Определение № 5006 от 19.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3374/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалби на Б. Г. П. и В. В. Д. /ищци/, на Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ) /ответник/ и на „Грома холд“ ЕООД, с.Бело поле, община Благоевград /трето лице – помагач на ответника/, срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1422 от 25.11.2022 г. по гр.д.№ 2301/ 2022 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 131 от 22.03.2022 г. по гр.д.№ 262/ 2021 г. на Благоевградски окръжен съд и като краен резултат АПИ е осъдена да заплати Б. Г. П. 48 000 лв. и на В. В. Д. 40 000 лв. обезщетения за претърпени неимуществени вреди от смъртта на наследодателя им В. П. вследствие претърпяно пътнотранспортно произшествие (ПТП), като исковете са отхвърлени за разликата до предявените размери съответно от 80 000 лв. и 60 000 лв. и е разпределена отговорността за разноските в производството. Ищците Б. Г. П. и В. В. Д. обжалват въззивното решение в частта, отхвърляща предявените искове за обезщетяване на неимуществени вреди за разликата над уважения до предявения размер. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 те повдигат въпросите 1. „Допустимо ли е ответникът да релевира възражения за съпричиняване извън срока за отговор, респ.съдът да ги обсъжда?“; 2. „Допустимо ли е третото лице да предявява преклудирани за ответника възражения за съпричиняване извън срока за отговор?“; 3. „За да се приложи чл. 51, ал. 2 ЗЗД и да се намали обезщетението за вреди, следва ли приносът на пострадалия да е доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване, а не да е предполагаем?“; 4. „Винаги ли поставянето на предпазен колан е предпоставка за намаляване на обезщетението за вреди съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД или следва да се докаже при условията на пълно и главно доказване, че при правилно поставен предпазен колан вреди е нямало да настъпят или са щели да настъпят в по-малък обем и интензитет?“; 5. „Следва ли да се извърши комплексна преценка на степента на каузалност и обективна вредоносност на действията на постр.и делинквента?“; и 6. „Длъжен ли е съдът да възприеме експертното заключение? Следва ли да съпостави експертизата с показанията на свидетелите и останалите доказателства по делото?“. Само жалбоподателката Б. П. релевира допълнително въпросите 7. “Кои са критериите при определяне на връзката между починалия и ищеца и кои факти представляват съществено обстоятелство за определяне на справедливо обезщетение?“; 8. „Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и и да ги съпостави реално с доказателствата по делото?“; и 9. „Длъжен ли е съдът да отчете всички задължителни и всички специфични за случая обстоятелства, въведени с ППВС №4 /68, за да определи справедлив еквивалент на причинените неимуществени вреди?“. Според жалбоподателите - ищци тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (ВКС). Ответникът АПИ не взема становище по тази жалба. Третото лице – помагач „Грома холд“ ЕООД оспорва жалбата на ищците с доводи, че по първите два въпроса въззивното решение съответства, а не противоречи на практиката на ВКС; по въпросите 3 – 5 поддържа, че приносът на пострадалия за настъпване на вредите е доказан по несъмнен начин пред съдилищата по същество; за останалите въпроси поддържа, че обезщетението е определено от въззивния съд не в занижен, а в завишен размер. Затова счита, че няма основания за допускане на касационното обжалване по искането на ищците, като излага и съображения за неоснователност на жалбата им по същество. Ответникът АПИ обжалва въззивното решение в осъдителната му част. Като основание за допускането му до касационен контрол формулира въпросите 1. „Следва ли съдът да приеме причинна връзка между поведението на водача, преминал през ремонтиран участък от пътя дълъг 1572 м, през който е управлявал с превишен скорост 106/108 км/ ч (максимално разрешената скорост на движение на такъв път трети клас е 90км/м) и е бил без поставен предпазен колан, които са основните причини за смъртта на водача, и недостатъчно поставени пътни знаци за ограничение на скоростта, след като водачът не се е съобразил с наличните пътни знаци и табели на ремонтирания участък, както и с основните разпоредби на ЗДвП, да управлява с максимално разрешена скорост 90 км/ч и с поставен предпазен колан?“; 2. „Относно определяне на съотношението на приноса на пострадалия и АПИ за настъпилите вреди, и подлежащите на преценка обстоятелства за това, правилно ли въззивният съд е определил общ принос от 60 % за водача на осн. чл. 51, ал.2 от ЗЗД?“; и 3. „Относно обстоятелствата, които следва да бъдат ценени от съда при решаване на въпроса за определяне на справедливо по размер обезщетение (чл. 52 от ЗЗД) за неимуществени вреди, въззивният съд неправилно е определил обезщетение от 120 000 лв. за Б. П. – съпруга на починалия водач, и 100 000 лв. на В. Д. – дъщеря на починалия?“. Посочени са допълнителните основания по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК, без конкретна обосновка. Ищците Б. П. и В. Д. оспорват жалбата на ответника. Считат въпросите за относими към правилността на обжалваното решение, доколкото отговорите зависят от конкретиката на случая. Излагат и съображения по същество за правилност на обжалваното решение в осъдителната му част. Третото лице – помагач „Грома холд“ ЕООД не взема становище по жалбата на АПИ. То обжалва въззивното решение в осъдителната му част и моли да бъде допуснато до касационен контрол по въпросите 1. „Когато е доказано, че действието на увредения (изразяващо се в управление на процесния автомобил със скорост, „по-висока от технически безопасната при ремонт“ на пътя и „над допустимата по Закон“), е основна причина за вредоносното събитие – в случая ПТП, това обосновава ли съществен и преобладаващ принос на пострадалия за причиняване на противоправния резултат, и следва ли обезщетението да бъде намалено в такава степен, че в негова тежест да останат по-голям или равен процент от неблагоприятните последици спрямо приноса на делкивента?“; 2. „Следва ли съдът да изложи подробни мотиви въз основа на събрания по делото доказателствен материал за причинната връзка между деянието и деликта, като се мотивира коя ПРИЧИНА приема за ГЛАВНА(НЕОБХОДИМО УСЛОВИЕ) за вредоносния резултат и коя причина за ВТОРОСТЕПЕННА и на база на това да определи обема на отговорността?“; 3. „Следва ли при възражение за съпричиняване съдът да отчете несъобразената и неразрешена скорост един път при изследване на причините за ПТП – вредоносното събитие и втори път като фактор за вредоносния резултат и спрямо това участие на фактора както във вредоносното събитие, така и за вредоносния резултат да определи обема на отговорност/на пострадалия?“; 4. „Когато е установено, че смъртта на пострадалия е единствено и само по негова вина, това прекъсва ли правно-казуалната причинна верига между бездействието на деликвента и вредата и определящо ли е за квалификацията на вредата (смъртта на пострадалия) като косвена за деликвента? Следва ли съдът да определи кои вреди са свързани с поведението на пострадалия и да ги изключи от обхвата на обезщетяване?“; 5. „Как се определя от съда процентния израз за приноса на пострадалия за вредоносното събитие и вредоносния резултат и следва ли да се съпоставят поведението на увредения с това на деликвента?“; и 6. „Може ли без да има доказателства по делото, че липсата на пътна сигнализация е основна причина за ПТП и смъртта на пострадалия – виж на стр. 7 предпоследният абзац, този извод на съда да черпи основание само от обстоятелството, че инцидента е станал на доказано ненадлежно сигнализират пътен участък?“. Според третото лице тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а за първите три от тях при условията на евентуалност поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Излага и доводи за очевидна неправилност на обжалваното решение поради липса на съпоставка между бездействието на АПИ и деянието на пострадалия и анализ коя е главна причина за вредоносния резултат. Ищците Б. П. и В. Д. оспорват жалбата на третото лице. Считат, че поставените от това лице въпроси са разрешени от въззивния съд в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС, а за четвъртия въпрос поддържат също, че не кореспондира на фактическите установявания на въззивния съд. Излагат доводи, че решението не е очевидно неправилно, тъй като изводите на въззивния съд са формирани в съответствие с правилата на формалната логика. Молят да не се допуска касационно обжалване по жалбата на третото лице, евентуално излагат съображения за правилност на обжалваното решение в осъдителната му част. АПИ не взема становище по жалбата на помагача си. Съдът намира жалбите за допустими, но исканията на всички страни за допускане на касационно обжалване са неоснователни. За да уважи отчасти предявения иск, въззивният съд приел за установено, че на 09.05.2016 г. В. П. /наследодател на ищците/ пътувал с личния си лек автомобил по третокласен път III-108. В участъка от км. 0+000 до км. 9+675 този път бил в ремонт. При км. 0+250,, непосредствено преди детелина, водеща към автомагистрала „Струма“ - ЛОТ 4, автомобилът станал неуправляем, напуснал пътното платно в ляво и преобръщайки се паднал в скат. В резултат на инцидента В. П. изпаднал от автомобила и бил притиснат от него, като получил контузия на ляв бял дроб, контузия на сърцето, хемоторакс, счупване на бедрена кост, оток на белите дробове, изразен оток на мозъка, множество охлузвания и кръвонасядания по крайниците, тялото и главата. Остро настъпилата сърдечно - съдова и дихателна недостатъчност, съчетано с механична асфиксия на дихателните пътища, довела до смъртта му. Произшествието настъпило при сухо и облачно време с добра видимост, на прав и без наклон участък от пътя, предназначен за двупосочно движение. Пътят бил в ремонт и на двете пътни ленти имало изрязани участъци асфалт, като в средата били поставени разграфени правоъгълници с бели и червени диагонални линии. ПТП настъпило при управление на автомобила със скорост около 106 км/ч, при наближаване края на ремонтирания участък, където имало разлика в нивото на асфалтовата настилка. Водачът задействал спирачната уредба, предната част на автомобила се придвижила в посока към земната повърхност, последвал контакт между автомобила в областта на картера и асфалта, довел до пробив в картера и излив на двигателно масло по асфалта. След удара водачът загубил контрол над автомобила, който напуснал пътното платно. В посока на движение на автомобила били поставени пътни знаци А1 "Опасен завой надясно", А23 "Участък от пътя в ремонт" и В24 "Забранено е изпреварването на автомобили и мотоциклети с кош". Участъкът, на който станало ПТП, бил част от републиканската пътна мрежа, поради което задължение за осъществяване на дейностите по изграждането, ремонта и поддържането на същия имала АПИ, а ремонтът не бил надлежно сигнализиран. Единствено бализите, разположени по средата на пътя, били поставени съобразно нормативните изисквания, но нямало знак, указващ разрешената скорост за движение в участъка в ремонт или друг предупредителен знак, поставен на предписаното разстояние, а знак А23 е бил на повече от 300 метра от мястото на инцидента. Налице било противоправно бездействие поради недоказване наличието на надлежна сигнализация съгласно действащото законодателство. Връзката между бездействието на служители на ответника и смъртта на наследодателя на ищците била пряка и причинна. Причинната връзка между скоростта, с която се движел пострадалия и неговата смърт, не изключвала причинната връзка между неизпълнението на задължението за сигнализация и смъртта. Ищцата Б. П. и съпругът й В. имали нормални семейни отношения, отгледали две деца, живеели заедно. С оглед възрастта на ищцата към момента на смъртта – 54 години и на съпруга й – 56 години, факта, че е останала сама, но пък разчита на подкрепата на двете си пораснали деца, както и на разширеното семейство, съдът определил за нея обезщетение в размер 120 000 лв. За дъщерята В. Д. не се установявали вреди по-големи от обичайните при такива случаи. Тя имала собствено семейство и две деца и не е живяла със загиналия, но тъй като баща й е бил едва на 56 години, съдът намерил за справедливо обезщетение за нея в размер 100 000 лева. Възраженията за принос на пострадалия, направени от третото лице, съдът намерил за основателни. Скоростта, с която той управлявал автомобила към момента на ПТП, била над 100 км/ч, а инцидентът бил предотвратим при по-ниска скорост /по малка или равна на 82,7 км/ч/. Скоростта му не била съобразена и с пътните условия и препятствието на пътя – денивелация, изрязан асфалт. Това допринесло за настъпване на вредите с 30 %. Третото лице - помагач също имало право да прави възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от увреденото лице, дори ако ответникът по иска не го е направил в срока по чл.131 ГПК. В случая основателно третото лице възразило, че пострадалият нарушил правилата за движение по пътищата, като е управлявал автомобил без предпазен колан. Поставянето на такъв би предотвратило получаването на телесни повреди при обръщане на автомобила и изпадане на пострадалия от него. Смъртоносната гръдна травма не би била получена, ако обезопасителния колан е бил поставен. Това съпричиняване правилно било определено от първоинстанционния съд на 30 %. При общ принос от 60 % на основание чл.51 ал.2 ЗЗД дължимите обезщетения били 48 000 лв за Б. П. и 40 000 лв за В. Д.. Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол по твърденията за наличие на основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Съгласно установената практика, „очевидна неправилност“ е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко, без анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая жалбоподателят – трето лице не излага твърдения, които да сочат на очевидна неправилност, неговите доводи са за противоречие в мотивите на съда и несъответствие на фактическите му констатации с крайните му изводи, каквото не се констатира при обикновения прочит на решението. Обсъждането на тези твърдения предполага контрол върху обжалвания акт по същество, което е недопустимо в производството по чл.288 ГПК. Не следва да се допусне обжалването и по поставените от касаторите – ищци въпроси. Първите два от тях обуславят обжалваното решение, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. С Тълкувателно решение № 1 от 11.05.2026 г. по тълк.д.№ 1/ 2025 г., ОСГК, ВКС, изрично се прие, че е допустимо трето лице-помагач, конституирано на основание чл.219 ГПК на страната на ответника, да предявява преклудирани за ответника възражения срещу предявения иск извън срока за отговор на исковата молба, освен ако привличането е при условията на чл.226 ал.2 ГПК. В мотивите на тълкувателния акт е изяснено, че това то може да стори в едномесечен срок при общия исков процес, съответно в двуседмичен срок в производството по търговски спорове от връчване на препис от определението за конституирането му и от исковата молба. В конкретния случай третото лице – помагач на ответника е конституирано като такова на основание чл.219 ГПК /и не при условията на чл.226 ал.2 ГПК/ и е направило възраженията за съпричиняване от страна на наследодателя на ищците поради движение с превишена скорост и без поставен обезопасителен колан още преди да му бъде връчен препис от исковата молба /становище от „Грома холд“ ЕООД вх.№ 5538/ 14.06.2020 г., л.130 от първоинстанционното дело/. Затова като е приел, че тези възражения не са преклудирани, въззивният съд е постъпил в съответствие с практиката на ВКС. Въпросите на ищците под номера 3 – 5 също са разрешени в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС. Съобразено е,, че изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения и че намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на основание чл.51 ал.2 ЗЗД предполага доказвани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляването на обезщетението за вреди на основание чл.51 ал.2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан /решение № 98/ 24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., ІІ т.о. и цитираните в него други решения на ВКС/. Съобразена е и практиката, според която намаляването на обезщетението по реда на чл.51 ал.2 ЗЗД не представлява санкция за неправомерно поведение на увреденото лице или за неизпълнение на негово задължение. Съпричиняването е факт от действителността с настъпването, на който правото свързва определени неблагоприятни за увреденото лице правни последици, изразяващи се в намаляването на обезщетението за всички вреди, настъпили вследствие на непозволеното увреждане. Законът възлага на увреденото лице да търпи неблагоприятните последици от допуснатото от него съпричиняване на вредоносния резултат, но не определя изрично начина, по който следва да бъде извършено намаляването на обезщетението. Като критерий в тази насока може да бъде използвана степента на съпричиняването, при която се взема предвид степента на каузалност на поведението на двете страни и съотношението между тях. Този критерий отчита наличието на състави на непозволеното увреждане, при които не се изисква виновно поведение на деликвента, като е приложим в случаите когато съпричиняването е допуснато от малолетни, непълнолетни и лица, които не могат да разбират свойството и значението на постъпките си. Освен този критерий за намаляване на обезщетението като такъв се използва и степента на вината, при който водещи са тежестта на вината на едната или на двете страни в деликтното правоотношение. В този случай, ако вина за настъпване на общия вредоносен резултат имат и двете страни в правоотношението, то се преценява коя от тях по-голяма от другата, а ако се приеме, че двете вини са равнозначни, обезщетението се намалява поравно. Освен тези два критерии, като критерий за намаляване на обезщетението се използва справедливостта, при която съдът по свое усмотрение, след преценка на всички факти, определя размера на съпричиняването. Всеки един от тези критерии сам по себе си не може да послужи за намаляване на размера на дължимото обезщетение, поради което следва същите да бъдат прилагани съвместно един с друг при отчитане на всички обстоятелства, имащи значение за настъпването на непозволеното увреждане и степента на вредоносния резултат. Преценката за намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на деликвента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, но също така ако е налице субективен елемент, трябва да бъдат взети предвид тежестта на извършеното правонарушение, ако действието на увредения е противоправно, както и степента на неговата вина. Самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. Затова е допустимо, ако след извършването на преценката на всички факти и обстоятелства по делото от значение за определяне на съпричиняването, се достигне до извод, че приносът на увреденото лице в общия вредоносен резултат е по-голям от този на деликвента, обезщетението да бъде намалено с повече от половината /решение № 18/ 17.09.2018 г. по гр.д.№ 60304/ 2016 г., IV г.о., ВКС/. По шестия въпрос, формулиран от ищците, въззивното решение също не противоречи на практиката на ВКС. Съобразена е трайната практика, обобщена в решение № 224/ 07.01.2019 г. по гр.д.№ 612/ 2018 г., ІІІ г.о., според която съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице дори да не е оспорено от страните. Заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост /чл.202 ГПК/. Оценката на заключението на вещото лице във всички случаи следва да се мотивира от съда. Същото се отнася и за противоречивите експертизи, при които съдът трябва да обоснове защо възприема или не всяка от тях. Няма основание за допускане на касационния контрол и по въпросите, формулирани само от ищцата Б. П. /под номера 7 – 9/. Те са свързани с приложението на чл.52 ЗЗД, което въззивният съд е сторил при съобразяване на установената от ВКС съдебна практика, обобщена в решение № 108/ 21.10.2020 г. по.т.д. № 1287/ 2019, ІІ т.о. Според нея понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди и свързаните с тях болки и страдания е обусловено от съобразяване на указаните в постановленията общи критерии – момент на причиняване на уврежданията, възраст и обществено положение на пострадалия, като извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на търпените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението, да съобрази общественото възприемане на критерия за „справедливост” на съответния етап от развитие на обществото в държавата. В константната практика на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгласно чл. 226 КЗ /отм./ във връзка с чл. 266 КЗ /отм./. Що се касае до въпросите, поставени като основание за допускане на касационния контрол от ответника и от подпомагащата го страна, те не отговарят на изискванията, които чл.280 ал.1 ГПК и задължителната практика по тълкуването му поставят към общото основание за достъп до касационен контрол. Съгласно задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, правният въпрос по смисъла на цитираната разпоредба е този, който е включен в предмета на спора и разрешаването му обуславя решаващата правна воля на съда, а не въпрос по правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На тези изисквания въпросите на ответника и третото лице не отговарят. Те касаят именно правилността на обжалваното решение – с тях или се оспорват фактическите констатации на въззивния съд и правилното приложение на закона, или са формулирани абстрактно и без връзка с правните разрешения на въззивния съд. Такива оплаквания в производството по чл.288 ГПК не подлежат на разглеждане, те са касационни основания, но не и основания за достъп до касационен контрол. Поради това касационното обжалване не следва да се допусне по искане на никоя от страните, а разноските за касационното производство, които те са направили, следва да останат в тяхна тежест. По изложените съображения Върховният касационен съд