Определение № 5664 от 04.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4518/2024 г.

за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. П., чрез адв. И. Ю. от САК, гр. София. ул. „П.“ № 9, вх. Б, ет. 4, офис 12, срещу определение № 15694 от 09.10.2024 г., постановено по в. ч. гр. д. № 10926/2024 г. по описа на СГС, ЧЖ- 1-И състав, с което е потвърдено определение № 35116 от 30.08.2024 г. по гр. дело № 62205/2023 г. на СРС, 169 с-в, с което е върната искова молба с вх. № 322266/13.11.2023 г. по описа на СРС, подадена от Е. Д. П., и е прекратено производството по делото. Жалбоподателят счита, че обжалваното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поради изложени в касационната жалба съображения касаторът моли за отмяна на атакуваното определение и за връщане на делото на Софийския районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК като поставя въпроса: „Длъжен ли е съдът, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 от ГПК, да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така, че да реши делото според точния смисъл на закона?” Посочва решение № 9 от 25.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3700/2013 г., I г. о., ГК., като твърди, че въззивното определение е постановено в противоречие с посоченото съдебно решение. Настоящият съдебен състав приема, че подадената частна жалба е депозирана в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. По искането за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното: Производството по делото е образувано по подадена от Е. Д. П. искова молба с вх.№ 322266/13.11.2023 г. на СРС, с която е предявен иск срещу Прокуратурата на Република България. В исковата молба се твърди, че Е. П. е бил осъден от ВКС по непредявено обвинение. Затова ищецът твърди, че е подал жалба до прокуратурата да възобнови наказателното производство. Прокуратурата обаче не се е произнесла и не е започнала разследване, за да установи предпоставките за възобновяване на наказателното производство. От тези бездействия на прокуратурата Е. П. търпял вреди, които иска да бъдат обезщетени от ответника. С обжалваното въззивно определение въззивният съд е приел, че правото на иск е средство за защита на материалното право чрез разрешаване на гражданския спор със сила на пресъдено нещо. За да породи задължение за съда да предприеме необходимите процесуални действия и да разреши конкретния гражданскоправен спор, правото на иск, трябва да е възникнало, да съществува в полза на лицето, от чието име се предявява искът и да бъде надлежно упражнено. Възникването, съществуването и надлежното упражняване на правото на иск се обуславя едновременно от наличието на определени положителни условия (процесуални предпоставки) и от липсата на отрицателни (процесуални пречки), които са уредени в закона и за които съдът е длъжен да следи служебно както при предявяването на иска, така и в хода на производството до приключването му със съдебен акт. Според въззивния съд, общ и основен принцип на държавно устройство е, че всеки държавен орган трябва да зачита правните последици на актовете, издадени от други, компетентни в съответната материя органи. Този принцип произтича от единството на държавната власт и от нейното разпределение между различни държавни органи. Единството на държавната власт налага да няма противоречие между актовете на различните държавни органи, а такова тяхно съгласуване и взаимна обусловеност, каквото би съществувало, ако всички държавни актове биха били издавани от един-единствен орган. Разпределението на компетентностите между различни държавни органи изисква взаимно зачитане на компетентно издадения акт, защото иначе би се стигнало до присвояване на компетентност, когато некомпетентен по даден въпрос орган пререшава този въпрос, който обуславя неговия акт, защото не зачита решението по същия въпрос, постановено от компетентния орган. Незачитането на правните последици на валидно издадени държавни актове е равнозначно на практика с отричане на тяхната важимост. Незачетеният държавен акт се оказва лишен от своето действие в случая, при който не е бил приложен. Затова зачитането на държавните актове е извънредно важно средство, за да се обезпечи ефективното прилагане на техните правни последици. За да се постигане тази цел, зачитането трябва да обхване всички държавни актове и всички техни последици. Наред с това зачитането на държавните актове е средство, за да се избегне противоречието между тях, както и средство, за да се спести повторната дейност по проверка на вече проверените от компетентния орган предпоставки (Сталев, Ж., Сила на пресъдено нещо в гражданския процес, стр. 450-451). С оглед на така очертания принцип, въззивният съд е приел, че не е допустимо съдът да се произнася по законосъобразността на актове, когато страна по делото е била участник в производството по издаването и обжалването му, израз на който е и разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ГПК. Това означава, че не е допустимо със средствата на исковото производство да се достига до пререшаване на въпрос, по който се е произнесъл държавен орган, действал в рамките на неговата компетентност. Именно това цели ищеца. Той иска от съда да осъди прокуратурата за това, че тя не е образувала разследване и така не са установени предпоставките за възобновяване на производството, по което с влязла в сила присъда ищецът е осъден и търпи наказание лишаване от свобода, т.е. Е. П. твърди, че е претърпял вреди не просто от това, че прокуратурата не се е произнесла по негова молба, а че не е образувала разследване и не е достигнала до конкретен резултат от това разследване, а именно - да установи наличието на основание за възобновяване на наказателното производство, по което е осъден с влязла в сила присъда. Въззивният съд е приел, че всъщност ищецът твърди, че търпи вреди не от бездействието на ответника, а от това, че последният не е доставил конкретен резултат по неговото искане. Според съда, дейността на Прокуратурата не може да е предварително детерминирана. Този държавен орган дължи действия, които да водят до разкриване на престъпления, но не всеки сигнал е основателен и съответно е повод за образуване на производство, а още по-малко е задължително да доведе до установяване на извършено престъпление. Формирането у прокурора на убеждението, че конкретно лице е извършило престъпление е процес, който е основан на събраните в хода на евентуално разследване доказателства. Не може и не трябва отнапред да е предопределен изходът от тази дейност по събиране и проверка на доказателствен материал. С оглед на всичко това, въззивният съд е стигнал до извода, че искането от съда да установи, че прокуратурата не е образувала производство, в което да установи наличието на предпоставките за възобновяване на наказателното производство, по което Е. П. е бил осъден с влязла в сила присъда, би имало за резултат проверка на законосъобразността на актове, в производството по издаването и обжалването на които ищецът е бил участник. Приел е това за недопустимо и е потвърдил определението на СРС като правилно и законосъобразно. По така поставения процесуалноправен въпрос на касаторите за задълженията на въззивния съд да обсъди всички изложени от страните твърдения и да направи анализ на доказателствата, както и в мотивите си да направи изводи по отношение на тях, е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация, доколкото обжалваното определение не противоречи на задължителната съдебна практика. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото подробно са разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според това ТР непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да признае или да отрече претендираните права или възражения, въззивният съд е длъжен в мотивите си да посочи кои относими факти, предопределящи крайния изход по правния спор, намира за доказани и кои намира недоказани. При всяко положение, в което за въззивния съд е възникнало задължението в решението си да обсъди доказателствата, той е длъжен да извърши анализ на събраните, като ги съотнесе с конкретните твърдения на страните. Съдът има служебно задължение да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото. Сезираният с исковата претенция съд дължи самостоятелна преценка по допустимостта на образуваното пред него исково производство, за да отговори на въпроса дали исканата правна защита е дължима и следва ли да се произнесе със съдебно решение по същество на правния спор. Такава самостоятелна преценка се осъществява и от въззивната инстанция. В случая обжалваното определение на СГС е постановено в пълно съответствие с цитираната съдебна практика, включително и със задължителната такава. Решаващият съдебен състав се е произнесъл относно правилността на обжалваното първоинстанционно определение след като е обсъдил твърденията и доводите на ищеца в исковата молба и е формирал собствени правни изводи относно допустимостта на иска. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е обосновал основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, т. е. какво е значението на посочения от него въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай по поставения въпрос не се твърди да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика на Върховния касационен съд, която следва да бъде изоставена; не се поддържат и настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, като не се обосновава и непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. Що се отнася до посоченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК същото предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая касаторът не е обосновал наличието на основание по чл. 280, ал. 2, пред. 3 ГПК – т. е. порок на въззивното определение от разглежданата по-горе категория. Поради това следва да се приеме, че и по същото основание не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. В обобщение, липсват посочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане на обжалваното определение на касационен контрол. Воден от изложеното, настоящият състав на ВКС, ІII гражданско отделение,