Определение № 3720 от 07.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1035/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 85 от 02.01.2025 г., допълнена с касационна жалба с вх. № 13218 от 09.05.2025 г, и частна касационна жалба, неправилно наименувана „въззивна частна жалба“ с вх. № 31400 от 06.12.2024 г., подадени от В. Н. Н. и които имат за предмет на обжалване различни части на решение № 1203 от 14.11.2024 г. по в. гр. д. № 1662/2024 г. по описа на Варненски окръжен съд. С касационна жалба с вх. № 85 от 02.01.2025 г. касаторът В. Н. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 4041 от 11.12.2023 г. по гр. д. № 13973/2021 г. по описа на Варненски районен съд, поправено с решение № 1609 от 09.05.2024 г., за отхвърляне на предявени от него против Т. Ж. М. по реда на чл. 346 ГПК претенции за сметки по чл. 127, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 32, ал. 2 СК и чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата 6 327.13 лева, представляваща 1/3 от сумата от 9 075.19 евро - дължима част по кредит за закупуване на жилищен имот, заплатена от наследодателя Н. Н. по време на брака му със съделителя и преживяла съпруга Т. М., заедно със законната лихва от присъждането й, и законна лихва за забава върху тази сума за периода от 28.06.2021 г. до 31.03.2023 г. Излага съображения за наличието на касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че наследодателят, изплащайки със свои лични средства заем на семейството, е намалил пасивите на наследствената маса, от което съделителят Т. М. се е възползвала. Иска отмяна на въззивното решениие в обжалваната му част. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава искането за допускане на касационния контрол в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, формулирайки следните правни въпроси: 1. Допустимо ли е наследници да претендират обезщетение от друг наследник (съпруг на наследодателя) за изплащане на общ кредит за закупуване на имот с лични средства на наследодателя, когато по този начин е увеличен делът от наследството на въпросния наследник; 2. Как се отразява предварителното погасяване на заем за закупуване на имот с лични средства на наследодателя (преди неговата смърт) на наследството и има ли ощетяване на едни наследниците за сметка на други, и 3. Може ли да се приеме, че предварителното погасяване на заем за закупуване на семейно жилище с лични средства на единия съпруг, след смъртта на този съпруг ще облагодетелства само преживелия съпруг, като ощетени ще са другите наследници. В допълнението към касационната жалба с вх. № 13218 от 09.05.2025 г. касаторът се позовава на нищожност и неправилност на въззивното решение, излагайки допълнителни съображения във връзка с неправилно постановени от въззивния съд определения по искания за назначаване на повторна съдебно-оценителна експертиза, отвод на съдебния състав и спиране на производството. С частната касационна жалба касаторът атакува онази част от въззивното решение, имаща характер на определение и с която е потвърдено първоинстанционното решение за прекратяване на производството като недопустимо в частта по предявената от В. Н. против Т. М. претенция по чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение в размер на пазарния наем за ползване на делбения имот за периода от 01.04.2023 г. до влизане в сила на решението по извършване на делбата. Поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение в тази част поради искането му като привременна мярка, която не се ползва със сила на пресъдено нещо, има значение само за делбеното производство и се постановява занапред, а не само за минал период от време, през който съделителят е лишен от възможността да ползва имота. В изложението към частната касационна жалба поддържа наличие на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните правни въпроси: 1. Кога най-късно съдът може да се произнесе по искане по чл. 344, ал. 2 ГПК; 2. Кога приключва делбеното производство – с постановяване на решението по извършване на делбата или с влизане на това решение в сила, и 3. Може ли съдът да се произнесе по искане по чл. 344, ал. 2 ГПК с решението за извършване на делбата. В подадени в сроковете по чл. 276, ал. 1 и чл. 287, ал. 1 ГПК отговори по жалбите насрещната страна Т. Ж. М. изразява становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационно обжалване и за тяхната неоснователност. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като извърши преценка на наведените предпоставки на чл. 280 ГПК за допускане до разглеждане на жалбите, намира следното: Касационната жалба и частната касационна жалба са допустими. Недопустимо е разглеждането на допълнението към касационната жалба като подадено извън срока по чл. 283 ГПК против въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение и поради изложените в нея доводи за неправилност, различни от тези по подадената в законоустановения срок. Производството е по искания за сметки, предявени във фазата по извършване на съдебната делба, между съделителите В. Н., Т. М. и С. Д., която има за предмет недвижим имот, представляващ апартамент № 80, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], при дялове 1/6 ид. ч. за В. Н., 4/6 ид. ч. за Т. М. и 1/6 ид. ч. за С. Д. (прехвърлила своя дял на преживялата съпруга Т. М. във фазата по извършването на делбата). Съсобствеността на допуснатия до съдебна делба апартамент с влязлото в сила решение от 12 декември 2022 г. по гр. д. № 13973/2021 г. на Варненски РС е възникнала между съделителите въз основа на наследствено правоприемство от наследодателя Н. Н. (чл. 9, ал. 1 ЗН) и прекратената с неговата смърт, настъпила на 28.06.2021 г., съпружеска имуществена общност върху имота. На 31.03.2023 г., в първото по делото заседание след допускане на делбата, съделителят В. Н. е предявил против съделителя Т. М. (преживяла съпруга) по реда на чл. 346 ГПК искания за сметки, приети за съвместно разглеждане от делбения съд. С решение от 11.12.2023 г. по извършването на делбата и по исканията за сметки по чл. 346 ГПК съдът е възложил делбения имот на съделителя Т. М. и отхвърлил предявените от съделителя В. Н. против нея претенции за сметки за заплащане на сумата 6 327.13 лева, представляваща 1/3 от сумата от 9 075.19 евро - дължима част по кредит за закупуване на жилище от Т. М., погасена със средства на наследодателя Н. Н., заедно със законната лихва за забава върху тази сума за периода от 28.06.2021 г. до 31.03.2023 г. и законната лихва до окончателното й изплащане, като е прекратил производството по претендираното обезщетение за лишаване от ползването от делбения имот от 01.04.2023 г. до влизане в сила на решението по извършването на делбата. Решението по извършването на делбата поради необжалването му пред въззивната инстанция е влязло в сила на 07.06.2024 г. (датата на влизане в сила на решението по чл. 250 ГПК за уравнение на дела като част от приложения способ за извършване на делбата по чл. 349, ал. 2 ГПК). С въззивното решение в обжалваните му части първоинстанционното решение по посочените претенции за сметки по чл. 346 ГПК, включително и за прекратяване на производството по част от тях, е потвърдено. За да постанови този резултат, въззивният съд е изложил, че претенциите по чл. 127, ал. 2 ЗЗД във вр. с 32, ал. 2 СК и чл. 86 ЗЗД са обосновани от съделителя В. Н. с твърдения, че наследодателят Н. Н. по време на брака е погасил с лични средства кредит, послужил за закупуване на делбения имот, като се иска връщане на онова, което същият е дал по време на брака и с което преживялата съпруга се е обогатила. Изложил е съображения, че така предявеният иск има за предмет заплащане на сума, чрез която да бъде изравнено икономически създадено неравенство между сънаследниците, а фактите, които пораждат вземането за неоснователно обогатяване, не покриват никоя от хипотезите на чл. 29 и 30 СК. Пречка за предявяване и разглеждането на претенцията за сметки е посочил, че не представлява и силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по допускане на делбата. Обосновал е, че спецификите на семейните отношения, регулирани от Семейния кодекс, изключват приложението на чл. 127, ал. 1 ЗЗД с право да се търси надплатеното, докато съпрузите са в брак. По време на брака, ако съпругът изпълни общо задължение с лично имущество, той не може да иска от другия съпруг връщане на припадащата му се част. Това следвало от правилото, установено в чл. 17 СК, според който всеки от съпрузите е длъжен да осигурява благополучието на семейството, съобразно своите възможности, имущество и доходи. Липсвало изискване на закона за равно участие на съпрузите във финансирането на семейните нужди, тъй като това от една страна не винаги е възможно и от друга е в противоречие с изискването за взаимност между тях. Приносът в семейството не се оценявал само в пари, но и в личен труд и грижи за домакинството и децата. Поетото за задоволяване нуждите на семейството солидарно по закон задължение е неделимо, така че по време на брака съпрузите нямат своя част от дълга по смисъла на чл. 127, ал. 2 ЗЗД и съответно нямат право да претендират връщане на надплатената разлика за извършените през този период погасявания на общи дългове. Обратното, според приетото от въззивния съд, би било в противоречие не само с посочените по-горе основни положения на Семейния кодекс и цялостното разбиране за семейните отношения в българската правна система, но би противоречало и на добрите нрави като морални правила, на които законът придава правно значение. Горното разрешение въззивният съд е посочил, че важи и за наследници на починалия съпруг. Въз основа на тези съображения така предявената претенция за сметки е приета за неоснователна и отхвърлена с потвърждаване на първоинстанционното решение в тази му част. По повод частната жалба против първоинстанционното решение, имащо характер на определение, за прекратяване на производството по предявеното от В. Н. против Т. М. искане за присъждане на обезщетение за ползването от нея на делбения имот за периода от 01.04.2023 г. до влизане в сила на решението въззивният съд е изложил, че съделителят В. Н. с молба, подадена на 31.03.2023 г., в първото заседание по извършване на делбата, по реда на чл. 346 ГПК е заявил искания за сметки, включително и такова, отнасящо се за обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС, което е поддържал и в проведеното съдебно заседание. Приел е обаче, че такова не може да се претендира за бъдещ период, а само за минал период от време, през който съответно съделителят е лишен от възможност да ползва имота. Недопустимо е да се присъжда, претендирано от съсобствениците, обезщетение за бъдеще време, на основание чл. 31, ал. 2 ЗС, с каквото делбеният съд е сезиран. Посочил е, че в случая не е налице хипотеза на чл. 344, ал. 2 ГПК, а заявена претенция по чл. 31, ал. 2 ЗС по реда на чл. 346 ГПК, предвид преклузивния срок, в който съделителите могат да предявят претенции по сметки, и недопустимостта да се предявяват в делбеното производство осъдителни искове, свързани с вътрешните отношения между съсобствениците, след изтичане на този срок, включително и да се претендират суми за времето след първото заседание във втората фаза на делбеното производство. Възникване на вземане между съсобствениците след този момент е посочено, че е извън предмета на делото по обективно съединения в делбеното производство осъдителен иск, приет за разглеждане в срока по чл. 346 ГПК. По тези съображения, въпреки различните мотиви на инстанциите по същество, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение, имащо характер на определение и с което е прекратено производството по тази претенция на В. Н. като недопустимо, е правилно. При тези мотиви въззивното решение в обжалваните му части, включително в частта, имаща характер на определение, не следва да бъде допускано до касационен контрол. Съображенията са следните: Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт е предпоставено от разрешаване на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени специалните предпоставки от кръга на визираните в чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на оспорвания съдебен акт – чл. 280, ал. 2 ГПК. В случая не е налице поддържаното в изложението към касационната жалба основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната отхвърлителна част по предявената по реда на чл. 346 ГПК претенция за сметки. Формулираните въпроси, свързани с увеличаване на дела на сънаследник и неговото облагодетелстване с погасяване на поет от съпрузите дълг за придобиване на имот по време на брака им, не са изведени от изводите на въззивния съд, обусловили изхода по спора за неоснователността на така предявената от ищеца (понастоящем касатор) претенция. Последните са свързани с установените в Семейния кодекс правила за задължението на всеки от съпрузите да осигурява благополучие на семейството, съобразно своите възможности, имущество и доходи, и за характера на поетото за задоволяване на нуждите на семейството задължение, погасено по време на брака на съпрузите, прекратен със смъртта на единия съпруг, а поставените въпроси възпроизвеждат твърдения на ищеца В. Н. и при това според поддържаната от него защитна теза. Изложеното обосновава отсъствие по тях на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение в тази част до касационно обжалване. Касационно обжалване по въпросите не следва да се допуска и доколкото не се обосновава специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на една от следните му форми: създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия, или непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебна практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставените въпроси да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се обосновава липсата на практика на касационната инстанция и на останалите елементи на третата форма на основанието – непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Отсъствието на надлежно обосноваване е също достатъчно основание за отказ да се допусне касационно обжалване. Касационното обжалване не следва да бъде допускано и по частната касационна жалба. Поставените от касатора въпроси са във връзка с тезата на жалбоподателя, че присъждането на обезщетение за ползването на делбения имот като привременна мярка по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК може да се извърши и за бъдеще време. В случая обаче въззивният съд, съобразявайки характера, целта и времевия обхват на претендираното в първото заседание по извършване на делбата обезщетение, свързано с посочване на конкретна дата на началния момент, респ. с претендиране на обезщетение за вреди от ползването на делбения имот по чл. 31, ал. 2 ЗС, а не като мярка за регулиране на ползването от нейното постановяване, е изложил съображения за нейната недопустимост. В този смисъл поставените въпроси се явяват неотносими и не обосновават общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Липсва обосноваване и на поддържаната по тях специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не са налице и пороци, обуславящи вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение в обжалваните му части, включително и тази, имаща характер на определение (чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК). За същото не е налице вероятност и да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В заключение, в рамките на правомощията си по чл. 288 ГПК, настоящият касационен състав намира, че въззивно решение в обжалваните му части не следва да бъде допускано до касационно обжалване. При този изход на ответника по жалбите, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, следва да бъдат присъдени направените от него разноски по производството. Същите възлизат на сума в общ размер от 900 лева, равняващи се 460.16 евро. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.