Определение № 1870 от 09.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 396/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. К. З. приподписана от назначения по реда на ЗПрП адв.Д.Г., срещу решение № 2604 от 29.04.2024г., постановено по в.гр.дело № 2324/2024г. на Софийския градски съд, ГО, ІV-А въззивен състав. С това решение, след потвърждаване на решение № 17121/23.10.2023г. по гр.д.№ 62421/2022г. на Софийския районен съд, 173 състав, са отхвърлени предявените от касаторката проти Прокуратурата на РБ искове с правно основание чл. 270, ал.2 ГПК за прогласяване нищожността на определение от 16.03.2020г., постановено по гр.д. № 14344/2019г. на СГС и определение № 11773/ 31.07.2020г. по ч.гр.д. № 2025/2020г. на САС.

Касаторката счита, че решението на СГС следва да бъде обезсилено, като недопустимо. Развива и подробни съображения за неговата неправилност, като счита, че въззивният съд не е разгледал основанието, на което е претендирала нищожност на двете определения и се е произнесъл, по визирани от него множество „критерии“, които не са предмет на спора. Сочи, че съдът не е съобразил, че основанието, на което претендира нищожност е противоречие с правовия ред в Държавата. Касаторката иска да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1. „Има ли разлика, между критериите/основанията, пораждащи нищожност, относно които съдът дължи защита, във вид на разглеждане, респективно произнасяне, по чл.270, ал. 1 ГПК и по чл.270, ал.2 ГПК, като се има предвид, че по реда на чл.270, ал.2 ГПК, съдебният акт, чиято нищожност се преценява се явява процесен и в производството е застъпено диспозитивното начало, а именно основанието на което е предявена нищожността, а по реда на чл.270, ал.1 ГПК, съдебният акт, чиято нищожност се преценява е спорен/ инстанционен и в производството, на съда са вменени служебни задължения, за преценка валидността“; 2. „В производството по чл.270, ал.2 ГПК, съда дължи ли защита, във вид на разглеждане, респективно произнасяне, точно и единствено, по основанието на което е предявена нищожността и не се ли нарушава диспозитивното начало, ако съда, по своя инициатива, в производството по чл.270, ал.2 ГПК се произнася по други самоволно изброени критерии, които има вероятност да породят нищожност“; 3. Противоречие с правовия ред в държавата, в частност опорочени прииципите на правото на защита, когато съдебният акт е постановен по нередовна искова молба и/или по някакъв друг, се достигне до извод че параметрите на съдебният акт - искане, основание, страни, дали е или не е разрешен правния спор и др, са неясни и/или различни от въведените/повдигнатите от страната, може ли да се счете, че опорочава процесуалната валидност на въпросния съдебен акт, съответно може ли да се разглежда, като основание, пораждащо нищожност, на съдебен акт“. Касаторката поставя и въпросите: 4. „Допустимо ли е като доказателствено средство, от което могат да изходят данни, удостоверяващи твърдените пороци, извършване на косвен съдебен контрол на процесния съдебен акт“;

5. „Като се има предвид, че косвения контрол не пререшава спора и че липсва друг начин, за доказване, доколкото съответния процесен акт, се ползва с обвързваща сила, относно произнесеното и относно приетото/ възприетото“. Според жалбоподателката въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като съдът е смесил защитата по искова претенция с вменените служебни задължения при инстанционен контрол по чл.270, ал.1 ГПК, като в резултата на това нарушил диспозитивното начало, като се произнесъл по непредявен иск и приложил несъществуващ ред за защита.

Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на РБ, чрез гл.юрк.Ц. М., излага съображения за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението и за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение по предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване, намира следното:

Разгледан е иск с правно основание чл. 270, ал.2 ГПК-за прогласяване нищожността на определение от 16.03.2020г., постановено по гр.д. № 14344/2019г. на С. градски и потвърждаващото го определение № 11773/31.07.2020г. по ч.гр.д. № 2020/2020г. на Софийския апелативен съд. Ищцата иска да се прогласи нищожност на тези съдебни актове поради това, че: не е осъществена правораздавателна дейност; ограничено е правото й на защита; налице е противоречие с правовия ред в държавата; актовете са постановени по нередовна искова молба; в мотивите негласно бил подменен ответникът, като по този начин се стигало до невалидно упражнено право на иск.

Въззивният съд е приел, че с влязлото в сила на 10.05.2021г. определение от 16.03.2020г. по гр.д. № 14344/2019 г. на СГС, І-6 състав, което е предмет на иска по чл. 270, ал.2 ГПК, е прекратено производството в частта по предявените от И. З. срещу Прокуратурата на РБ искове, както следва: за признаване за установено, че прокурорските актове/материали-постановления и резолюции, са невалидни, поради което да бъдат прогласени за нищожни; да бъде задължен ответникът да: унищожи удостоверените в съответните прокурорски актове твърдения, които не отговарят на истината (на действителното фактическо положение); да отмени порочните актове; да извърши съответните действия по проверки и разследване относно материалите, намиращи се в преписките, по които са постановени съответните порочни невалидни актове; да допусне ищцата до делото, образувано по пр.пр. № 95/2016г. на С., за да се конституира като частен обвинител. За да прекрати производството съдът приел, че фактите, чието съдебно установяване иска ищцата не попадат в предметния обхват на установителен иск и спорът за тях не е подведомствен на съдилищата. Определението на СГС е потвърдено с определение от 30.07.2020г., постановено по в.ч.гр.д. № 2025/2020г. на Софийския апелативен съд, ТО, 11 състав, по съображения за недопустимост на иска. С определение № 167/10.05.2021г. по ч.гр.д. № 4047/2020г. на ІV ГО на ВКС определението на САС не е допуснато до касационно обжалване. От правна страна съдът е приел, че определенията на СГС и САС са постановени от надлежен орган на съдебната власт, с участие на правоспособни съдии, т.е. в законен състав, като произнасянето е в рамките на правораздавателната власт на съда; изготвени са в изискуемата писмена форма и са подписани от съдията, респ. тримата съдии, участвали в съдебния състав; прекратителният диспозитив на СГС и потвърдителният диспозитив на САС са напълно изпълними; правораздавателната воля на съдилищата е достатъчно ясно и разбираемо обективирана в актовете, което изключва хипотезата на абсолютна неразбираемост, водеща до нищожност; в актовете са изложени ясни фактически и правни изводи при обсъждане на твърденията и доводите на И. З. в исковата молба с уточнения и в частната й жалба; съображенията относно липсата на процесуални предпоставки за допустимост на предявения установителен иск за факти са разбираеми и ясни и съответстват на напълно разбираемите и ясни диспозитиви на определенията. Въззивният състав на СГС е допълнил, че сезираният с иск по чл. 270, ал.2 ГПК съд не следва да преразглежда и пререшава въпросите за допустимостта и правилността на акта, които могат да бъдат предмет само на инстанционна проверка. Нарушаването на императивна материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване на крайния съдебен акт може да доведе до неговата недопустимост или неправилност, но не и до нищожност. Именно затова, според въззивния съд предпоставка за предявяване на иска по чл. 270, ал. 2 ГПК е изчерпването на възможностите за инстанционна проверка, както е и в случая. В тази връзка, за ирелевантни за правилния изход на спора са приети обстоятелствата доколко в определенията достатъчно задълбочено и обосновано са обсъдени всички доказателства и доводи на страните в съвкупност. С тези мотиви въззивният съд е отхвърлил исковете по чл. 270, ал.2 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на ІV ГО намира, че въззивното решение е валидно и допустимо-постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е от всички съдии от съдебния състав и волята на съда е формирана разбираемо. Не е налице очевидна неправилност на оспорения съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, тъй като въззивният съд е приложил относимите към спора разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Касационно обжалване не може да се допусне и по поставените в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК в изложението въпроси, тъй като по отношение на тях не е осъществено нито общото, нито допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Въпросите са некоректно поставени и са свързани с несъгласието на страна с направени от съда правни изводи. В случая предметът на делото е и се изчерпва с разгледания от първоинстанционния съд и въззивния съд иск по чл.270, ал.2 ГПК за прогласяване нищожността на два съдебни акта. При очертания от направените изявления с исковата молба предмет на делото, инстанциите по същество са длъжни да проверят единствено дали при постановяването на съдебните актове са спазени изискванията за валидност, като нямат право, нито задължение да навлизат в преценката дали те са правилни. В съдебната практика и в правната теория се приема, че нищожно е всяко решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав (еднолично вместо от съдебен състав; с участие на лице което не е било избрано за съдия; с участие на лице, което не е взело участие при разглеждането на спора), произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване. Това са критериите, по които се извършва преценката за валидност на съдебния акт - както в рамките на провеждан инстанционен контрол – чл.270, ал.1 ГПК, така и в процес по чл.270, ал.2 ГПК. Съответно това са и правните проблеми, във връзка с изясняването на които могат да възникнат въпроси, явяващи се обуславящи за произнасянето по иск по чл.270, ал.2 ГПК. Подобни въпроси касаторката не е поставила. Всички тези пороци могат да засегнат и определението, като едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, скрепено с държавната принуда. В този смисъл определение по ч.т.д. № 3396/ 2014г. и по ч.т.д. № 2670/2024г. и двете на I ТО. Отделно от това в случая липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на конкретни обстоятелства (т. 4 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС), поради което въпросите не са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. При постановяване на решението си съставът на въззивния съд е съобразил изведените в практиката на ВКС критерии за валидност на съдебните актове, като е споделил извода на първоинстанционния съд, че не е налице нито един от съществените пороци, който да обуслови нищожност на определенията на СГС и на САС.

По изложените съображения касационно обжалване на решението на Софийския градски съд не може да бъде допуснато.

При този изход на делото касаторката следва да бъде осъдена да плати на Прокуратурата на РБ юрисконсултско възнаграждение в размер 100 евро за осъщественото пред ВКС процесуално представителство от юрисконсулт, на основание чл.78, ал.8 ГПК, във вр. с чл.37, ал.1 ЗПрП, във ар. с чл. 23, т. 4. НЗПрП (в приложимата редакция на ДВ бр. 53 от 2025г., в сила от 1.10.2025г.).

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО