски франкове. Въззивният съд е приел, че нито една от оспорените от ищцата като нищожни клаузи – тези на чл. 6, ал. 2, чл. 22, ал. 1, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от основния договор, на чл. 4, чл. 6 и чл. 7 от допълнителното споразумение от 19.05.2010 г., чл. 3, чл. 5 и чл. 6 от допълнителното споразумение от 01.06.2011 г., чл. 3, чл. 4, ал. 2 и чл. 5 от допълнителното споразумение от 29.06.2012 г. и чл. 3, ал. 3, чл. 4, ал. 2 и чл. 5 от допълнителното споразумение от 11.09.2013 г., не е от такъв интензитет, че да рефлектира върху действителността на договора и възможността същият да бъде доведен до край. Посочил е, че клаузите от основния договор са свързани с превалутирането на вноските по кредита и с възможността за едностранно изменение на лихвения процент, таксите и комисионните и в тези случаи, дори и да бъде установена нищожността на клаузите, задължението на кредитополучателя може да бъде дефинирано съобразно първоначално разписаните договорености, без последващите изменения от страна на банката. По тези съобажения въззивният съд е достигнал до извод, че главният иск за установяване нищожността на договора за кредит в неговата цялост е неоснователен.

Въззивният съд е приел, че е основателен предявеният като евентуален установителен иск по реда на чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД относно клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора в частта относно превалутирането на вноските по погасяване на кредита в швейцарски франкове. Приел е, че основателността на този иск обуславя основателността и на предявения осъдителен иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата в размер на 7 759, 59 лв., представляваща заплатена без правно основание за периода от 01.03.2010 г. до 10.10.2014 г. разлика между първоначално уговорения размер на месечните вноски и действително заплатените такива поради увеличението на курса на швейцарския франк.

Доводът на касатора М. В. за недопустимост на въззивното решение е неоснователен. Този довод се основава на твърдения, които дори и да съответстват на фактите по делото, не могат да обосноват извод за недопустимост на решението. Недопустимо е това решение, което е постановено въпреки липсата на право на иска или ненадлежното му упражняване; решение, което е постановено, въпреки че съдът е бил десезиран; решение, което е постановено при липса на положителна или наличието на отрицателна процедуална предпоставка; решение на въззивната инстанция, с което делото е било решено по същество, макар жалбата да е следвало да се остави без разглеждане като недопустима или ако същата е била оттеглена. В настоящия случай въззивният съд се е произнесъл по предявения за разглеждане спор и в рамките на предмета, очертан с въззивните жалби и отговора. В случай, че въззивното решение е основано на твърдения, които не са въведени в процеса от страните, това би обусловило неправилност, а не недопустимост на решението.

С оглед изложените от касаторите твърдения, във връзка с които са поставени формулираните от тях въпроси, поставените от касатора – ищец М. В. първи и втори въпроси и от касатора – ответник „Юробанк България“ АД трети въпрос следва да бъдат конкретизирани от настоящата инстанция, съобразно правомощията й по т.1 от ТР №1/ 2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, по следния начин: „В хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната (евро), а не в чуждестранната валута (щвейцарски франкове), уговорена в кредитния договор, и кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута, счита ли се договорът сключен в резервната валута на страната (евро) и в коя валута се дължи връщането на кредита?”. Така уточненият въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, поради което осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. По тези въпроси се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Настоящият състав съобразява, че е формирана по реда на чл.290 ГПК практика от ВКС – решение № 295 от 22.02.2019г. по т.д. № 3539/15г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 384 от 29.03.2019г. по т.д. № 2520/2016г. на ВКС, ТО, І т.о., решение № 294 от 27.03.2010г. по т.д. № 1599/2017г. на ВКС, ТО, ІІ т.о. и др., в която е прието, че „ неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай не се прилагат изключенията на чл.144, ал.3 ЗЗП”. Решенията на ВКС са постановени във връзка с неравноправни клаузи в потребителски договори, в хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в националната валута, а не в чуждестранната валута (щвейцарски франкове), уговорена в кредитния договор (кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е в същата чуждестранна валута). Въз основа на това, че валутата, в която е сключен кредитния договор, има само функцията на парична виртуална единица, служеща за изчисление, в т.20 от постановеното на 22.02.2018г. по дело С-119/17 по чл. 99 от Процедурния правилник на СЕС мотивирано определение е посочено, че договорът за кредит не предвижда поне възможност за реално използване от потребителя на чуждестранната валута. Счетено е, че кредитът следва да се погаси в чуждестранната валута независимо, че е предоставен в националното платежно средство и че договорът предвижда преобразуване на налични на кредитополучателя по негова банкова сметка ликвидни средства в националното платежно средство във валутата на кредита с цел осигуряване на плащането на месечните вноски. При тези обстоятелства СЕС е приел, че този договор не може да се приравни на договор за кредит, индексиран в чуждестранна валута, във връзка с който са дадените разрешения с постановеното от СЕС решение по дело С-26/13. С определението си по дело № С-119/17 СЕС препраща към свое решение от 20.09.2017г. по дело С-186/16 относно критериите, които националният съд трябва да прилага при преценка на клауза от договор за банков кредит от гледна точка на разпоредбите на чл.3, пар.1 и чл.4, пар.2 от Директива 93/1, транспонирани в чл.143 и чл.145, ал.2 ЗЗП. Дадените разрешения от СЕС и ВКС са относими към настоящото дело, по което в идентична хипотеза съдът е приел, че кредитът следва да се погаси в евро, а не в швейцарски франкове, тъй като се изхожда от разбирането, че кредитополучателите са дължали връщане на отпуснатата сума в евро. С оглед изложеното по отношение на посочения въпрос са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за проверка на съответствието на даденото от въззивния съд разрешение с посочената практика на СЕС дело С-119/17 и по дело С-186/16 на СЕС и на ВКС. Наличието на формирана по въпроса практика, изключва приложението на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Отговорът на поставения от касатора М. В. трети въпрос изисква преценка на клаузите на сключения между страните договор и изводите на въззивния съд във връзка с тях, поради което е свързан с правилността на въззивното решение, по която настоящата инстанция ще се произнесе с решението по същество на спора.

Формулираните от касатора М. В. четвърти процесуалноправен въпрос и от касатора „Юробанк България“ АД първи процесуалноправен въпрос се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с тях. По въпроса е формирана постоянна практика на ВКС, от която въззивният съд не се е отклонил, като е обсъдил събраните по делото доказателства и твърденията на страните и въз основа на тях е изградил фактическите и правните си изводи. Несъгласието на касаторите с изводите на съда представлява оплакване за неправилност на решението, по което съдът следва да се произнесе в решението по чл.290 ГПК. Вторият процесуалноправен въпрос, поставен от касатора „Юробанк България“ АД, по съществото си също представлява оплакване за неправилност поради необоснованост на въззивното решение, с оглед на което не може да обоснове допускане на касационен контрол, а подлежи на обсъждане в решението по делото. Въззивният съд не се е произнасял по четвърти въпрос, а пети, шести и седми въпроси, формулирани от касатора „Юробанк България“ АД, са разрешени от въззивния съд в съответствие с посочената по-горе практика на СЕС и ВКС, поради което по тях не следва да се допуска касационно обжалване.

По искането за отправяне на преюдициално запитване:

В настоящия случай всички поставени от касатора „Юробанк България“ АД въпроси са свързани с критериите, които националният съд трябва да прилага при преценка на клауза от договор за банков кредит като процесния от гледна точка на разпоредбите на чл.3, пар.1 и чл.4, пар.2 от Директива 93/1. Практиката на СЕС по дело С-119/17 и по дело С-186/16 на СЕС дава достатъчно яснота във връзка с тълкуването на правото на Съюза и неговото прилагане съобразно установената от националната юрисдикция фактическа обстановка. Поради това настоящият състав намира, че не е необходимо отправяне на преюдициално запитване до СЕС и направеното от касатора искане следва да бъде оставено без уважение.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата касаторът „Юробанк България“ АД следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане по същество на касационната му жалба в размер на 195,19 лева. Касаторът М. В. е освободена от заплащане на държавна такса.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,