Определение № 240 от 02.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 520/2022 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 1145/08.11.2021 г. по гр. д. № 257/2021 г. Софийският апелативен съд е потвърдил решение от 28.09.2020 г. по гр. д. № 4313/2019 г. на Софийския градски съд в частта, с която Столична община е осъдена на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на В. К. П. сумата 12 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки и страдания от получено на 28.11.2016 г. травматично увреждане, ведно със ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.03.2019 г. до окончателното ѝ изплащане, както и в частта, с която е присъдена сумата 2 833.32 лева на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 29.11.2016 г. до предявяването на 28.03.2019 г. на исковата молба; след отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната част на иска за неимуществени вреди въззивният съд е присъдил още 18 000 лева /разликата над 12 000 до 30 000 лева/ обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.03.2019 г. до окончателното ѝ изплащане; в частта, с която искът за мораторна лихва е отхвърлен за разликата до предявения размер от 7 083.32 лева, първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.

Касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди е уважен, е подал ответникът, който се позовава на основанието за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответницата по касация - ищца по делото, не е получен отговор. С определение от 18.05.2022 г. като процесуални правоприемници на ищцата, която е починала на 24.03.2022 г., са конституирни наследниците ѝ по закон: Й. Л. П. - съпруг, и Л. Й. П. - син.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

По делото е установено с показанията на св. Д., че през м. ноември 2016 г. около 16 часа, на тротоара при кръстовището между [улица]и друга улица, срещу магазин „Ф.“, до бордюра на тротоара до бетонен стълб ищцата пропаднала в необозначена шахта с изронен бетонен капак само с арматура, след което паднала на тротоара и не можела да се движи, изпитвала силни болки. Със заключение на медицинска експертиза, изготвено въз основа на медицинска документация и след извършен преглед, е установено, че ищцата е получила закрито пертрохантерно счупване на дясната бедрена кост, често срещана фрактура при пешеходци, която в случая отговаря да е получена след пропадане в шахта. Счупването е довело до трайно затруднение на движението на крайника за срок от около 4 месеца, като през първите два пострадалата не е могла изобщо да стъпва на крака си, придвижвала се е с патерици и е има нужда да бъде подпомагана при обслужването си. След това е започнало постепенно натоварване на десния крак и рехабилитация, като в края на четвъртия месец, когато е приключил лечебният и оздравителен период, е можела да се придвижва самостоятелно. Най-интензивни болки и страдания е търпяла след злополуката, около две седмици след костната операция, предприета по спешност, с открито наместване и стабилизиране на фрактурата с интрамедуларен пирон и заключващ деротационен винт и около две седмици след началото на рехабилитацията. Пред останалото време болките са били спорадични, най-вече при промяна на времето, преминаващи след прием на седативи. Към момента на изготвяне на заключението - 01.06.2020 г., фрактурата е зараснала, без данни за усложнения. Болки ще се появяват евентуално при рязка промяна на времето. От извършената операция е останал траен пожизнен белег с дължина 12-13 см и ширина 0.5 см, намиращ се на външната горна част на бедрото. Няма данни металната остеосинтеза да е отстранена от зарасналата кост и това предстои да се извърши, при нови болки и страдания за период от около 2-3 седмици и нужда от нов кратък курс на рехабилитация. Ищцата се придвижва самостоятелно с леко накуцваща и щадяща походка, като това особено се установява след движение на по-дълги разстояния.

От съвкупния анализ на доказателствата по делото въззивният съд е приел, че полученото от ищцата травматично увреждане е причинено от падане в необезопасена шахта на тротоар на описаното от свидетеля-очевидец място. Съдът е посочил, че от решаващо значение в случая е не точният административен адрес на мястото на злополуката, а че от описанието - тротоар в близост до ул. Н.“, може да се направи извод, че се касае за част от имот - публична общинска собственост. Посоченият от вещото лице вероятен механизъм на увреждането - след пропадане в шахта, съдът е приел за осъществил се въз основа на показанията на свидетеля, които няма основание да не кредитира. По тези съображения е приел, че е налице основание за ангажиране на отговорността на ответника като собственик на общинските пътища и улици на територията на общината, част от които са тротоарите, и които са със статут на публична общинска собственост, поради неизпълнение на задължението за ремонт и поддържане на пътната настилка на тротоар, като без значение за възникване на отговорността е обстоятелството дали ответникът е възложил поддръжката и ремонта на трето лице. Доколкото по делото е установено противоправно бездействие за ремонт и поддържане на настилката на тротоар в обхвата на общинска улица, осъществено и чрез несигнализиране на компрометирана шахта, това е основание за ангажиране отговорността на общината в качеството ѝ на възложител на работата по чл. 49 ЗЗД, поради което искът е установен по основание.

При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид възрастта на пострадалата ищца - 66-годишна, характера на увреждането, силата и продължителността на търпените болки, интензивни през определени периоди от време, начина и продължителността на лечението, включващо оперативна интервенция с поставяне на остеосинтеза, продължителността на възстановителния период, през който ищцата е имала нужда и от чужда помощ, отчел е и обстоятелствата, при които е настъпило увреждането, въздействието на инцидента върху психо-емоционалното ѝ състояние /свидетелят е установил, че ищцата е била в стрес от преживяното и продължава да преживява станалото с нея/, останалата накуцваща щадяща походка, наличието на козметичен дефект от оперативната намеса и необходимостта от извършване на втора операция с присъщите след нея нови болки и страдания. С оглед на тези обстоятелства и при съобразяване на социално-икономическите условия в страната към датата на настъпване на вредите, въззивният съде счел, че обезщетение в размер на 30 000 лева е справедливо за компенсиране на претърпените вреди и не води до обогатяване на увреденото лице.

Предвид изложеното съдът заключил, че първоинстанционното решение в обжалваната от ищцата част подлежи на отмяна, като ответникът следва да бъде осъден да ѝ заплати и сумата 18 000 лева, а в обжалваните от ответника части същото е правилно като резултат и подлежи на потвърждаване /при липса на обосновани самостоятелни оплаквания срещу уважаване на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД/.

Жалбоподателят счита, че действията на въззивния съд не са съобразени с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и на съдебната практика решението да се основава на обсъждането и преценката на всички относими към спора доказателства в тяхната взаимна връзка, съобразно твърденията на страните и фактическото положение, въведено от тях. Неоснователно въззивната инстанция била приела, че фактическият състав на непозволеното увреждане е доказан, като не е съобразила възраженията на ответника в тази насока. Неправилно било прието за изяснено мястото на настъпване на инцидента, а оттам - и отговорността на общината за поддръжката на процесния участък и фингираната шахта, като същата може да е собственост на снабдително дружество, което в подобна хипотеза би носило отговорността за изправността на съоръжението. Неясен бил и механизмът на настъпване на увреждането. Недоказана била причинно-следствената връзка между твърдяната противоправност на ответника и претърпените вреди.

Жалбоподателят поддържа оплакване и за това, че неправилно въззивният съд е приложил нормата на чл. 52 ЗЗД, като завишил размера на присъденото обезщетение и уважил иска до пълния предявен размер. Спазването на принципа за справедливост, изяснен в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, изисква да бъдат съобразени всички обективно съществуващи и установени по делото факти, както и обществено-икономическата конюнктура и стандартът на живот към момента на настъпване на вредоносния резултат, като обезщетението не следва да надвишава достатъчния и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, и не следва да служи като средство за неоснователно обогатяване на пострадалия. В сходни случаи съдът е присъждал по-ниски обезщетения за неимуществени вреди, вариращи между 20 000 и 25 000 лева.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и с трайната практика на ВКС по сходни случаи, в които съдът е присъждал по-ниски обезщетения, вариращи между 20 000 и 25 000 лева - определение № 73/12.02.2021 г. по гр. д. № 3329/2020 г. на ІV-то г. о., с което не е допуснато касационно обжалване на решение № 11584/20.07.2020 г. по в. гр. д. № 77/2020 г. на Софийския апелативен съд, и определение № 60585/08.07.2021 г. по гр. д. № 359/2021 г. на ІІІ-то г. о., с което не е допуснато касационно обжалване на решение № 11833/10.08.2020 г. по гр. д. № 745/2020 г. на Софийския апелативен съд. Счита, че присъденото обезщетение в размер на 30 000 лева е завишено и не съответства на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Позовава се и на решение № 139/09.10.2020 г. по гр. д. № 873/2020 г. на ВКС, ІV-то г. о., и сочи, че обезщетението за неимуществени вреди следва да служи за справедливо възмездяване на болките и страданията на пострадалия, но не може да служи като средство за несправедливо обогатяване.

При основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът поставя въпросите:

1. Кои обстоятелства следва да бъдат съобразени от съда при определянето на справедлив паричен еквивалент на преживените болки и страдания;

2. По какъв начин икономическата обстановка в страната към датата на настъпване на увреждането следва да повлияе при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди;

3. Налице ли е несправедливо обогатяване на пострадалия, когато присъденото обезщетение за неимуществени вреди надвишава обезщетенията, присъждани по сходни и аналогични случаи.

Поставеният първи въпрос не обуславя допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като обстоятелствата, от които поначало съдът следва да изхожда по искове за определяне на обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, са изяснени в съдебната практика. Така, в Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС е прието, че при телесните увреждания такива обстоятелства могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др., като е изяснено, че от значение са и всички други относими обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид и да обсъди. Тези указния са актуални и понастоящем и се съобразят от съдилищата при определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Съобразени са и в конкретния случай, като въззивният съд е изложил подробни мотиви кои обективно съществуващи обстоятелства са послужили като база за определяне на възприетия от него размер на обезщетението. Поради това и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.

Съдебната практика приема също така, че при определяне на паричния размер на обезщетението съдът трябва да вземе предвид и обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на увреждането, разбирани като стандарт на живот и средностатистически показатели за доходи по време на възникване на увреждането, като се отчита натрупаната в съответния период инфлация, но и увеличените доходи за заетост за периода, като няма точна рецепта, по която да става това; общият принцип е, че при сходни случаи, когато разликата е само в момента на настъпване на вредите, по-старите вреди се обезщетяват в по-нисък размер, тъй като към този момент инфлацията е била по-ниска, т. е. парите са имали по-голяма покупателна способност /решение № 139/09.10.2020 г. по гр. д. № 873/2020 г. на ВКС, ІV-то г. о., определение № 209/17.05.2022 г. по гр. д. № 597/2022 г. на ВКС, І-во г. о./. А след като поставеният от касатора втори въпрос е изяснен в съдебната практика, то основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване и по този въпрос не е налице.

Съдебната практика приема също така, че обезщетението за неимуществени вреди трябва в най-пълна степен да възмезди увреденото лице, без да става източник на неоснователно обогатяване за пострадалия, както и, че съдът следва да съобразява и съдебната практика в сходни хипотези, тъй като справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид /решение № 163/01.07.2016 г. по гр. д. № 411/2016 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение № 139/09.10.2020 г. по гр. д. № 873/2020 г. на ВКС, ІV-то г. о./. В случая касаторът се позовава на две решения на въззивни съдилища, с които са присъдени обезщетения за неимуществени вреди от подобни на настоящото увреждане - фрактура на бедрена кост, настъпили през 2018 г., за които са присъдени обезщетения в размер съответно на 20 000 и 25 000 лева. Действително, обезщетението, присъдено с обжалваното определение, надвишава посочените размери. Оттук обаче не може да се направи поддържаният от касатора извод, че така определеното обезщетение служи за несправедливо обогатяване на пострадалата, тъй като е налице и друга практика, при която по сходно дело е присъдено обезщетение в същия размер - 30 000 лева, за увреждане, изразило се в пертрохантерно открито счупване на горната част на дясната бедрена кост, настъпило през 2018 г. - определение № 60551/08.07.2021 г. по гр. д. № 1238/2021 г. на ВКС, IV-то г. о., с което не е допуснато касационно обжалване на решение № 12345/18.11.2020 г. по гр. д. № 1178/2020 г. на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав. Или, както е посочено в определение № 102/07.02.2020 г. по гр. д. № 3147/2019 г. на ВКС, III-то г. о./., практиката на съдилищата по сходни казуси може да служи като ориентир, но водещо значение по всеки отделен спор за деликт имат конкретните установени и доказани в процеса факти и обстоятелства; те са обективните характеристики, на базата на които принципът на справедливостта се прилага и намира израз в присъждане на еквивалентно парично обезщетение. Ето защо и по поставения трети въпрос основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.