Определение № 619 от 27.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 183/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. О. Ерджанов А. чрез адвокат Е. Г. обжалва определение № 21451 от 31.10.2025 г. по в.ч.гр.д. № 11970/2025 г. на Софийски градски съд, ГО, IV-Г въззивен състав, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение № 36074 от 29.08.2025 г. по гр.д. № 26219/2025 г. на Софийски районен съд, III ГО, 82 състав, с което производството по делото е прекратено и същото е изпратено по подсъдност на Районен съд – Враца. Частният касационен жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Счита, че специалната местна подсъдност, уредена в чл. 113 от ГПК, е неприложима по отношение на исковете по чл.439 от ГПК. Твърди, че притежавал качеството потребител само в производството, по което е издадено изпълнителното основание, като само там била приложима специалната местна подсъдност, докато в производството по чл. 439 от ГПК нямал качеството потребител, защото исковете могли да се основават само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в съответното производство. Излага съображения, че съдът го е лишил от възможност за защита, като не му е предоставил възможност за изразяване на становище по направеното от ответника с писмения отговор възражение за неподсъдност на делото. Навежда доводи, че в процесния случай при определяне на местната подсъдност следва да се вземе предвид обичайното местопребиваване на физическото лице по смисъла на чл.48, ал. 7 от КМЧП. Моли обжалваното определение да бъде отменено и делото да бъде върнато на друг състав на първоинстанционния съд с указания по приложението на закона. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовава на правното основание по чл.280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, а именно, че според частния касатор обжалваното определение е очевидно неправилно. Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на определението до касационно обжалване: 1.Въпрос относно приложимостта на правилото на чл.113 ГПК в производствата по чл. 439, ал. 1 ГПК в случаите, в които предявеният отрицателен установителен иск с правно основание в нормата на чл. 439 ГПК касае вземане по договор, по който ищецът е имал качеството на потребител? 2.Въпрос относно вложения в правилото на чл.113 ГПК в светлината на потребителското право смисъл в понятието „настоящ адрес“: следва ли същият да се тълкува в защита на потребителя и съответно – следва ли искът на потребителя (ако се приеме, че искът по чл. 439 ГПК в случая е такъв) да бъде предявен пред съда, в района на който е действителният настоящ адрес, т.е. реалното местоживеене на ищеца, като последното може ли да бъде доказано с всички доказателствени средства? Ответникът по частната касационна жалба „ЕОС Матрикс“ ЕАД, [населено място] /универсален правоприемник на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, [населено място]/ оспорва жалбата. Счита, че същата не следва да бъде допусната до касационно обжалване. Излага съображения за неоснователност на жалбата. Твърди, че доколкото в производството е установено, че настоящият адрес на ищеца към датата на подаване на исковата молба /09.05.2025 г./ е в [населено място], то местно компетентен да разгледа спора е Районен съд – Враца, поради което постановеното от въззивния състав определение е правилно. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната касационна жалба е допустима, подадена от легитимирано да обжалва решението лице, срещу акт, подлежащ на обжалване. Въззивният съд е приел, че вземанията се основават на договор за банков кредит между ищеца и „Банка ДСК“ АД, при което при липса на твърдения и доказателства за нещо различно, ищецът се явява потребител по смисъла на пар. 13, т.1 от ДР на ЗЗП. Исковете на и срещу потребители се предявяват пред съда, в чийто район се намира настоящият адрес, а при липса на настоящ по постоянния. От служебно изискана справка за постоянен и настоящ адрес, към подаване на исковата молба е адресът е бил в [населено място]. Изложени са съображения, че ищецът има качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, както и че специалната подсъдност по чл.113 от ГПК по дела на и срещу потребители се прилага и в производството по искове с правно основание чл.439 от ГПК. Приел е за неоснователен довода на жалбоподателя-ищец, че потребителското му качество имало значение единствено в производството, в което е издадено изпълнителното основание, а не и в производството по чл. 439 от ГПК. Посочил е, че относно характера на производствата по чл. 439 от ГПК, образувани по искови молби на длъжници, чиито задължения произлизат от договор за банков кредит, е налице последователна съдебна практика, която е споделена изцяло от въззивния състав. Посочил е и че съобразно Закона за защита на потребителите, само основанието за възникване на вземането било от значение за качеството потребител на едно физическо лице. Доколкото новонастъпилите правопогасяващи факти по чл. 439 от ГПК били именно по отношение на вземането на взискателя, за което било издадено изпълнителното основание и което било предмет на изпълнителното производство, уредената в чл. 113 от ГПК специална местна подсъдност намирала приложение и в хипотезите на предявени искове с правно основание чл. 439 от ГПК, като разпоредбата на чл. 113 от ГПК не разграничавала специалната подсъдност според вида на исковете на потребителя, поради което същата била приложима и при отрицателните установителни искове, предявени от такова лице, като потребителското качество следвало от вида на сделката, предмет на производството по делото. Въззивният състав е изложил и съображения за неоснователност на довода на жалбоподателя-ищец, че уредената в чл. 113 от ГПК подсъдност била установена за удобство на потребителя, поради което могла да бъде дерогирана от него. Посочил е, че установената подсъдност за потребителите има изричен и императивен характер - по настоящия адрес на потребителя, а при липса на настоящ адрес - по постоянния. Констатирал е, че към датата на подаване на исковата молба /09.05.2025г./ настоящият адрес на ищеца е бил в [населено място], а от приложеното към частната жалба удостоверение било видно, че новият настоящ адрес на ищеца в [населено място] бил регистриран на 30.09.2025г. - след подаването на исковата молба и след постановяването на обжалваното първоинстанционно определение, като съгласно чл. 120 от ГПК, настъпилите след подаването на исковата молба промени във фактическите обстоятелства, обуславящи местната подсъдност, не били основание за препращане на делото. Приел е за неоснователен и довода на жалбоподателя, че следвало да бъде зачетен фактът на неговото живеене в [населено място], независимо дали е регистриран там съобразно чл. 48, ал. 7 от КМЧП, доколкото този довод се основавал на смесване на понятията „настоящ адрес“ и „обичайно местопребиваване“. По отношение на обжалване на определенията, на основание чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК, допускането на касационно обжалване се извършва при условията на чл. 280 от ГПК. В случая, при извършена служебна проверка, не се установява наличието на основания съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. По отношение соченото основание по чл.280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, не следва да се приема, че е налице такъв квалифициран случай на неправилност. Съгласно практиката на Върховния касационен съд очевидна неправилност е налице когато може да се установи, без извършване на същинска проверка на предвидените в закона основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, неправилност на съдебното решение. Това основание включва особено тежки пороци, които следва да се констатират без извършване на същинска проверка на обжалвания съдебен акт. Според трайната практика на ВКС това могат да са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в обратен на действителния му смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, особено съществени процесуални нарушения. Такива доводи липсват, въведените са свързани с основания относно неправилността на съдебното решение. Поставените от частния касатор въпроси не обосновават предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 за допускане на обжалваното въззивно определение до касационно обжалване. С формулирания първи правен въпрос касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Правният въпрос дали предявеният иск с правно основание чл. 439 от ГПК от физическо лице е свързано с качеството му на потребител, е включен в предмета на спора и разрешен от въззивния съд. Въззивният съд е приел, че от представените писмени доказателства е установено, че вземанията, се основават на договор за банков кредит между ищеца „Банка ДСК“ АД, при което и при липса на твърдения и доказателства за противното, ищецът се явява потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Прието е, че исковете от и срещу потребители се предявяват пред съда, в чийто район се намира настоящият адрес на потребителя, а при липса на настоящ адрес – постоянният. В случая въззивният съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС, изложена в множество определения, включително и цитирани от въззивния съд и служебно известни на настоящия съдебен състав. Съгласно тази практика по приложение на чл. 113 от ГПК, специалната местна подсъдност, предвидена в тази норма намира приложение и при предявен иск с правно основание чл. 439 от ГПК. Разпоредбата на чл. 113 от ГПК не разграничава специалната подсъдност според вида на исковете на потребителя, поради което същата и приложима и при отрицателния установителен иск. Прието е, че съобразно ЗЗП, само основанието за възникване на вземането е от значение за качеството потребител на едно физическо лице. Липсва неяснота относно приложението на чл. 113 от ГПК във вр. с чл. 439 от ГПК, доколкото новонастъпилите правопогасяващи факти по чл.439 от ГПК са именно по отношение на вземането на взискателя, за което е издадено изпълнително основание и което е предмет на изпълнителното производство. Разпоредбата на чл.113 от ГПК е приложима в производствата по предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 от ГПК, в случаите, в които искът касае вземане по договор, по който ищецът има качеството потребител. Поради това следва да се приеме, че липсва отклонение от трайната практика на ВКС и не е налице соченото основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Наличието на трайна практика на ВКС изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото липсва изрично мотивиране на това основание от касатора, с оглед предпоставките, предвидени в тази норма. По отношение на втория поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че с така поставения правен въпрос частният жалбоподател мотивира становище, че искът на потребител следва да се предяви пред седалището на съда, в който ищецът има обичайно местопребиваване. Въззивният съд е приел, че при излагане на основанията си за неправилност на обжалваното първоинстанционно определение, частният жалбоподател е смесил понятията настоящ адрес и обичайно местопребиваване. В този смисъл изложените мотиви от въззивния съд не дават разрешение, съответно на формулирания от частния жалбоподател правен въпрос. Следва да се отбележи, че независимо от това, съгласно чл. 120 от ГПК, настъпилите след подаване на исковата молба промени във фактическото положение, обуславящи местната подсъдност, не следва да се съобразяват, т.е. подсъдността се определя съобразно проявените факти към момента на предявяване на исковата молба, т.е. промяната на местопребиваването в друг град, след предявяване на иска, не би могла да обуслови различен извод. В случая съдът не е могъл да разгледа и отговори на поставения правен въпрос, доколкото в исковата молба е посочен адрес на ищеца в [населено място], не е посочено, че има обичайно местопребиваване в [населено място]. От друга страна, процесуалните норми са императивни и въззивният съд е съобразил приложението на чл. 113 и чл. 119, ал. 3 от ГПК, като е приел, че критерият за определяне на подсъдността по искове, предявени от потребители е настоящият и постоянен адрес. В този смисъл следва да се приеме, че с поставения правен въпрос касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение