Определение № 2925 от 12.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1555/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от ищцата Й. Р. С., чрез адв. Е. Н., срещу решение № 324 от 04. 08. 2022 г. по в. гр. д. № 484/2021 г. на ОС – Велико Търново в частта, с която, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение от 02. 04. 2015 г. по гр. д. № 15/2015 г. на РС – Велико Търново, е отхвърлен предявеният от Й. Р. С. против Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“ – София иск за присъждане на сумата 7000 лв. обезщетение за ползване, в периода 11. 09. 2006 г. – 09. 09. 2011 г., след прекратяване на сключен между страните наемен договор и въпреки противопоставянето на наемодателя, на недвижим имот, находящ се в землището на [населено място], местността „Б.“, с площ от 4 800 кв. м., понастоящем представляващ реална част от поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място], целият с площ от 19 395 кв. м., заедно с построените в него сгради, представляващи складова база, описани в АДС № 1787/21.10.1958 г., (бивша ярмомелка с площ от 374 кв.м., навес към ярмомелката с площ от 26 кв. м., складово помещение с площ от 144 кв. м., склад за горивни материали с площ от 29 кв. м., складово помещение с площ от 187 кв. м., складово помещение с площ от 120 кв. м., гараж от 90 кв. м., складово помещение с площ от 240 кв. м., две пристройки от 40 кв.м. и от 10 кв.м., складово помещение с площ от 192 кв. м., складово помещение с площ от 193 кв. м., навес с площ от 36 кв. м., втори етаж от сграда с площ от 27 кв. м., складово помещение с площ от 115 кв. м., и складово помещение с площ от 25 кв. м.), както и искът за присъждане на обезщетение за забавено плащане на главницата до подаване на исковата молба в размер на 3073, 54 лв. Поддържа се незаконосъобразност на въззивното решение поради постановяването му при съществено процесуално нарушение – непризоваване на жалбоподателката за въззивното производство (с твърдения, че всички призовки и съобщения до нея били връчвани на адв. Д., който не е бил упълномощен да я представлява във въззивното производство след отмяната на въззивното решение по реда на чл. 303 и сл. ГПК), провеждане на производството по отношение на починали лица (някои от останалите ищци) и без да се издирят и конституират наследниците им. Твърди се и постановяване на решението в нарушение на закона – при несъобразяване на обстоятелството, че държавата е предала доброволно имота на ищците през 1992 г., приемайки, че са налице основания за реституирането му по силата на ЗВСОНИ, в сила от 25. 02. 1992 г., както и с обстоятелството, че влязлото в сила решение на ВКС, уважаващо предявения от ДА „Държавен резерв и военновременни запаси“ срещу ищците, като наследници на М. Х. Х., отрицателен установителен иск за собственост на процесния имот, няма ретроактивно действие за съществувалите преди това облигационни правоотношения между страните. Твърди се, че не е съобразена и практиката на ВКС, според която в подобни случай деактуването на имотите и предаването им на лицата, на които са реституирани, е поведение, от което впоследствие държавата не може да черпи права. Сочи се и нарушение на Протокол I на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи“, според който понятието „притежание“ е относимо и към „необезпокоявано упражняване в продължение на години правото на купувачи“. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по поставени два процесуалноправни и един материалноправен въпрос, отмяната му и уважаване на иска в пълния предявен размер.

Подадена е касационна жалба и от ищците М. И. М. и А. М. М., чрез адв. Д. М. М. – В., срещу въззивното решение в частта му, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение от 02. 04. 2015 г. по гр. д. № 15/2015 г. на РС – Велико Търново, са отхвърлени предявените от М. И. М. и А. М. М. против Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“ – София искове за присъждане на сумите от по 2333, 33 лв. на всяка от тях обезщетения за неоснователно ползване, в периода 11. 09. 2006 г. – 09. 09. 2011 г., на процесния имот, описан по-горе, както и искът с правно основание чл. 86 ЗЗД, за присъждане на обезщетения за забавено плащане на главниците до предявяване на иска, в размери на по 1024, 52 лв. за всеки от ищците. Поддържа се неправилност на въззивното решение по съображения, идентични с изложените в касационната жалба на Й. Р. С.. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по същите правни въпроси, отмяната му и уважаване на предявените искове в пълните предявени размери.

С писмен отговор, подаден от ответника Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“, гр. София, чрез главен юрисконсулт В. Д., се поддържа недопустимост на касационните жалби на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като са подадени срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт, с оглед цените на исковете. Развити са и съображения за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение, правилност на същото и неоснователност на касационните жалби. Не се претендират разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за допустимост на жалбите прие следното:

Касационните жалби, подадени от ищците М. И. М. и А. М. М., са недопустими, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като са подадени срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решенията на въззивни съдилища, постановени по граждански дела с цена на иска до 5000 лв., са изключени от подлежащите на касационно обжалване актове. Съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК размерът на цената на иска по искове за парични вземания е търсената сума. При обективно съединяване на искове за парични вземания от значение при преценка допустимостта на касационното производство е цената по всеки един от паричните искове, а не сборът от цената на всички обективно съединени искове. А и в случая всеки от предявените от М. И. М. и А. М. М. срещу ДА „ДРВЗ“ е с цена под 5000 лв. - по 2333, 33 лв. главните и по 1024, 52 лв. акцесорните по чл. 86 ЗС, т.е. под предвидения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК минимален праг за допустимост на касационното обжалване. Като недопустими, касационните жалби, подадени от М. И. М. и А. М. М., следва да бъдат оставени без разглеждане.

Касационната жалба, подадена от Й. Р. С., чрез адв. Е. Н., е недопустима в частта й срещу въззивното решение, касаещо предявения от нея иск по чл. 86 ЗЗД, по съображения аналогични на изложените по-горе, поради което в тази част следва да бъде оставена без разглеждане.

Касационната жалба, подадена от Й. Р. С., е допустима в останалата й част – подадена е в срок, от процесуално легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съответства на изискванията на чл. 284 ГПК.

При извършване на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане касационно обжалване на решението по жалбата на Й. Р. С. в допустимата й част настоящият състав съобрази следното:

Предявеният от Й. Р. С. против Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“ – София иск за присъждане на сумата 7000 лв. обезщетение за неоснователно ползване, в периода 11. 09. 2006 г. – 09. 09. 2011 г., след прекратяване на сключения между страните наемен договор и въпреки противопоставяне на наемодателите, на процесния имот и сгради, се основава на следните твърдения: твърди се, че ищците са наследници на М. Х. Х., който е бил един от тримата съсобственици на процесния имот и сгради, отчуждени по ЗНЧИМП /отм./. Собствеността върху 7/12 ид. ч. от имота била възстановена на наследниците на М. Х. Х. на основание ЗВСОНИ, с влизането му в сила. Със заповед № 694/10. 08. 1994 г. на кмета на Община – Велико Търново процесният имот и сгради били деактувани като държавна собственост и владението върху имота и сградите - предадено на ищците. На 20. 05. 2005 г., между наследниците на М. Х. Х. и ответника ДА „ДРВЗ“ е бил сключен договор за наем със срок на действие до 31. 12. 2005 г., който след изтичане на срока е трансформиран в договор за наем за неопределено време, прекратен с едномесечно предизвестие от наемодателите, считано от 10. 08. 2006 г. След прекратяване на облигационната връзка, с влязло в сила решение по гр. д. № 233/2009 г. на ВТРС ответникът бил осъден да заплати на ищците, на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД, сумата 1250 лв. обезщетение за продължило, в периода 11. 08. 2006 г. – 11. 09. 2006 г., ползване на имота след прекратяване на договора за наем. С настоящата искова молба се претендира присъждане на обезщетения за продължило ползване на имота след прекратяване на договора за наем и въпреки противопоставянето на ищците, за периода от 11.09.2006 г. до 09.09.2014 г. В уточняваща молба вх.№ 11583/09.12.2014 г. на ВТОС са конкретизирани размерите на всеки един от субективно съединените искове – посочено е, че ищцата Й. Р. С. претендира присъждане на сумата 7000 лв. обезщетение за неоснователно ползване на идеалната й част от имота за периода 11. 09. 2006 г. – 09. 09. 2014 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното й изплащане, както и обезщетение по чл. 86 ЗЗД за забавено плащане на главницата до предявяване на иска в размер на 3073, 54 лв. Ответникът отказва да плати обезщетение за продължилото ползване на имота и сградите по съображения, че ищците не са нито собственици, нито наемодатели на същите.

С решение № 324/02.04.2015 г., постановено по гр. д. № 15/2015 г. от състав на Районен съд – Велико Търново, потвърдено с решение № 687 от 23.12.2015 г. по гр. д. № 615/2015 г. от състав на Окръжен съд – Велико Търново, недопуснато до касационно обжалване с определение № 260 от 02. 05. 2017 г. по гр. д. № 60401/2016 г. на ВКС, исковете са уважени частично, като искът на Й. Р. С. е уважен за сумата 2625 лв. и за периода 11.09.2011 г. до 09.09.2014 г. и отхвърлен, като погасен по давност, до пълния предявен размер от 7000 лв. и за периода 11.09.2006 г. до 09.09.2011 г., а искът за присъждане на обезщетение за забавено плащане на главницата до подаване на исковата молба, предявен за сумата 3073, 54 лв., е отхвърлен изцяло.

С решение № 60160 от 11.06.2021 г. по гр. д. № 982/2021 г. на ВКС, IV г. о., е отменено въззивното решение № 687 от 23.12.2015 г. по гр. д. № 615/2015 г. от състав на Окръжен съд – Велико Търново, на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Отмяната е постановена заради ново писмено доказателство - влязло в сила решение № 74 от 8. 10. 2020 г. по гр. д. № 4750/2019 г. на ВКС, 1 г.о., с което е уважен предявеният от ДА „ДРВЗ“ срещу наследниците на М. Х. Х., сред които и Й. Р. С., отрицателен установителен иск за собственост, като е признато за установено в отношенията между страните по делото, че наследниците на М. Х. Х., включително и Й. Р. С., не са собственици на поземлен имот с площ от 4 800 кв. м., описан в АДС № 1787/21.10.1958 г., находящ се в местността „Б.“, в землището на [населено място], понастоящем представляващ реална част от поземлен имот с идентификатор *по КККР на [населено място], целият с площ от 19 395 кв. м., при граници: полски път *и останалата част от ПИ *, ведно с описаните в АДС № 1787/21.10.1958 г. сгради: ярмомелка с площ от 374 кв. м., съответстваща на сграда с идентификатор *; навес с площ от 26 кв. м., съществуващ на място, но ненанесен на кадастралната карта; складово помещение с площ от 144 кв. м., съответстващо на сграда с идентификатор *(първи етаж); склад за горивни материали с площ от 29 кв. м., съответстващ на сграда с идентификатор * първи етаж); складово помещение с площ от 187 кв. м., съответстващо на сграда с идентификатор *; складово помещение с площ от 120 кв. м., съответстващо на сграда с идентификатор *(втори етаж); навес с площ от 90 кв. м., съответстващ на сграда с идентификатор *; складово помещение с площ от 240 кв. м., съответстващо на сграда с идентификатор *; две пристройки, съответстващи на сграда с идентификатор *и на сграда с идентификатор *; складово помещение с площ от 192 кв. м., съответстващо на сграда с идентификатор *; складово помещение с площ от 193 кв. м., съответстващо на сграда с идентификатор *; навес с площ от 36 кв. м., съответстващ на сграда с идентификатор *; жилищни помещения с площ от 27 кв. м., съответстващи на сграда с идентификатор *(втори етаж); складово помещение с площ от 115 кв. м., съответстващо на сграда с идентификатор *и складово помещение с площ от 25 кв. м., съответстващо на сграда с идентификатор *(втори етаж). Делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд от фазата на приемане като доказателство по делото на решението на ВКС, постановено по отрицателния установителен иск. Дадени са указания, че решението на ВКС, с което се отричат правата на собственост на наемодателите върху процесния имот, следва да бъде обсъдено при разглеждане на спора в насока относно основателността на направеното от ДА „ДРВЗ“ възражение за недействителност на договора за наем и за недължимост от държавната агенция на ищците на обезщетение за ползване на имота - публична държавна собственост.

При новото разглеждане на делото съдът е приел иска на Й. С. и на останалите наследници за неоснователен. Прието е, че ищците не са собственици на процесния имот и нямат право на обезщетение за ползването му от държавната агенция след прекратяване на договора за наем.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. Редовно ли е призоваването на страна в производство по повторно разглеждане на делото след отмяната по чл. 303 ГПК на влязло в сила решение, ако съобщенията за делото са връчени не на страната лично, а на адвокат, упълномощен да я представлява пред съдебните инстанции при първоначалното разглеждане на делото?

2. Следва ли да се дава ход, да се разглежда и решава дело в производство по повторното му разглеждане след отмяната по чл. 303 ГПК, без конституиране на наследници на починали страни в процеса?

3. На лицата, на които държавата е предала доброволно недвижим имот, считайки, че той е реституиран в тяхна полза, дължимо ли е обезщетение от трето лице за периода, за който това лице е препятствало ползването им?

Твърди се разрешаване на въпросите в противоречие с практиката на ВКС – решение № 232 от 28. 12. 2016 г. по гр. д. № 318/2016 г., 1 г.о., решение № 156 от 18. 10. 2019 г. по гр. д. № 3811/2018 г., 1 г.о., решение № 68 от 14. 07. 2016 г. по гр. д. № 6043/2015 г., 2 г.о., решение № 3 от 03. 02. 2021 г. по гр. д. № 2438/2020 г. на ВКС, 3 г.о., както и че обсъждането им ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по нито един от въпросите, тъй като същите не отговарят на изискванията на общо основание за допускане до касационен контрол на въззивното решение и отговорите на същите не биха били от значение за изхода на делото. По-конкретно:

Първият въпрос не кореспондира с обективираните по делото процесуални действия на съда и страните. Същият е поставен във връзка с оплакването на жалбоподателката, че при провеждане на въззивното производство след отмяната, по реда на чл. 303-307 ГПК, на въззивното решение, всички призовки и съобщения до нея са връчвани на адвокат, който не е бил упълномощен да я представлява (упълномощаването било за въззивното производство при предходното разглеждане на делото и представителната власт е била прекратена с влизане в сила на постановеното въззивно решение). Видно е от данните по делото, че след постановяване на решението по чл. 307, ал. 2 ГПК и възобновяване на въззивното производство, с молба вх. № 7378/16. 11. 2021 г., Й. Р. С. е уведомила съда, че адв В. Д. не е неин процесуален представител и е поискала отлагане на делото, за да организира защитата си. Съдът не е дал ход на делото в насроченото за 17. 11. 2021 г. заседание. За следващото заседание Й. С. е призована лично и всички съдебни книжа са й връчвани лично. Поради изложеното поставеният въпрос е зададен хипотетично, отговорът на същия не би могъл да повлияе на изхода на конкретното дело и, с оглед разясненията по приложението на чл. 280 ГПК, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, не предпоставя допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

И вторият въпрос не би повлиял на изхода на делото по иска на Й. С. срещу ДА „ДРВЗ“, тъй като е свързан с твърдения за нарушени процесуални права на други ищци, по отношение на които въззивното решение е влязло в сила, като необжалвано.

Третият въпрос не е обусловил решаващите изводи на съда и не е от значение за изхода на делото. От значение биха били въпросите: действителен ли е договор за наем, сключен с наемател, който, в качеството си на собственик на имота, притежава и правомощието да ползва същия; дали в този случай наемателят-собственик дължи на наемодателя обезщетение за продължило, след прекратяване на наемния договор и въпреки противопоставянето на наемодателя, ползване на наетия имот; дали в този случай упражняваната от наемателя-собственик, след прекратяване на наемния договор, фактическа власт върху имота, е без основание. Следва да се посочи, че цитираната от касатора практика на ВКС и на ЕСПЧ във връзка с третия въпрос е неотносима към правния спор. В същата е прието, че когато държавата признава право на собственост на основание реституция, без да са налице предпоставки за това, и без правно основание предава владението на имота, то лицата, ползвали чуждия имот без основание, са добросъвестни владелци и не дължат на държавата обезщетение за ползването му. В настоящото дело спорът е дали лицата, на които държавата е предала владението на имота, приемайки, че собствеността им е възстановена по силата на закона, без да са били налице предпоставки за реституция, имат право да претендират от държавен орган, на когото държавата е предоставила за ползване имота-публична държавна собственост и с когото е сключен наемният договор, парично обезщетение за продължилото от държавния орган, след прекратяване на наемния договор, ползване на имота.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение по жалбата на Й. С..

Ответната страна по касационната жалба и по иска – ДА „ДРВЗ“ не претендира присъждане на разноски за касационната инстанция.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,