Определение № 50471 от 07.09.2023 г. на ВКС по т. д. № 1841/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„ОЗК – Застраховане“ АД чрез адв. Д. Х. оспорва решение № 678 от 10.05.2022 г. по описа на САС, ГК, 7 състав, с което е потвърдено решение № 2662275 от 28.10.2021 г. по т.д. 7737/20 г. на СГС, в обжалваната част, за разликата над уважения размер от иска с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за сумата от 8000 лв до напълно предявения размер от 40 000 лв, обезщетение за причинените неимуществени вреди на И. Д. Т. при пътно-транспортно произшествие на 22.10.2019 г. в автобус, управляван от Х. Й. М., движил се в [населено място], [улица], с посока [улица].

Счита, че решението е нищожно, евентуално неправилно, като необосновано и постановено при допуснати съществени процесуални нарушения, както и при неправилно приложение на материалния закон.

По отношение на твърдяното съществено нарушение на процесуалните правила, счита, че е налице отменително основание съгласно чл. 236, ал. 2 от ГПК, липсвали мотиви.

По отношение на твърдяното нарушение на материалния закон, като основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК, конкретно на нормата на чл. 52 от ЗЗД, счита, че съдът не е приложил правилно нормата като не е оценил обективните критерий, проявени при пострадалата. Счита, че размерът на обезщетението е завишен.

По отношение твърдението за необоснованост, намира, че не са съобразени доказателствата, които е следвало да се възприемат, за да се определи точния размер на обезщетението, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК.

Моли да се отмени решението на въззивния съд и вместо него да се постанови друго, с което да се отхвърли иска в обжалваната част.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК излага обстоятелства и формулира следните правни въпроси:

1. Относно критериите, които съдът следва да прецени, за да определи точния паричен еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди, като счита, че посоченият правен въпнрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВС, ППВС 4/68 г., както и трайната практика на ВКС решение № 749/05.12.2008 г. по т.д. 387/08 г., решение 149/2011 г. по гр.д. 574/10 г, 3 ГО, както и решение № 83 от 2009 г. по т.д. 795/08 г, 2 ТО решение 1/2012 по т.д. 299/2011 г., 2 ТО, като обосновава общо основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

2. За задължението на въззивния съд да установи точно фактите, относими към спорното правоотношение и да изложи свои собствени мотиви относно тяхното настъпване, както и относно разрешаването на правния спор между страните, като също изложи мотиви относно въведените от страните доводи и възражения. Сочи наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – като сичта, че по посочения правен въпрос, касаторът се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВС ППВС 1/53, ППВС 7/65, ППВС 1/85, и на ВКС ТР 1/2001 г, т. 10, ТР 1/2013 г, както и трайната практика на ВКС, изразена в решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д. 823/10 г, 2 ТО, решение № 134 от 30.12.2013 г. по т.д. 34/13 г., 2 ТО, решение – 237 от 24.06.2010 г. по гр.д. 826/2009 г, 4 ГО, решение № 283 от 14.11.2014 г., гр.д. 1609/14 г., 4 ГО

3. При преценка приноса на пострадалия за настъпване на вредите по отношение на него, допустимо ли е решаващият съд да поставя преценката за наличието и размера на този принос, в ограниченото поле на бездействието на пострадалото лице?

4. Допустимо ли е решаващият състав да презюмира наличието на психологически и психически страдания, въз основа на физическата травма?

По отношение на последните два въпроса, счита, че е налице и допълнителното основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.

Сочи очевидна неправилност на съдебното решение, основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК.

Претендира разноски.

Ответникът ЗАД „ОЗК Застраховане“ е депозирал отговор по реда на чл. 287 от ГПК, като оспорва искането за допускане касационно обжалване. Счита, че не са разрешени посочените правни въпроси в противоречие с трайната практика на ВКС.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирана да обжалва решението страна.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, в обжалваната част за разликата над присъдените 8 000 лв до пълния уважен размер от 40 000 лв,, въззивният съд е приел, че с оглед съвкупния анализ на събраните пред първоинстанционния съд доказателства, на 22.10.2019 г., в [населено място], при движението на автобус „Ман Лион С Сити г“, било настъпило пътно-транспортно произшествие, в резултат, на което ищцата като пътник в автобус е претърпяла физически увреждания, травми, вследствие на това психически страдания и от тях е претърпяла засягане на неимуществената й сфера, съответно е претърпяла неимуществени вреди. Прието е, че деянието е извършено от водача на автобуса М., като е установена противоправността на деянието му, наличието на вреда и причинна връзка между деянието и резултата, както и била установена вината на Хр. М.. Към датата на пътно-транспортното произшествие, застрахователят – ответник бил сключил договор за гражданска отговорност относно автобуса и на посоченото основание съгласно чл. 432, ал. 1 от КЗ, отговарял за неимуществените вреди, причинени при пътно-транспортното произшествие. По отношение на обезщетението за неимуществени вреди, на основание чл. 52 от ЗЗД, приложим и в производството по чл. 432, ал. 1 от КЗ, е прието, че здравословното състояние на пострадалата преди и след настъпването на пътно-транспортното произшествие, с оглед на представените писмени доказателства, медицински документи, както и експертно заключение и свидетелски показания, е, че физическите травми са причинени от инцидента, както и че са произтекли психически страдания от претърпените болки и увреждания. Прието е, че всички описани в заключението на вещото лице травматични увреждания са в пряка-причинно следствена връзка с действията на деликвента и не се дължат на заболяването на пострадалата, остеопороза. Отречено е процесът на възстановяване, от причинените травми, да е удължен поради наличието на това заболяване у пострадалата. При преценка възражението за съпричиняване, въззивният съд е отрекъл противоправни действия или бездействия на пострадалата във времето на лечението и възстановителния период.

С оглед съвкупната преценка на доказателствата, преценените физически увреждания, травми и произтеклите от същите психически страдания, предприети спрямо пострадалата лечения, възстановителния период и оздравителния период, установеното след това здравословно състояние, перспективата на възстановяване и лечение и претърпените страдания, като се презумира, че във всяка подобна хипотеза физическата болка винаги създава психическо страдание. Това е обосновало извода за наличие на обезщетение в размер на 40 000 лв. Отречено е наличието на съпричиняване, като е прието, че непосредствено преди настъпването на произшествието, ищцата се е държала, хваната за метална тръба в моторното превозно средство, предназначена за обезопасяване на пътници, пътуващи прави в автобуса. В такава хипотеза, с оглед данните от авто-техническата експертиза, е прието, че не може да се приеме, че чрез бездействие пострадалата е допринесла за причинените й увреждания.

Допускането на касационно обжалване се извършва на основанията, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка и с оглед изложеното оплакване от касатора, настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания, от които да се приеме, че е налице вероятност обжалванато съдебно решение да е нищожно. С Тълкувателно решение 1 от 10.02.2012 г. по тълк.д. 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, е направено тълкуване, че „доктрината и съдебната практика, приемат, че нищожни са съдебните решения, постановени от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемо решение или неподписаното решение.“ При възприемане на посоченото тълкуване, в конкретния случай, не е налице вероятност да е налице нищожност на съдебното решение. Решението съдържа дата, както и установява постановяването му от състав на Апелативен съд – София, който е съставил решението, което е писмено и подписано. Решението е разбираемо и съдържа кратки мотиви. Липсват основания, от които може да се направи заключение, че е налице вероятност съдебното решение да е нищожно.

По отношение на посоченото основание очевидна неправилност на съдебното решение, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото основание. Съгласно трайната практика на ВКС, това основание е налице, когато от самия акт може да се установи соченото основание, защото въззивният съд е приел, наличието на норма, която не съществува или е приложил в противоречие на закона норма, както и извън предметния й обхват. Също така от самия акт следва да може да се установят съществени процесуални нарушения или мотивите на акта са неразбираеми или при излагането им съдът е нарушил правилата на формалната логика. В конкретния случай, соченото основание не е налице, тъй като не е налице нито едно от посочените основания.

По отношение на първия поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че с него касаторът е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване. Разрешението на този правен въпрос не е в противоречие със задължителната и трайна практика на ВКС. Съгласно ППВС 4/68 г., за да се определи обезщетението за неимуществени вреди, на основание чл. 52 от ЗЗД, по справедливост, следва да се вземат предвид обективно съществуващи обстоятелства. Така при телесните увреждания съдът следва да прецени начинът на настъпване на произшествието, видовете засягания на телесната цялост, оздравителния процес, включените операции, период на възстановяване, цялостно оздравяване, последици от увреждането, белези, загрозявания, осакатявания, причинените морални страдания. В конкретния случай, въззивният съд е отчел настъпването на увреждането, по време на превозване в автобус, от рязко спиране на автобуса, пострадалата като пътник в превозното средство е паднала вътре в превозното средство и от удара, последвал вследствие на инерционните сили е претърпяла контузия на гръбначния стълб с компресионна фрактура на Т х 12, от стабилен тип, като травмата е причинила трайно затруднение на движението на снагата за срок от 6-8 месеца, като болките са били интензивни през първите 30 дни, умерени до 2-3 месеца и по-леки до 6-8 месеца. Била е зависима 2 месеца от близките си, за да бъде обслужвана в битово отношение. Отчетено е влошаването на качеството й на живот, от жизнена и самостоятелна, зависима от чужда помощ. Освен това е преценено, че при наличие на онкологично заболяване, е претърпяла усложнения в това заболяване, поради невъзможност да се лекува своевременно, обстоятелство настъпило поради необходимостта да се лекува от счупването на гръбначния стълб. Влошило се е нейно онкологично заболяване, поради невъзможността да се лекува своевременно, положение в причинна връзка с увреждането. Взета е предвид възрастта на пострадалата 63 години. Преценена е като последица от увреждането, настъпило при пътно-транспортното произшествие, остатъчната болка, с умерен и непостоянен характер, усилваща се при неблагоприятни метеорологични условия, физическо претоварване и продължително пътуване. При съвкупната преценка на тези специфични обективни факти, въззивният съд е преценил паричния еквивалент на обезщетението относно засягане неимуществената сфера на ищцата. Въззивният съд не се е отклонил от задължителната и трайна практика на ВКС, на която и касаторът се позовава, поради което не е налице допълнителното основание за допускане касационно обжалване, чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

По отношение на формулирания втори правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че същият е относно задълженията на въззивния съд да съобрази всички доводи и възражения на страните, както и след като обсъди всички доказателства да даде заключение за установените факти, като подробно изложи мотиви по отношение на установените факти и тяхното правно значение, за да определи спорното право и да разреши спора по делото. Така поставеният правен въпрос е значим във всеки един случай, при произнасяне по съществото на спора от въззивния съд. Но в случая липсва отклонение от задължителната и трайна практика на ВКС. В случая, въззивният съд е изпълнил задълженията си като инстанция по същество да разреши материално-правния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на твърденията на страните. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно посочените законови изисквания – чл. 235, ал.2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, като е изложил фактически и правни изводи по съществото на спора и се е произнесъл по защитните доводи и възражения в страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора съгласно чл. 263, ал. 1 от ГПК. Въззивният съд е дал отговор на всички доводи и възражения относно спорните факти, като при оспорване на доказателствата, въззивният съд е анализирал и отговорил на становищата на страните. Въззивният съд, макар и пестеливо, е отговорил на всички правни въпроси, включени в предмета на делото и не се е отклонил от задължителната и трайна практика на ВС, ППВС 1/53 и ВКС, както и на ВКС, изразена в ТР 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР 1/20-13 г., както и трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, служебно известни на настоящия съдебен състав решение № 163/06.02.2020 г. по т.д. 271/19 г., решение № 134 от 2.12.2019 г. по т.д. 2780/18 г., решение № 144 от 22.11.2019 г. по т.д. 2579/18 г., решение № 55 от 3.4.2-14 г. по т.д. 1245/13 г. и множество други. Поради изложеното не е налице допълнително соченото основание на чл. 280, ал.1 ,т. 1 от ГПК.

По отношение на третия посочен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не е обуславящ изхода на спора с оглед основанието на иска, описания механизъм на пътно-транспортно произшествие, въззивният съд е изложил съображения относно твърдяното съпричиняване, приемайки че при посочения механизъм на ПТП – пострадалата е била пътник в автобус и е установено, че се е осигурила, държейки се за специално поставени ръкохватки, метални тръби, с цел да се предпази от падане. Липсва установяване, че не е извършила необходимото, за да се самоосигури. При направеното възражение за съпричиняване, не е изложен различен механизъм, за да се приеме, че въззивният съд е дължал изследване на съпричиняване, осъществявано по различен начин. Отречено е, че от събраните по делото доказателства, може да се направи извод за противоправни действия/бездействия, допринасящи за увреждането й, по време на лечението и възстановителния период. Разрешението е на основание приетите с оглед доказателствата факти, поради което представлява анализ на доказателствата и правни изводи въз основа на тях. Този въпрос е свързан обосноваността на съдебното решение и неговата правилност и не може да се разрешава в производството по чл. 288 от ГПК. Поради това и съобразно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не е обосновано общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на посочения четвърти правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Изводите на въззивния съд за наличие на засягане на неимуществената сфера на пострадалата, са основани на събраните гласни доказателства, за преживените болки и страдания на пострадалата. Действително в мотивите от въззивния съд е използван термина „презумира“, но смисловото му значение е на определящо пряката причинно следствена връзка между причинените физически увреждания и преживените болки и страдания, засегнали психиката на пострадалата. Въззивният съд не е приел наличие на законова презумпция или необосновано засягане на неимуществената сфера на пострадалата по презумпция, без да е необходимо да се доказва. Приел е, че физическите страдания водят до засягане на психиката на всеки човек и в частност на пострадалата, като това настъпва закономерно и е установено в случая. В този смисъл не е разрешил поставения правен въпрос. Поради това, че липсва разрешаване на посочения правен въпрос от въззивня съд, по начин, обуславящ изхода на спора, не следва да се допуска касационно обжалване.

По отношение соченото основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че основанията за допускане касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на съдебното решение. Не може неправилността на съдебното решение да е основание за допускане касационно обжалване. Касаторът по отношение на соченото основание съгласно т. 3, чл. 280, ал. 1, следва да обоснове погрешно тълкуване на приложимите норми, налагаща ново тълкуване, като това погрешно тълкуване е или поради допуснати логически грешки, или поради изменения в обществените отношения, налагащи осъвременяване или поради нова правна уредба, налагаща изоставяне на досегашното тълкуване, или непълнота, неяснота на досегашното тълкуване, което следва да се изостави и да се създаде ново тълкуване. В настоящия случай е налице задължителна и трайна практика по поставените първи и втори правен въпрос, като липсват изложени мотиви от касатора, налагащи допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Формулираните мотиви в изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 от ГПК, от касатора, са свързани с твърдения за неправилност на съдебното решение,при приложение на закона от въззивния съд. Но не съдържат основание за изменение на задължителната и трайна практика на ВС и ВКС по поставените първи и втори правни въпроси. По изложените съображения не е установено наличието на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

При този изход на спора на ответника по касация, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 1200 лв, заплатено адвокатско възнаграждение, за което са представени доказателства, договор за правна защита и съдействие, инкорпориращ разписка за получената от процесуалния представител сума.

По изложените съображения Върховният касационен съд