Определение № 3535 от 09.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4509/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 69640/24.07.2023 г. на И. Б. Б., Е. Б. Й. и А. Б. К., чрез процесуалния им представител адвокат Д. Б., срещу въззивно решение № 2917/02.06.2023 г. по гр. д. № 14629/2021 г. на Софийски градски съд. В касационната жалба се поддържа, че решението е недопустимо и неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1. Относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните; 2. Относно задължението на въззивната инстанция да допълни доклада чрез даване на указания за подлежащи на доказване факти; 3. Относно обхвата на косвения съдебен контрол по чл. 17, ал. 2, предл. второ ГПК на решения на органите на поземлена собственост; 4. Кога настъпва вещноправният ефект при отчуждаване на имотите по Закона за приложение на общия градоустройствен план на Столична голяма община от 1941 г./отм./. Ответникът по касация „Аудиовидео Орфей“ ЕАД, гр. София, не изразява становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. Касационната жалбa e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустимa. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 20183284/09.09.2021 г. по гр. д. № 26848/2017 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от И. Б. Б., Е. Б. Й. и А. Б. К. срещу „Аудиовидео Орфей“ ЕАД иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че ответникът не е собственик на недвижим имот с идентификатор ***, с площ 4667 кв.м. Въззивният съд е приел, че с решение № 8954 от 26.09.2002 г., на Поземлена комисия - Витоша и протоколи № 2 от 19.02.1999 г. по чл.18г и чл.18д и № 1 от 09.02.1999 г. по чл.18е ППЗСПЗЗ е възстановено правото на собственост на наследниците на С. С. К. в съществуващи стари реални граници на следния имот: нива с площ от 4, 930 дка, находяща се по регулационния план на „Н.“ в землището на [населено място], кв. Д. в местността „Св. Д.“, представляваща имот пл. № * – източна част, кадастрален лист № 660.679 от кадастралния план, изработен 1946 г. По делото е представено удостоверение по чл. 13, ал. 4 и ал. 6 ППЗСПЗЗ и скица към него, от което съдът е установил, че части от бившия имот с пл. № * по северната граница на имота, попадат в заградени и нанесени в кадастралния план огради на вододайни зони и не са предмет на възстановяване на собствеността. Останалата част е определена като свободна от застрояване и подлежаща на възстановяване на наследниците на С. М. Д.. Представен е споразумителен протокол от 01.08.2002 г. с нотариална заверка на подписите между наследниците на С. К.: М. А. Б., и наследниците на С. К.: В. И. К. и Й. И. П., за делба на имот пл. № *, като за С. е определена източната част с площ 4100 кв. м., а за С. западната част с площ 4930 кв. м. М. Б. е починала на 05.07.2010 г. и е оставила за свои наследници по закон настоящите ищци: И. Б. Б. – син, Е. Б. Й. и А. Б. К. – дъщери. С констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и по наследство от 15.09.2014 г., ищците са признати за съсобственици при равни части на следния недвижим имот: поземлен имот, находящ се в [населено място], район „В.“, с идентификатор ***, с площ по скица от кадастъра 310 кв. м., с трайно предназначение на територията – урбанизирана, с начин на трайно ползване – за друг обществен обект, комплекс, с номер по предходен план 174, кв.3А, парцел *, с посочени граници. С решение № 3993 от 13.06.2016 г. по адм. № 11652/2014 г. по описа на АССГ е отхвърлена жалбата на И. Б. Б. срещу заповед № РД-18-41/21.07.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК в частта относно вписването в кадастралния регистър на данните за собственост върху имот с идентификатор ***. Въззивният съд е установил от заключенията на техническата експертиза, че в кадастралния план на м. „Д. – Б. - К.“ от 1946 г. е нанесен имот с пл. № *, попадащ в кадастрален лист 660.679 по кадастрален план на [населено място]. В разписния лист към плана като собственик на имот с пл. № * е вписан С. Д.. Данните от кадастралния план са били използвани в процеса на възстановяване на земеделските земи по реда на ЗСПЗЗ. Имотът попада в обхвата на регулационен план, одобрен със заповед № 1230 от 15.07.1972 г. и за него е било представено удостоверение по реда на чл. 13 ППЗСПЗЗ, съгласно което частите от бившия имот с пл. № *, представляващи два участъка по северната граница на имота, които попадат в заградени и нанесени в кадастралния план огради на вододайни зони, не са предмет на възстановяване на собствеността. Останалата част от имота е била определена като свободна от застрояване и подлежаща на възстановяване на наследниците на С. Д.. Въз основа на издаденото удостоверение по чл. 13 ППЗСПЗЗ и извършената делба ПК „В.“ е възстановила правото на собственост във възстановими стари реални граници на М. А. Б. върху нива с площ 4930 кв. м., представляваща източна реална част от стар ПИ пл. № *. В кадастралния план от 1946 г. имотите, представляващи възстановена част от бивш имот пл. №*, са нанесени като имоти с пл. № * и *. В действащата сега кадастрална карта възстановената част от стар ПИ, пл. № *, е нанесена като имоти с идентификатори ***, *** и ***. Разделянето на имоти пл. №* и пл. № * от кадастралния план на две части е продиктувано от нанасянето на границата на парк „В.“ и нанасянето на имотите, попадащи в него – в случая южните части на двора, като имоти, попадащи в защитена територия. След изготвяне на комбинирана скица между кадастрален план от 1946 г. и действащата кадастрална карта, вещото лице е установило, че процесният имот е идентичен с южната част от имот с кадастрален №* от последния действащ кадастрален план преди одобряване на кадастралната карта, която южна част попада в обхвата на парк „В.“. Процесният имот представлява южната част от източната част на ПИ пл. №* по кадастрален план от 1946 г. Според допълнителната експертиза в АДС № 4613 от 13.04.1970 г., като държавен имот от 1 118 кв. м., е описан имот, съставляващ имоти *, *, *, *, * по регулачна преписка 32/1948г. Имотът е предаден на Комитета за кинематография към Министерство на културата. Границите на имота са определени въз основа на Общия градоустройствен план /ОГП/ на [населено място], утвърден с Указ № 973/1949 г., подробния регулационен план за Филмов център – Българска кинематография, одобрен със заповед № 2139/19.04.1948 г. и ОГП на гр. София, приет през 1961 г. /съгласно който територията, предвидена за обществени нужди – К., е била ограничена в следните граници: на изток – в.з.“К.“ – І част, на север - [улица], на запад – в.з.“Б.“, на юг – градската черта/. Имотите, попадащи в терена, предвиден за обществени дейности, са били отчуждавани в периода 1948 г. – 1958 г. Със заповед № 1230/1972г. е одобрен идейният регулационен застроителен план на „Н.“ в м. „Б. – Д.“. Процесният имот попада в парцел * по този план, отреден за нискоетажно жилищно строителство. Към разпореждане на МС на РБ №9/29.07.2002г. за едновременно увеличаване и намаляване на капитала на „Бояна филм“ ЕАД- София, е приложена скица на имота на дружестовто. С разпореждането от капитала се изважда стойността на имотите, попадащи в зони І, ІІІ и ІV, и капиталът на дружеството се увеличава със същата стойност от допълнителни резерви. Границите на имота на „Бояна филм“ ЕАД, разпределянето на имота на четири зони и определянето на площите им е извършено въз основа на координатите на граничните точки, определени от ГИС София от кадастралната основа на регулационния план на м. „Н.“, одобрен с протокол от 1972г. От съпоставката на границите,вещото лице е направило извод, че процесният имот попада в зона 1 от терена на „Н.“, цялата 363.79 дка, определена като зона за малоетажно строителство. В цялата зона 1 има стена и водопроводи. Със заповед от 22.08.2002 г. на министъра на културата е наредено намаляване на капитала на „Бояна Филм“ ЕАД – София, чрез обезсилване на акции, представляващи стойността на правото на собственост върху УПИ от 582, 68 дка, в местността „Н. – Б.“. С протокол от 01.06.2005 г. на министъра на културата и туризма, в качеството му на упражняващ правата на държавата в капитала на „Аудиовидео Орфей“ ЕАД, е увеличен капиталът чрез апорт на правото на собственост върху недвижим имот, представляващ УПИ от 582, 68 дка, намиращ се в местността „Н.-Б.“. В експертизата е посочено, че процесният имот е идентичен с част от имота, предмет на Протокол № ПР-2 от 01.06.2005 г., на разпореждане от 29.07.2002 г. и разпореждане от 27.05.2005 г. на министъра на културата и туризма, и поземления имот, описан в акт за държавна собственост 13.04.1970 г. След извършен оглед на място вещото лице е констатирало, че по общата граница на имота на ответника има поставена ограда, като на черния път, продължение на [улица], е поставена масивна метална врата. Вещото лице е установило наличие на стара ограда покрай пътя, както и на преминаващи тръби и кабел, но оградата не съответства на границата на процесния имот. Процесният имот представлява част от терен, одобрен за отчуждаване, с изграждане на Национален киноцентър, утвърден с Указ № 973/1949г. на НС. Със Заповед № 2149/1948г. е утвърден подробният регулационен план /съобразно общия регулационен план/ на филмов център Българска кинематография, същият имот попада и в границите на терен, предвиден за обществени нужди с общ устройствен план от 1961г. Въззивният съд е приел, че е налице правен интерес от така предявения отрицателен установителен иск за правото на собственост. Позовал се е на задължителните разяснения, дадени с ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК, ВКС, като е посочил, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице, когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Когато ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот, по силата на диспозитивното начало в гражданския процес той е в състояние сам да определи обема и интензивността на търсената защита, вкл. като се ограничи до отричане със сила на пресъдено нещо на правото на ответника, т. е. предявявайки отрицателен установителен иск. Доказването, че спорното право принадлежи на ищеца, като въпрос на материалноправна легитимация, е в тежест на ищеца, доколкото установяването на собственическите му права права изключва тези на ответника върху същия имот. Въззивният съд е приел, че в решението на ПК „Витоша“ имотът е индивидуализиран по номер в кадастрален план и съответния кадастрален лист. Ищците обаче не са ангажирали доказателства относно принадлежността на правото на собственост върху процесния имот в полза на общата наследодателка К.. За недоказано е преценено и твърдението, че имотът е имал земеделски характер преди колективизацията, поради което да са приложими правилата на земеделската реституция спрямо него. Съгласно чл. 10 и сл. ЗСПЗЗ по реда на този закон се възстановяват правата на собствениците или на техните наследници върху земеделски земи, които те са притежавали преди образуването на ТКЗС или ДЗС, независимо дали са били включени в тях или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации, както и земеделските земи, одържавени по отменения чл.12 ЗСГ, земеделските земи, които собствениците им са отстъпили безвъзмездно на ТКЗС или държавата, както и неправомерно отнетите такива земи, залесените и самозалесили се земеделски земи, включително и върху земеделските земи, за които собствениците не са възмездени и те са включени в Държавния горски фонд, с изключение на горските разсадници и полезащитните горски пояси и включените в държавния горски фонд. Оттук следва, че е по този ред се възстановяват земи, които са имали земеделско предназначение преди колективизацията. Съдът е направил извод, че ищците не са ангажирали доказателства в тази посока, съответно че правото на собственост върху имота е възстановено с решението от 26.09.2002 г. на ПК „Витоша“. Постановеното по реда на ЗСПЗЗ решение не може да се противопостави на ответното дружество. Ако имотът е бил отнет по реда на благоустройствен закон, правото на собственост не може да бъде възстановено по реда на ЗСПЗЗ, тъй като предпоставките за възстановяване на собствеността са различни. Извън преценката на лицето, което претендира възстановяване на правото на собственост е редът, по който може да осъществи това свое право, тъй като е уреден от законодателя. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касаторите правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Първите два въпроса не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Въпросът за задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните, не е решен в противоречие с посочената практика на ВКС, в т.ч. и ТР№1/2013г., ОСГТК. В нея се приема, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. Изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Не е решен в противоречие с цитиарното ТР и вторият въпрос относно задължението на въззивния съд да допълни доклада чрез даване на указания за подлежащи на доказване факти. Касаторът се позовава на приетата за неизпълнена от него, като ищец, доказателствена тежест да установи, че е налице реституция по ЗСПЗЗ, от която черпи права, изключващи правата на ответника. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и експертните заключения, изготвени след проверка на документацията по преписките и съответните планове, касаещи терена на „Национален киноцентър“, в чиито предели попада процесният имот. Посочил е, че видно и от отговора по чл.131 ГПК, ответникът е заявил оспорване на реституцията по реда на ЗСПЗЗ и се е произнесъл по спорните въпроси. В отговора на исковата молба ответникът, като е твърдял, че е собственик на процесния имот по силата на извършения апорт с разпореждане на ресорния министър, се е позовал на одържавяването на имота, като част от земите в района на Б. „Киноцентър, осъществено с Указ №14/1941г. в съответствие със ЗПОГП на СГО, отреждане с Указ № 973/1949г. и Заповед №2139/1948г. на министъра на комуналното развитие и благоустройството на терена за „Филмов Киноцентър“, предаване на имота на Комитета за кинематография, заедно с построеното в него през 1957-58г., съгласно АДС № 4613/1970г., включване в капитала на „Бояна филм“ ЕАД, намаляване капитала на последното през 2002г. и увеличаване капитала на ответното дружество с апортна вноска с процесния имот. Не е налице противоречие с ТР №1/2013г., ОСГТК, доколкото не е констатирана непълнота на доклада и въобще процесуално нарушение на първоинстанционния съд, вследствие на което делото да е останало неизяснено от фактическа страна и невъзможност на страната да предприеме процесуални действия по посочване на относими към спора доказателства. В случая в първоинстанционното производство с оглед отговора по чл.131 ГПК, становищатата на страните и постановките на ТР №8/2012г., ОСГТК относно доказателствената тежест на страните по предявен отрицателен установителен иск, са допуснати поисканите доказателства, назначена е техническа експертиза, която е проследила статута на имота, кадастралната му и регулационна история. Въззивната жалба не съдържа доказателствни искания от една страна, а от друга - релевираните в нея оплаквания са за неправилност на изводите на първоинстанционния съд и несъобразяване с практиката на ВКС по въпроса за вещноправния ефект при отчуждаване на имотите по ЗПОГП на СГО от 1941г. и приложимостта на чл.74а, ЗПИНМ /отм./. Този въпрос се поставя и в изложението към касационната жалба. Той не може да предпостави допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Посоченото в тази връзка решение № 169/2016г. по гр.д.№946/2016г., І г.о. не е относимо към разглеждания случай. С него, при изследване наличието на предпоставките по чл.2 ЗВСОНИ за реституция ex lege на имот, отреден за мероприятие на Държавния киноцентър, е прието, че за имоти, които са отредени по ЗПОГП на СГО от 1941г. за направа на сгради и строежи и създаване на терени за нуждите на държавни учреждения и мероприятия, е приложима разпоредбата на чл.74а ЗПИНМ /отм./. Ако до 09.07.1956г. собствениците не са били обезщетени и имотът не е бил завзет за предвиденото по плана мероприятие, отчуждителното действие на плана се обезсилва. За придобиване собствеността от държавата след тази дата е приложима разпоредбата на чл.39 ЗПИНМ /ред.1956г./ и е необходимо собствениците да бъдат обезщетени. В разглеждания случай въззивният съд е приел, че съгласно чл.10 и следващите от ЗСПЗЗ по реда на този закон се възстановяват земи, които са имали земеделско предназначение преди колективизацията, както и земеделски земи, одържавени по отменения чл.12 ЗСГ, земеделски земи, отстъпени от собствениците им безвъзмездно на държавата или на ТКЗС, както и неправомерно отнети такива, каквото в случая не е установено. В случай че земите към момента на колективиазцията са имали друго предназначение, следва да се установи хипотеза на отнемане, предвидена в чл.10 ЗСПЗЗ, за да се приеме, че правото на собственост се възстановява по реда на ЗСПЗЗ. Ако имотът е отнет по реда на благоустройствен закон, правото на собственост не може да бъде възстановено по ЗСПЗЗ, тъй като предпоставките за реституция са други и законодателят е предвидил друг ред за възстановяване на собствеността. Приетото от въззивния съд е в съответствие с приетото в решение № 183/2016г. по гр.д.№ 702/2016г., Іг.о., ВКС. Следва да се има предвид, че при изследване на въпроса дали процесният имот попада в приложното поле на ЗСПЗЗ, като част от терена, предоставен за управление на ДП“Българска кинематография“, е прието въз основа на доказателствата по делото, че имотът е бил одържавен и изгубил земеделския си характер преди образуване на ТКЗС с оглед Указ №973/1949г., с който е утвърден ОГП на София, подробният регулационен план за филмов център – „Българска кинематография“ /одобрен през 1948г./ и ОГП на гр. София от 1961г., т.е. имотът е попадал винаги в терена, отреден за изграждане на киноцентъра. Според чл.77, ал.3 ЗПОГП на СГО отчуждаването на имотите, с оглед осъществяване на предвидени по плана мероприятия, се счита осъществено по силата на самия план. Приложимостта на чл.74а, ЗПИНМ /отм./ не налага друг извод, доколкото е прието, че според различните регулационни и устройствени планове,последвали Указ № 973/1949г., имотът е попадал винаги в терена, отреден за изграждане на киноцентъра и теренът е бил завзет от държавата, като комплексното мероприятие – Национален киноцентър, е било осъществено. Обективният факт на осъществяването на комплексно благоустройствено мероприятие на държавата върху земеделска земя преди влизане в сила на ЗСПЗЗ е пречка за реституцията и по чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ за имоти, както извън, така и в чертите на регулацията, засегнати от предвиденото мероприятие. Въпросът за обхвата на косвения съдебен контрол по чл. 17, ал. 2, предл. второ ГПК на решения на органите на поземлена собственост не може самостоятелно да предпостави допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1. 1 ГПК, доколкото не рефлектира върху изхода на спора и не касае основен решаващ извод в обжалваното решение. С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.