Определение № 505 от 19.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2472/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Кит енд Го“ ЕООД, чрез адв. Г. Ю. от АК-Благоевград, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 261/09.05.2025 г., постановено по в. т. д. № 862/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 3 състав, с което изцяло е потвърдено решение № 84/10.06.2024 г., постановено по т. д. № 142/2023 г. по описа на ОС-Благоевград, с което е уважен предявеният от Г. К. К., осъществяващ процесуални действия по делото чрез своята майка и законен представител Е. О. Н., конститутивен иск с правно основание чл. 517, ал. 4 ГПК за прекратяване на „Кит енд Го“ ЕООД. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като апелативният съд се е произнесъл по нередовна искова молба. От друга страна, счита, че то е неправилно, тъй като е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, обусловило неговата необоснованост – апелативният съд не е обсъдил в своята съвкупност всички събрани по делото доказателства и наведените във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, вследствие на което в противоречие с установените по делото правнорелевантни факти и с приложимия закон (чл. 517, ал. 4 ГПК) е достигнал до необоснования фактически извод, че както ищцата – майката на кредитора Г. К. К. (малолетно дете към момента на предявяване на исковата молба), притежава активна материална легитимация в настоящото исково производство, така и че вземанията, за които по процесното изпълнително дело частният съдебен изпълнител е овластил взискателя да предяви конститутивния иск с правно основание чл. 517, ал. 4 ГПК (за прекратяване на ответното капиталово дружество), не са били изпълнени. Излага правни съображения, че апелативният съд не е обсъдил правния довод на въззивника, че в процеса на доказване е останало недоказано точно за какво по основание и размер изпълняемо право съдебният изпълнител е овластил ищеца да предяви иска за прекратяване на ответното търговско дружество на основание чл. 517, ал. 4 ГПК. Твърди, че за основателността на този иск е ирелевантно обстоятелството дали длъжникът по изпълнението е удовлетворил изпълняемото право, предмет на овластяването от съдебния изпълнител, преди или след първото открито съдебно заседания по исковата производство, образувано по иска с правно основание чл. 517, ал. 4 ГПК. В този смисъл, поддържа, че длъжникът по изпълнението – принципалът на ответното еднолично търговско дружество (К. Г. К.), изцяло е изпълнил правните задължения, предмет на овластяването на съдебния изпълнител по смисъла на чл. 517, ал. 3 ГПК. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – поради вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „Необходимостта от доказване на материалноправната легитимация на ищеца като кредитор в производството по чл. 517, ал. 4 ГПК?“ (по този материалноправен въпрос се твърди противоречие с решение № 60/22.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 134/2010 г., І т. о. на ВКС); 2. „Възможно ли е удовлетворяването на вземането по изпълнителното дело в хода на висящото производство по чл. 517, ал. 4 ГПК да бъде основание за отхвърляне на иска?“ (касаторът счита, че правният отговор на този процесуалноправен въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото); 3. „Длъжен ли е въззивният съд, когато по въззивна жалба на едната страна пререшава спора, да обсъди доводите на другата страна (въззиваемата страна) и да им даде отговор в мотивите на своя акт?“ и 4. „При направено с въззивната жалба оплакване за допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада въззивният съд дължи ли даване на указания до страните относно възможността да предприемат съответните процесуални действия, които са пропуснали да извършат поради порочността на доклада и дадените с него указания?“ (по тези два процесуалноправни въпроса не се посочва задължителна или казуална практика на ВКС, в противоречие на която те да са разрешени). Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от процесуален представител, с надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният е съд е приел, че е сезиран с редовна искова молба, която отговоря на изискванията за допустимост, поради което трябва да разгледа по същество пренесения с въззивната жалба материалноправен спор. Изяснил е, че по делото липсва спор, че процесната издръжка се дължи от ответника (бащата на детето), като тя е присъдена в полза на малолетното дете. Съгласно чл. 28, ал. 4 ГПК малолетните лица се представляват от законните им представители - родители. В конкретния случай към момента на образуването на изпълнителното производство, както и към момента на образуване на първоинстанционното производство взискателят е бил малолетен, поради което не съществува процесуална пречка при подаването на молбата за образуване на изпълнително производство, респ. при овластяването от страна на съдебния изпълнител и предявяване на иска с правно основание чл. 517, ал. 4 ГПК в титулната част на исковата молба да се поясни, че искът е предявен от законния представител на малолетното дете. В този смисъл, липсва неяснота относно това чии права се упражняват от законния представител – тези на малолетното дете. За да бъде редовна исковата молба, достатъчно е да бъде посочен носителят на правото (ищеца), както и чрез кого се предявяват правата (чл. 127, ал. 1, т. 2 ГПК) - в конкретния случай в достатъчна степен е уточнено, че носителят на правата е малолетното дете, но те се упражняват чрез неговия законен представител – майката, поради което обжалваното решение е постановено въз основа на редовна искова молба. Разглеждайки въззивната жалба по същество, апелативният съд е съобразил правното разрешение, дадено в константната съдебна практика на ВКС (решение № 104/10.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2144/2013 г., II т. о.; решение № 138/12.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 1753/2016 г., I т. о. и решение № 60/10.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 134/2012 г., I т. о.), съгласно която искът с правно основание чл. 517, ал. 4 ГПК е конститутивен - с него се упражнява потестативното право на кредитора на едноличния собственик на капитала да прекрати търговското дружество, за да удовлетвори вземането си от ликвидационният дял на длъжника. Абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимостта на иска представлява наличието както на висящо изпълнително производство, по което ищецът е взискател, а търговското дружество е трето задължено лице, осуетило изпълнението върху стойността на припадащата се на длъжника в изпълнителното производство стойност на дружествения дял, така и на изрично овластяване на взискателя от съдебния изпълнител за предявяване на този иск. Въззивният съд е счел, че от събраните по делото доказателства се установява правнорелевантното обстоятелство, че към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивния съд съществува висящо изпълнително производство, поради което ищецът в настоящото исково производство не е загубил качеството си на кредитор. Изяснил е защо приема за неоснователен релевирания във въззивната жалба правен довод за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд, изразяващо се в даване ход на делото при невъзможност на процесуалния представител на ответника да се яви в първото о. с. з. по делото. Апелативният съд е приел за неоснователно и правното съждение на въззивника за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение понеже не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, позовал се е само на изготвеното заключение на назначената ССчЕ и не е обсъдил доказателствата, установяващи удовлетворяването на изпълняемото право. Разяснил е, че материалните предпоставки за пораждане на потестативното право за прекратяване на търговското дружество по иска с правно основание чл. 517, ал. 4 ГПК са следните: 1) ищецът да е взискател по изпълнително дело, по което изпълнението е насочено върху притежаван от длъжника по изпълнението (К. К.) дружествен дял в „Кид енд го“ ЕООД; 2) да е наложен запор върху дружествения дял и 3) овластяване от съдебния изпълнител на взискателя да поиска прекратяване на дружеството. В този смисъл, предмет на този конститутивен иск не е подлежащото на принудително удовлетворяване вземане (неговия размер), чийто носител е кредиторът-ищец, а упражняването на потестативно право за прекратяване на търговското дружество-ответник и откриването на производство по ликвидация - като способ за принудително изпълнение на задължението. Следователно, наведеното твърдение, че съдът не е установил размера на задължението е неоснователно. Апелативният съд е съобразил формираната по чл. 290 ГПК константна практика на ВКС по приложението на правната норма, уредена в чл. 517, ал. 4 ГПК, съгласно която този конститутивен иск е предоставен на взискателя в изпълнителното производство, когато длъжникът не е изпълнил задължението да плати при насочено изпълнение срещу притежаваните от него дялове от капитала на дружеството (ал. 3) или върху всички дялове в дружеството (ал. 4). Ищец по иска е взискателят, а ответник - дружеството, чието прекратяване се иска, като предпоставките за възникване на предявеното потестативно право са уредени изчерпателно в разпоредбите на чл. 517, ал. 1 и ал. 4 ГПК: 1) ищецът да е взискател; 2) висящо изпълнително производство; 3) изпращане от съдебния изпълнител на запорно съобщение до Агенцията по вписвания и уведомяване на дружеството от тази Агенция за вписания запор върху дела на длъжника и 4) овластяване на взискателя от съдебния изпълнител да предяви иска за прекратяване на дружеството, в което длъжникът притежава запорираните дялове, ако вземането, предмет на принудителното изпълнение до този момент не е удовлетворено. При тяхното проявление погасяването на задължението по изпълнителния лист е единственият релевантен към исковия процес факт, наличието на който би довело до неоснователност на иска по чл. 517, ал. 4 ГПК и неговото отхвърляне. Въззивният съд е счел, че по делото не били събрани доказателства, от които да се установи, че ответникът изцяло е погасил процесните парични задължения, поради което не са породени предпоставките за отхвърляне на предявения иск. За пълнота въззивният съд е изложил правни съображения за неоснователност на наведения правен довод за неспазване на изискването за уведомяване за наложения запор: уведомяването по чл. 517, ал. 1, изр. 3 ГПК за вписания запор не е уреден в приложимата правна норма като юридически факт, чието проявление да представлява положителна процесуална предпоставка за водене на делото. Тъй като вписването на запора е последното по време действие за предявяването на иска по ал. 4, то е възможно получаването на исковата молба да предхожда уведомяването за това вписване, поради което въпреки липсата на достатъчно усилия, които Агенцията по вписванията да е положила за извършване на уведомяването по чл. 517, ал. 1, изр. 3 ГПК, процесът не е недопустим и определените от закона права на ответника - за своевременна защита срещу предявения конститутивен иск за прекратяване на търговското дружество, не са нарушени. Въз основа на тези правни съображения въззивният е счел, че предявеният конститутивен иск е неоснователен, поради което е потвърдил обжалваното решение. Въззивното решение не е вероятно недопустимо. Касаторът обосновава това самостоятелно селективно основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с правния довод, че апелативният съд се е произнесъл по нередовна искова молба. От изложените в исковата молба обстоятелства, обосноваващи както основанието на предявения конститутивен иск с правно основание чл. 517, ал. 4 ГПК (основанието на иска по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК), така и вида на търсената съдебна защита (петитума на исковата молба по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК), апелативният съд е приел, че ищецът Г. К. К. (син на длъжника по изпълнението К. Г. К.) е взискател по процесното изпълнително производство, поради което с предявения конститутивен иск се цели прекратяване на ответното капиталово еднолично търговско дружество, за да може кредиторът да се удовлетвори от ликвидационния дял на длъжника по изпълнението – принципала на „Кит енд Го“ ЕООД. Изяснил е, че, тъй като ищецът е малолетно дете, той осъществява процесуални действия по делото чрез своята майка и законен представител (чл. 28, ал. 4 ГПК). Следователно, ясно е разграничена страната в процеса - малолетното дете, от неговия законен представител (неговата майка), като изрично в обстоятелствената част на исковата молба е уточнено, че именно малолетното дете е взискател (кредитор), а дължимата му се от бащата издръжка съобразно влязлото в сила решение № 7373/06.08.2019 г., постановено по гр. д. № 1633/2019 г. по описа на РС-Благоевград, ще бъде предоставяна (заплащана) чрез неговата майка и законен представител, вкл. половината от разходите, представляващи изпълняемото право по процесното изпълнително дело. В този смисъл, изяснен е носителят на твърдяното парично вземане – малолетното дете, като е обоснована и неговата активна материална легитимация по предявения конститутивен иск с правно основание чл. 517, ал. 4 ГПК – чрез прекратяване на ответното дружество взискателят по изпълнителното дело (малолетното дете) да удовлетвори от ликвидационния дял на длъжника по изпълнението изискуеми парични притезания, представляващи дължима издръжка от бащата, която следва да бъде заплащана чрез майката (половината от сторените разходи за учебници и учебни помагала, за училищни мероприятия, извънучебни школи и курсове, за дрехи и обувки, закупувани два пъти в годината през м. май и м. септември). Следователно, апелативният съд се е произнесъл по допустима и редовна искова молба, поради което неговото решение не е вероятно недопустимо. Първият материалноправен въпрос не отговаря на уредената в чл. 280, ал. 1 ГПК обща процесуална предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – той не от значение за изхода по настоящото дело, тъй като не е включен в предмета на спора и не е обусловил правните съждения на съда (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК). Апелативният съд не е приел, че процесният изпълнителен лист е издаден в полза на майката на ищеца, както твърди касаторът, а напротив – той е издаден в полза на кредитора малолетно дете, което като ищец в настоящото исково производство е извършвало процесуални действия чрез своята майка и законен представител. Изяснил е, че за да бъде редовна исковата молба, достатъчно е да бъде посочен носителят на правото (ищеца), както и чрез кого се предявяват правата (чл. 127, ал. 1, т. 2 ГПК) - в конкретния случай в достатъчна степен е уточнено, че носителят на правата е малолетното дете, но те се упражняват чрез неговия законен представител – майката. Разглеждайки основателността на предявения конститутивен иск с правно основание чл. 517, ал. 4 ГПК, при анализиране на събраните по делото доказателства въззивният съд е достигнал до правния извод, че в процеса на доказване е установена активната материална легитимация на малолетното дете като кредитор на своя баща (за процесната сума, представляваща дължима чрез майката издръжка), който е принципал на ответното капиталово еднолично търговско дружество. По същество с този материалноправен въпрос се навежда правен довод за необоснованост на въззивното решение (касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. 3 ГПК), но по него съдът може да се произнесе не в селективното производство по чл. 288 ГПК, а едва след допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Касаторът не е обосновал специалните процесуални предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по третия и четвъртия процесуалноправни въпроси – не твърди те да са разрешени в противоречие със задължителна практика, респ. с формирана казуална практика на ВКС; в противоречие с актове на КС на Република България или Съда на ЕС, респ. че правният отговор по тях е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, т.е. че по тях липсва задължителна или казуална практика на ВКС. Вторият поставен процесуалноправен въпрос, уточнен и конкретизиран съобразно тълкувателните разяснения по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, при следната формулировка: „Релевантен ли е за основателността на иска по чл. 517, ал. 4 ГПК фактът на удовлетворяване в хода на исковото производство на конкретното изпълняемо право, което е предмет на акта на съдебния изпълнител по висящо изпълнително дело за овластяване на взискателя да предяви иска по чл. 517, ал. 4 ГПК, в случай че по изпълнителното дело има други неудовлетворени парични вземания?“, отговаря на общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като той е обусловил правните изводи на съда за неоснователността на предявения конститутивен иск с правно основание чл. 517, ал. 4 ГПК - поради съществуване по процесното изпълнително дело и на други неудовлетворени парични притезания извън тези, за които съдебният изпълнител е овластил взискателя по чл. 517, ал. 3 ГПК да предяви иска за прекратяване на ответното капиталово еднолично търговско дружество по реда на чл. 517, ал. 4 ГПК. Тъй като на настоящия съдебен състав не е известна формирана казуална практика на ВКС по този правен въпрос, правният отговор по него би способствал за точното прилагане на правната норма на чл. 517, ал. 4 ГПК по сходни казуси, поради което е породена и специалната процесуална предпоставка (по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК) за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. По изложените съображения въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК и съобразно предмета на конститутивния иск по чл. 517, ал. 4 ГПК касаторът трябва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 20,45 евро. Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд