Определение № 90 от 09.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5257/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. А. Б., чрез адв. С. Л. Н. срещу определение № 2664/15.11.2023 г. по в.ч.гр.д. № 2793/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив. С обжалваното определение е потвърдено определение № 11595/11.10.2023 г., по гр. д. № 14076/2023 г. на Районен съд- Пловдив, с което е прекратено производството по делото. В жалбата се съдържат оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на атакуваното определение, като се иска неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Поддържа се, че за да потвърди определението на районния съд за връщане на исковата молба и прекратяване на производството, въззивния съд е приел, че предявеният иск по чл. 59, ал.1 ЗЗД е недопустим, поради пречката по чл. 59, ал. 2 ЗЗД. Твърди се, че субсидиарният характер на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД се проявява, когато ищецът при изложените факти има друг предвиден в закона иск, а не друг ред за защита, като пречката по чл. 59, ал. 2 ЗЗД е въпрос по същество, а не на изначална недопустимост на иска. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване страната сочи наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпроса: „Наличието или отсъствието на друг ред за защита равнозначно ли е на наличието на друг законоустановен конкретен иск, като пречка по чл. 59, ал.2 ЗЗД? Наличието или отсъствието на такава пречка касае ли изначалната допустимост на предявения иск, или е въпрос по същество?“, като твърди, че определението противоречи на т.9 от ППВС 1/28.05.1979 г.; решение № 215 по т.д. № 4171/ 2013 г. на ВКС, I т.о.; решение № 67 по гр.д. № 4147/ 2015 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 90 по гр.д. № 3937/2019 г. на ВКС, IV г.о. Отделно от това повдига правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както следва: 1. „Съставлява ли влязлото в сила разпределение процесуална пречка за иск, основан на чл. 59, ал.1 ЗЗД, предявен от взискател срещу друг взискател, чието вземане срещу длъжника е отречено с влязло в сила решение, за присъждане на припадащата му се част от полученото по разпределението от привидния кредитор?“ и 2. „Има ли влязлото в сила преди разпределението съдебно решение, с което се отричат правата /вземанията/ на присъединен взискател, последиците на уважен иск по чл. 464, ал.1 ГПК; Ако да - как следва да се съобразява то от съдебните изпълнители при това и всяко последващо разпределение, по това и всяко друго изпълнително дело със същите страни?“. Съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, предвид данните по делото, намира че частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Относно допускане на касационното обжалване, съставът на ВКС, Трето гражданско отделение намира следното: За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е констатирал, че производството е образувано по искова молба на С. А. Б. против „Райдър 777“ ЕООД, [населено място], с която е предявен иск с правно основание чл.59, ал. 1 от ЗЗД, за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 15173 лв., получена въз основа на влязло в сила разпределение от 26.08.2022 г. по изп. д. № 990/2015 г. по описа на ЧСИ И. Б., рег. №800 при КЧСИ, с район на действие Окръжен съд- Бургас, с която сума ответникът неоснователно се обогатил за сметка на ищеца. Ищецът е твърдял, че с ответното дружество са взискатели по изп. д. № 990/2015 г., с длъжник „Старт инвест“ ЕООД, като с разпределението от 26.08.2022 г. в полза на ответника била разпределена сумата от 30730,16 лв. Твърдял е също, че вземането на ответника по изпълнителното дело не съществувало, тъй като основанието на вземането /неустойка по предварителен договор от 14.01.2014 г./ било отречено с влязло в сила съдебно решение на Окръжен съд- Пловдив, с което клаузата била прогласена за нищожна. Според ищеца това решение имало всички последици на такова, постановено по иск, основан на чл. 464, ал. 1 ГПК- успешно било оспорено съществуването на вземането на цедента „Веле груп” ЕАД срещу длъжника „Старт инвест” ЕООД - нищожността на договорната клауза имплицитно включвала липсата на дълг, основан на нея. Решението имало действие и спрямо цесионера /правоприемник и присъединен взискател/ „Райдър 777” ЕООД /чл. 298, ал. 2 ГПК/. Решението не било зачетено от съдебния изпълнител. Жалбата на ищеца срещу извършеното разпределение с искане за изключване на ответника от кръга на взискателите по изпълнителното дело била оставена без уважение. Ищецът е посочил, че получавайки разпределената му сума, ответното дружество се е обогатило за негова сметка с 15173 лв., която сума следвало да се разпредели и получи от него. При така наведените твърдения в исковата, както и с оглед отправения петитум въззивният съд е приел, че изводът на първоинстанционния съд за недопустимост на предявения иск е правилен. Приел е, че защитата на ищеца следва да се осъществи по реда на чл. 464, ал. 1 от ГПК, чрез предявяване на иск за оспорване на вземането на привидния взискател, при уважаването на който последният ще бъде изключен от кръга на кредиторите. В случай, че ищецът считал, че такъв иск е бил предявен и уважен, но въпреки това в полза на привидния взискател са били разпределени суми, то защитата му следвало да се осъществи по реда на чл. 463 от ГПК, чрез обжалване на разпределението. От изложените от ищеца твърдения било видно, че същият е обжалвал разпределението с искане за изключване на ответното дружество от кръга на взискателите, но жалбата му е била оставена без уважение. Прието е, че при положение, че за ищеца съществува друг ред за защита, съгласно чл. 59, ал. 2 от ЗЗД предявеният от него иск за неоснователно обогатяване е недопустим. Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. от разрешаването на който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Върховния касационен съд, трето г.о., намира следното: Поставения в изложението първи въпрос, съдържащ питане дали наличието или отсъствието на друг ред за защита, касае допустимост на предявения иск с иск по чл. 59 ал. 1 от ЗЗД, или е въпрос по същество, обуславя допускането на касационно обжалване на атакуваното определение. В теорията и практиката няма никакво съмнение, че правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на осъдителните искове, както и че преценката си относно наличието на правен интерес, съдът извършва въз основа на твърденията на ищеца, които той е изложил в исковата си молба. Интересът е налице, когато ищецът твърди, че притежава изискуемо притезание срещу ответника, което последният не удовлетворява. Следва да се посочи, че истинността на твърденията на ищеца, както и това дали сочения ответник е материалноотговорен по така предявения осъдителен иск са въпроси касаещи основателността на иска. Съгласно практика на ВКС: решение № 215/29.04.2015 г. по т.д. № 4171/2013 г. на ВКС, І т.о.; решение № 67/05.04.2016 г. по гр. д. № 4147/2015 г. на ВКС ІV г.о., с които са доразвити задължителните указания, дадени с т. 9 от ППВС № 1/28.05.1979 г.; решение № 148/22.10.2020 г. по гр. д. № 489/2020 г. на ВКС ІV г.о.; решение №148/28.02.2006 г. по т.д. № 703/2005 г. на ВКС, ІІ т.о., преценката дали ищецът може да защити правата си с друг иск е такава по съществото на материалноправния спор, а не относно допустимостта на исковата претенция по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. Преценката дали ищецът може да се ползва от реда за защита по чл. 59 от ЗЗД може да бъде извършена само с решението по съществото на спора, тъй като съдът следва се произнесе по възникването и съществуването на заявеното материално право, съответно да прецени дали съществува друг ред за защита, а това налага да бъдат обсъдени събраните по делото доказателства. В случай, че въз основа на направената от него преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, съдът установи, че на разположение на ищеца е друг иск за защита на претендираното от него право, то тогава искът по чл. 59 ал. 1 от ЗЗД следва да бъде отхвърлен като неоснователен. С оглед изложеното, даденото от въззивния съд разрешение се явява неправилно и атакуваното определение следва да бъде отменено, а делото върнато на Пловдивския районен съд, за продължаване на съдопроизводствените действия. Предвид на горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение