Определение № 3476 от 13.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 426/2023 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ЕТ „Д-р М. В. Р. – АИПППДМ“, чрез адв. Л. Ш. и по насрещна касационна жалба на А. А. К., чрез адв. М. Т., срещу въззивно решение № 709 от 31.05.2022 г., постановено по гр. д. № 1605/2021 г. по описа на Варненския окръжен съд, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на ЕТ „Д-р М. В. Р. – АИПППДМ“ да заплати на А. А. К. сумата 6 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания, стрес и дискомфорт в ежедневието и общуването, претърпени вследствие на изваден трети кучешки зъб, долу в ляво, заедно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 03.07.2019 г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД и е обезсилено първоинстанционното решение, в частта, с която е уважен иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди и делото е върнато за ново разглеждане в тази част. Въззивното решение не е предмет на обжалване в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до пълния предявен размер от 7 000 лв. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК А. А. К., чрез процесуалния си представител, изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на ответника са поставени следните въпроси, по отношение на които се твърди наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се сочи, че същите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: 1. „следва ли размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди да се определя след преценка на всички релевантни в тази насока установени по делото обстоятелства; длъжен ли е съдът да формира вътрешното си убеждение, а оттам и да определи по справедливост размера на обезщетението, след преценка на всички релевантни за решаване на спора обстоятелства“; 2. „какви са критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, с оглед разрешението, дадено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС“; 3. „длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички обстоятелства по делото “. По първите два въпроса се сочи противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г. на ВС, решение № 162/19.11.2020 г. по гр. д. № 3467/2019 г. на ВКС, трето г. о., решение № 208/12.05.2020 г. по гр. д. № 4494/2018 г. на ВКС, четвърто г. о., решение № 186/14.02.2017 г. по т. д. № 1501/2015 г. на ВКС, второ т. о., решение № 120/12.06.2013 г. по гр. д. № 1330/2012 г. на ВКС, трето г. о. и решение № 320/2712.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. на ВКС, четвърто г. о., а по третия с решение № 134/08.12.2021 г. по гр. д. № 1081/2020 г. на ВКС, четвърто г. о. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към насрещната касационна жалба на ищцата е поставен следния процесуалноправен въпрос, по отношение на който се твърди наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се сочи, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС: длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно, възраженията и доводите на страните. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Първоинстанционното производство е образувано по предявени искове с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата 7 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ортодонтско лечение, проведено в нарушение на Кодекса за професионална етика и на тези за добра медицинска практика, както и за заплащане на сумата 5 000 лв. – обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 03.07.2019 год. до окончателното изплащане. По делото е установено, че на 29.06.2018 г. ищцата е посетила кабинета на стоматолога за вадене на млечен зъб по указание на ортодонта, но вместо трети млечен зъб, долу в ляво, е бил изваден трети кучешки зъб, долу в ляво. Горното се установява от приетите съдебно-медицински експертизи, според които постоянният 33-ти зъб липсва, като според експерта при отварянето на устата мястото на този зъб е видимо. Не е препоръчително да се поставя имплант на мястото на извадения зъб до навършване на 18-21 годишна възраст. Съществувала е възможност за реимплантиране на зъба в първите два часа. Ранната загуба на постоянен зъб, преди приключване на растежа и възможността за протетично възстановяване, включително с дентален имплант при достигане на възраст 21 години, налага поставяне на местопазител за запазване на мястото на загубения зъб. Не е възможно липсата на 33-ти зъб да способства нареждането на останалите зъби, тъй като кучешкият зъб има важно значение за дъвкателната функция и е един в зъбна група. Въззивният съд е приел, че деянието на лекаря по дентална медицина е извършено виновно, тъй като е в нарушение на правилата на добрата медицинска практика. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са анализирани както гласните доказателства, така и заключението на повторната медицинска експертиза, от което е видно, че макар болките от екстракцията на зъба да са отшумели в рамките на няколко дни, то липсата на зъб не може да бъде преодоляна с поставяне на имплант, докато детето не навърши 18-20 години. А. е била на 12 години при настъпването на деликта и ще търпи негативни психически преживявания свързани с естетичния дефект поне до 18 годишна възраст. Според показанията на свидетелката Р. /учителка по балет на детето/ А. се е затворила, притеснява се да се усмихва. Свидетелката К. /баба/ сочи, че А. е била много притеснена, станала е по-мълчалива, имала е затруднение с храненето и е трябвало да спазва определен режим. Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Обобщени, първите два въпроса в изложението са свързани с определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и приложимите критерии за това. Представеното решение № 208/12.05.2020 г. по гр. д. № 4494/2018 г. на ВКС, четвърто г. о., касае произнасяне на съда извън очертаните от ищеца рамки на предявената претенция, каквато не е настоящата хипотеза. Не се разкрива противоречие с решение № 162/19.11.2020 г. по гр. д. № 3467/2019 г. на ВКС, трето г. о. В него е посочено, че по въпроса за критериите при определяне размера на обезщетението за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди и съблюдаването на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД в практиката на ВС (ППВС №4 /1968 г.) и на ВКС се приема, че при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят. На обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Техният размер се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства, които са установени по делото за всеки конкретен случай. Доколкото неимуществените вреди нямат парична оценка и обезщетението за тях се определя от съда по вътрешно убеждение, разпоредбата на чл. 52 ЗЗД предвижда, че размерът на обезщетението трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, не е абстрактно понятие, а се базира на конкретни факти и обстоятелства за стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това, във всеки конкретен случай съдът е длъжен да съобрази вида, характера и степента на увреждането, начина и обстоятелствата, при които е получено, последиците в настоящ и бъдещ план, продължителността и степента на интензитета, възрастта на увредения, обществено и социално положение, обществено-икономическите условия към датата на увреждането и др. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално и трябва в най-пълна степен да възмезди увреденото лице, но без да става източник да на неоснователно обогатяване. Именно при спазване на тези изисквания е определено обезщетението в настоящата хипотеза, като са отчетени вида и степента на увреждането, неговите последици, възрастта на увреденото лице, както и всички останали обстоятелства от значение за определяне на размера му. Налице е съответствие и с възприетото в решение № 186/14.02.2017 г. по т. д. № 1501/2015 г. на ВКС, второ т. о., според което съгласно трайно установената съдебна практика понятието „справедливост” в нормата на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е винаги свързано с преценка на редица обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които следва да бъдат обсъдени и въз основа на оценката им да се определи паричният еквивалент на вредите. Релевантните обстоятелства трябва не само да се изброят, а да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност, за да бъде размерът на обезщетението надлежно обоснован. Такъв анализ е извършен в мотивите на обжалваното въззивно решение, като размерът на обезщетението е определен след обсъждане на относимите обстоятелства. Третият въпрос е обоснован със задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото, както и да извърши преценка на събраните доказателства. В решение № 134/08.12.2021 г. по гр. д. № 1081/2020 г. на ВКС, четвърто г. о., е посочено, че съдът е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи. Съдът не може да пропусне да изясни фактическите положения във връзка с предмета на иска и възраженията на страните, щом това има отношение към предмета на спора. Това предполага да изследва целия релевантен и допустим доказателствен материал, събран по делото. Съдът е длъжен да даде отговор на всички доводи и възражения на страните, като ясно и точно изложи съображения по тях. В случая в обжалваното решение се съдържат изводи за всички обстоятелства, които имат значение за разрешаване на спора, както и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Изложени са и подробни съображения по тези доводи. В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на ответницата. Предвид горното, съгласно разпоредбата на чл. 287, ал. 4 ГПК не следва да се обсъждат основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, наведени с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към насрещната касационна жалба на ищцата; респективно – касационното обжалване не би могло да се допусне и по тази жалба. С оглед изхода на делото касаторът ЕТ „Д-р М. В. Р. – АИПППДМ“ дължи заплащане на А. К. на направените разноски в касационното производство в размер на 1 200 лв. /за адвокатско възнаграждение/. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,